Люба Касърова

БЯЛА МЕЧТА

Додето поглед стига - надалеко -
е легнала блестяща белота.
Засипани са всичките пътеки -
почиват в тиха самота.

Снежинки чисти, пухкави и леки
обличат в бяло твърдата земя -
а тя е като брачно ложе - меко -
очакваща сватбен дар сама.

Ветрец полъхва, клоните люлее,
замръзнали кристали пеят в тях -
лилаво-кървав запад червенее,
запалва във душата бялата мечта.

Като любов пречистена от мъка
е тази светла, зимна красота.
Като сърце, незнаещо разлъка
е бял снегът и трепетна нощта.

СНЕГОВЕ

Снегове, снегове в необзирни планински простори,
дантелено рухо тъчете по стройните борове!
Днес целият лес заснежен не говори -
не спомва за лятото, ручея, птиците, хората.

Ветрове разгневени, засипете пътеките долу
и покрийте земята със облака гъст, непрогледен -
там където вилнее човешката орис жестока
и гнети със войни и разстрелвания людете бедни.

Днес не знаеш сред тоз хаос злочест кому да повярваш
и къде да починеш, кого да помислиш за близък.
Снегове, с чистотата си бяла върнете ми вярата
във смеха и във хората, във съня и звездите!

Снегове, снегове, в теменужните горски простори
прегърнете ме в синкаво-бялата, пухкава пазва
и звъннете ми с бодрия зов на скиора тук горе
и за страстите волни на спорта безгрижен разказвайте.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 13, бр. 498, 15.01.1941 г.