СМЪРТОНОСЕН СЮРПРИЗ
Тишината натежаваше между двамата съпрузи, наситена с нарастващо напрежение. Само металните лъжички прозвъняваха плахо по деликатните ръбове на чаените чаши от костен порцелан. Сякаш някакво тежко събитие чакаше на прага на стаята, за да получи покана за достъп и после да се слее с мълчанието на двамата.
- Не е необходимо повече да мълчиш!
Мъжът с изострени черти не отрони звук. Строгото изражение правеше лицето му почти аскетично.
- Не съм от кристал… - усмихна се жената с полуиронична усмивка.
Той погледна към чая си и започна бавно да загребва и да излива с лъжичката си златистата течност в чашата, без да я докосва с уста.
- Престани да си играеш! Стига!
Съпругът не се съобрази с невротично отправената заповед.
- Е, добре, наясно съм, че това е краят. Не можеш ли да ми кажеш поне едно сбогом.
- Сбогом! - каза той, без да вдига очи от чая си.
Като облекчение след екстракция на зъб, като примирение след ампутация на крайник, двамата стояха, гледайки в различни страни.
- Каква е тя? - първа наруши мълчанието жената.
- Защо винаги трябва да има друга?
- Никой съпруг не оставя съпругата си, за да остане сам.
- Само в онези случаи, когато бракът се превръща в пречка на желанието му да пише.
- Ах, значи, това е вината ми, че не можах да се превъплътя в муза? - думите й бяха последвани от кратък, задавен истеричен смях.
- Макар и на финала, успя да откриеш топлата вода?
Тя скочи от стола, изпъна като струна плоската си фигура и започна да го обстрелва със светкавици, струящи от тъмните й очи.
- Никой досега не ме е определял като глупава!
- Защото оценяват само твоята математическа интелигентност.
- А тя е само една от осемте типа интелигентност, както често обичаш да казваш ти - умората на примирението прозвуча в гласа й и бавно се разстели върху нейното лице. - Съжалявам, че твоите висши духовни светове останаха недостъпни за мен…
- Не недостъпни, а чужди - каза съвършено спокойно той, без да променя позата и изражението си, а очите му продължаваха да гледат в една точка над ръба на чаената чаша.
- Господи! С какво ти попречих да създаваш шедьоврите си? - Той се усмихна студено. - Не бях ли толерантна към авантюрите ти? Исках ли обяснение за отсъствията ти вечер? Не те ли спасявах от всички досадни за теб битовизми?
- Да, ти си по-силна от всички жени, които познавам, но…
- Но какво? Още не съм достигнала до съвършенството? Какво още? - присви очи тя.
- Не трябва да си съвършена, за да можеш да полетиш…
- О, това било, значи! Имал си нужда от партньор в паралелен полет?
- С малко подсещане винаги стигаш до точния отговор.
- А казваш, че аз имам комплекс за превъзходство.
Левият ъгъл на устата й се разтегна с горчивина. Половината от нейното лице замръзна за миг в почти паралитична безизразност.
- Не чувстваш ли, че този диалог започва да става безпредметен, а? - най-сетне отправи празен поглед към нея той.
- Защо? - трепна тя, отърсвайки вцепенението от себе си като скреж от крила на птица.
- Въпросът е под твоето равнище - кимна с тъжна усмивка мъжът.
- А, да, защото този разговор би имал смисъл само в случай че се опитваме да спасим брака си, а ние вече произнесохме неговата присъда.
- Все едно да слагаш кънки на парализиран - изсмя се болезнено съпругът.
- Какво безпощадно точно сравнение! Като всички останали, които намираш.
Изразът й вече беше почти примирен, но чертите й останаха замръзнали като изсечени от бледожълтеникав камък. Само в дъното на зениците й тромаво се надигаше някакъв измъчен порив. Най-сетне съпругът отпи от чая си, но в същия миг извика и изхвърли златистата течност навън от чашата. Облак от фини капчици се пръсна наоколо.
- Какво правиш? - извика възмутено тя и като педантична чистница започна да попива капчиците по масичката от тъмно стъкло с микрофибърна кърпа, която винаги й беше подръка.
