МЕТКО
Явиш ли се на белия свят, първата ти работа е да надуеш гайдата с всичка сила. А я надуваш, щото вземеш ли си дъх изпървом, се раздираш от болка. Раздираш се, ама всички край теб се радват. Дойде ли ти пък времето да се преселиш в селенията Божии, става обратното - ти ликуваш, другите страдат. Ей туй е солта на живота.
И как няма да е, щом ни една жива твар не може да мине без нея. Тя е не е само за манджи и за снага, а е белег за сговор, разум, човещина. Солта е Божият съд над злото.
Знай обаче, че и тя е с мярка, щото пресолиш ли нещо, става еднааа…
А иначе се пръкваш с болка и додето си опулен, теглото ти надборва блаженството. Тъй си сглобен, че имаш очи (1) повече за болката.
Че по време на робията болката беше бол, беше - разказвал съм ти. Да, но и подир нея се намираше…
В тая авелзаманска история ще ти разправя за един човечец, който бе агаларин (2) през турско, макар че никога не царува. Живя си хептен кротко завалията, на мравката път правеше. Ни веднъж не му мина през главата да вдигне ръка над раята.
Само че подир идването на казаците над него вдигнаха …
Вярно е, че тия, дето го сториха, бяха вънкашни и грехът им е изцяло техен, ама болката у човечеца си остана.
Казваха, че дедите на Метко дошли в селото от някое краище на Родопите, ама от кое точно, никога не се разбра. А и как да се разбере, когато никой не бяга от хубавото, та сигурно и заради туй те не искаха да си спомнят за бащиното огнище. Знаеше се единствено, че там - отгдето бяха избягали - силом са ги турчили.
През игото обаче Метко не пропускаше петък да не иде до джамията и както по-късно стана ясно, май бе скъсал със старата си, изконна вяра.
Ама тъй му идваше на човека…
Подир идването на свободата имаше неколцина българомохамедани от селото, които тръгнаха - както сами викаха - към татковината си.
Каква татковина ти е Анадола бе, аланкоолу? Не ти ли хвърлиха пъпа нейде из Родопа? Не изкути ли челядта си в нейните пазви? Анадола ще стане татковина на правнуците ти, ако се родят оттатък. Дано Аллах е милостив и да поудължи дните ти, та да им се понарадваш!
Инак всеки може да ходи гдето му е на сърцето, ама да викаш на черното бяло… Не бива.
По време на първото примирие (3) на Балканската война бях даскал в местното училище. Тогава в селото имаше към две хиляди българи и стотина мохамедани.
Че живееха кротко и мирно помежду си, дума да няма. Даже имаше и някакво негласно надпреварване хаир да правят. Началото тури първият павелски кмет след идването на казаците Димитър Белев - Бялиолу, който направи на пътя под Конско пладнище място за пиене и отмора, наречено от людете Бяльоския кьошк, в който водата идва по глинени кюнци чак от Игрища. Години по-сетне и духовните пастири го последваха. Кьошкът на ходжата възникна на място, дето никога дотогава не е текло и капчица вода - Сухия дол. Да не остане по-назад християнският водач стори на триста крачки под него Попово корито, гдето и до днес блика ледена водица, а добитъкът утолява жажда в дялано дървено корито, дълго барем петнайсет крачки.
Да, ама в началото на декември 1912-а по сокаците се заговори, че властта е решила да върне изначалните имена на силом турчените в Родопите. Отпървом това стана драговолно. Един от първите, дето сами отидоха в черквата, бе баш страшилището на тукашните мечки Мижу Осман, за който съм ти разказвал безброй пъти. Пременен в празнични дрехи, на двайсет и четвърти декември той поведе цялата си рода.
- Дядо попе, на нас Юруците (4) ни са роднина - бяха първите думи, които каза на по-малкия с трийсетина години селски свещеник, сетне добави: - Прачичо ми сколасал да се скрие на Пашалийца, но прадядо ми не можал… и му турили чалма. Макар че доживял до сто и две, си отишъл с горчилката завалията, тъй ми рече баба. Затуй ще ме кръстиш на негово име - Иван.
След кръщението жена му - баба Арифе, стана Велика, неговият син Осман - Петър, снахата Тарифе - Ирина, а внукът Рамадан, когото учих до трети клас (5) - Богдан. Всичките си тръгнаха доволни и предоволни.
След прекръщаването на първите имаше люде, които отпървом се назлъндисваха, но подир идването на станимашката комисия лека-полека за неделя-две го направиха, без никой да ги насилва. Вярно е, че гражданите си служеха с разни хитрини, но ни един от местните не пострада.
Да, но с Метко Арифов онези видяха бая зор…
И тъй го „мъчиха”, и иначе, но той не щеше и да чуе. Затуй вънкашните решиха да го сплашат, белким се съгласи, и го отведоха на Турските гробища.
До Бебелековата къща имаше прясно изкопан гроб на един челяк, споминал се на деветдесет и пет предния ден.
- Избирай! - заповяда му сърдито най-важният, сетне посочи зейналата дупка и притури: - Или името, или в нея…
Наш Метко наведе глава и рече простодушно:
- Сечете!
Че главатарят се стресна, стресна се, но като се поокопити малко, продължи да го плаши:
- Не ти ща главата, бе, жив ще те заровя - сетне властно му нареди: - Влизай вътре!
Нашенецът мълком скочи в гроба и без никой да му казва, легна възнак и сключи ръце на гърдите…
- Какво е последното ти желание? - попита го началникът с упование, че най-накрая ще склони да си върне християнското име.
Без да се възправи, Метко заръча:
- Синът да върне на Джафер два шиника (6) овес и една лира, а на Алийца - седем оки шарен фасул.
Все едно гръмна топ…
Комисията се смълча, а попът - току-що дошъл по нейна поръка - падна на колене, вдигна глава към небето и се закръсти смаян.
- Прости им, Господи, те не знаят какво правят - рече той, подир което се изправи и си тръгна без нищо повече да каже.
И знаеш ли какво стана после?
Ами Метко си остана Метко…
Насетне притури двайсет и пет лазарника към своите седемдесет и две преди да го опеят, но сам си знае как прекара онзи зимен ден на Турските гробища, когато се опитаха да го прекръщават.
Ей такъв бе той - фукара и половина, но челяк с достойнство…
—————-
(1) В човешкото тяло най-много рецепторите за болка.
(2) агалар (тур.) - господар
(3) Примирието е в периода октомври - ноември 1912 г.
(4) Местна фамилия българи - Юрукови.
(5) Трети клас по тогавашната система се равнява на днешен седми.
(6) шиник - цилиндричен дървен съд, съдържащ 8-10 кг зърнени храни