- В този чай има босилек. Нали знаеш, че съм алергичен към тази трева. Откъде го взе?
- Донесе ми го Мариана, запалената планинарка. Лично тя го е брала. Кажи ми, високо в планината расте ли босилек? Тя знае, че ти си любител на екологичните продукти и го донесе специално за теб.
Мъжът й я гледа известно време със странни очи, после се надигна от мястото си и каза:
- Няма смисъл да оставам повече тук!
Той направи крачка напред и колебливо спря, сякаш някакъв мощен магнит го дърпаше назад и му пречеше да продължи. След това леко се обърна през рамо и почти крадешком погледна към нея, а тя впиваше жадните кратери на очите си в неговия гръб.
- Желая ти… Ех, около тебе все някъде има някой стойностен човек… Не бъди недостъпна!
Тя прехапа долната си устна, за миг затвори клепачи, колкото да задържи парещите сълзи в кладенците им, и когато ги отвори отново, той вече излизаше от стаята.
- Чакай! Искам да ти подаря нещо за сбогом. Пазех го за рождения ти ден. Не искам да го подарявам на друг човек или да го връщам в магазина, след като накарах да ми направят специална поръчка.
- Искаш да предизвикаш угризенията ми? Хващаш ме неподготвен.
- При размяната на духовни стойности няма еквивалент. Не очаквам никакъв ответен жест от тебе. Дори ти забранявам да го правиш!
- Защо?
- Този въпрос е под равнището ти - усмихна се на свой ред тя с тъжна ирония.
- Защото не приемаш формалните жестове ли?
- С малко подсещане винаги стигаш до точния отговор - успя да отправи реваншистки отговор съпругата.
Мъжът, изправен пред прага на своята средна възраст, мълчеше леко смутен.
- Е, няма ли поне от любезност да отвориш подаръка?
- Държиш да го видя?
- Може би това е последният красив момент между нас. Дължиш ми само това.
Той разкъса жълтата луксозна хартия, с която беше обвита малката кутия, повдигна капака и остана със смаян от възхищение поглед.
- Великолепна е!
- За твоята колекция. Това е уникат… ръчна изработка… - каза натъртено тя.
- Ще бъде перлата в моята колекция…
- Ще я изпробваш ли?
- Това е задължителен ритуал.
- В кутията има и пакетче тютюн с аромат на мускус и екзотични цветя. Казват, че димът му действал като афродизиак на жените, но какво ли разбирам аз от афродизиаци.
Той въртеше в дългите си пръсти елегантната лула от глазирана керамика с кехлибарен мундщук и тихо прошепна:
- Разбираш…
- Това сбогуване заприлича на дълга агония. Тръгвай, моля те!
Той тръгна с наведена глава и с прокрадващо се чувство на вина, проблясващо в дъното на зениците му.
- Чакай! Взе ли си противоалергичната писалка?
- Господи, не!
- Ето, взе ми я, току-що я заредих с нов флакон. Дори не се научи да правиш това сам…
- Как ще се оправям без тебе?
- Новата жена вече ще ме отмени в тези задължения.
- Няма друга! - каза той със сведен поглед.
Съпругата му го погледна със снизходително недоверие.
- Благородните лъжи понякога са непоносимо нелепи.
Отиващият си се опита да възрази, но тя постави показалец върху полуотворената му уста и го погледна с мрачна сериозност.
- Тръгвай!
Мекият женски глас прозвуча смразяващо властно. Той се подчини и пое към изхода с приковани една към друга устни. Тя застана на терасата и зачака мъжът й да излезе, за да види как силуетът му ще се слее с човешкия водовъртеж по булеварда. Той излезе през централния вход на жилищния блок. Вървеше с особено лека, почти танцуваща походка, каквато никога досега не бе виждала у него. „Толкова ли ти тежеше съжителството с мен?”, прошепна на себе си тя, преглъщайки като горчив хап надигналото се в нея се ридание.
Изведнъж й се прииска да извика, да настигне човека, когото обичаше, да грабне кутията от ръцете му и да я захвърли в някой контейнер. Но в същия миг от ъгъла на съседния блок към него се понесе стройна женска фигура с развяващи се руси коси. Когато го наближи, той спря и разпери ръце като Исус от Рио. Тя увисна щастлива на неговите рамене. Почувствал прилив на сили, мъжът с леко прошарените коси я вдигна и я завъртя около себе си.
„А-а-а, това ли инфантилно действие наричате общ полет!?” - чертите на изоставената се вкамениха. В очите й заплуваха айсберги. Тя седна на дивана до телефона, скръсти ръце и зачака с желязно стиснати устни. Младата жена стоя неподвижна в продължение на повече от три часа, без да мръдне, без да посегне към храна, вода, книга или дистанционно устройство. Даже не запали електрическото осветление. Двадесет минути преди полунощ телефонът започна да звъни. Тя не вдигна слушалката нито първия път, нито втория и чак третия път бавно отвори телефона. От отсрещната страна се чуваше само неистов рев и отчаян женски вой. Изоставената жена изслуша с пълно спокойствие и почти с наслада страшната песен на човешката мъка. Гласът в слушалката сякаш бавно започна да се събира в себе си, изкристализира и изстена бавно:
- Няма го, дъще, няма го! Отиде си! - чу тя гласа на своята свекърва.
- Кой? - попита младата жена, сякаш недоумяваше.
- Нашето момче го няма вече!
- Как?
- Анафилактичен шок. Докато онази му донесе лекарство и детето ми си отишло. Представи си, противоалергичната му писалка не била заредена! Флаконът бил празен!
- Не е ли имала вкъщи урбазон или нещо друго? Аз винаги имам една резервна писалка, а домашната ни аптечка винаги е заредена с пълен арсенал от антихистамини. Дори се научих да правя инжекции…
- Само ти можеше да се грижиш за него, дъще… - отново заплака възрастната жена.
- Какво е предизвикало пристъпа, мамо?
- Запалил една лула, почервенял, започнал да се задушава, хванал се за гърлото и… - старата жена отново се задави в пристъп на плач.
- Трябваше отдавна да се откаже от тютюна и от всички чайове. Той беше алергичен към треви, а спектърът от алергените се разширява с всяка измината година. На практика шокът би могъл да е предизвикан от всичко тревисто, което приема.
- Зная, че ако беше останал с тебе, щеше още да е жив. Онази никаквица… Ах, онази никаквица! Няма да я допусна до ковчега му! - изсъска след кратко мълчание майката. - Чакам те на бдението, дъще! Ти трябва и ще бъдеш до него винаги. Ти си съпругата!
- Ще дойда веднага, но моля те, прояви малко великодушие към нея! И тя има право да поскърби.
- Ти си ангел! - каза свекърва й. - Ти беше неговият ангел пазител… - добави със задавен глас старата жена, преди да затвори телефона.
„Той, изглежда, си падаше по ангели… и се изстреля директно при тях… Ха-ха-ха!” - изсмя се цинично овдовялата жена и захвърли телефона на дивана. Тя се изправи с хладна усмивка като току-що измит нож и извади от дрехата си пълния флакон с епинефрин. После го запокити в коша за отпадъци. Малко след това там се озова и опаковката с кларитин. „Да, той ми имаше пълно доверие и никога не би допуснал, че му давам празна писалка. Бедният ми, винаги леко разсеян поет, той дори не забеляза, когато извадих лекарството от джоба на спортното му сако при последната ни прегръдка - нареждаше с насмешлив монотонен глас вдовицата своя смразяващ монолог. В другата си ръка тя стискаше пакетче с готварска подправка. Младата жена погали малката целофанова опаковка и отново се усмихна с тихо злорадство. На етикета пишеше „Овкусител с босилек”. Тя го поднесе към лицето си и вдъхна от билковия мирис. За нея той беше по-вълнуващ от най-изискания парфюм. А как ли мирише в комбинация със…? Ех! В букета от толкова много силни ухания кой ли би усетил този скромен аромат на босилек.”
