Димитър Стоевски

„Наше село” - весели разкази от Константин Гълъбов, издание на „Хемус”

Ето една книга, която действително развеселява, която непринудено възбужда смях. Но този смях не е тривиален, нито е просташки, а е примесен с едно особено чувство на симпатия и лека тъга по идилични места, люде и случки, макар останали не толкова далече зад нас и макар, в известни варианти, да не липсват съвсем и сега, на същото и на други места.

Защото времената се менят, менят се и людете, мени се и обстановката, ала човешката душа, с всички скътани в нея заложби към добро и зло, към закачки и пакости, остава същата, вечна човешка душа.

И въпреки, че в наслова на книгата, „Наше село”, се крие едно, съзнателно или несъзнателно, желание - да се представят или да бъдат схванати всички тия образи и случки като специфично, неповторимо по време и място, все пак читателят има чувството, че всичко това може да стане навсякъде, в „наше село” и във „ваше село” - обстоятелство, което дава още едно положително качество на книгата.

Всички тия люде, чийто ум не търси да проникне в тайните на битието или на земята, в която са забити техните дълбоки корени, нито във верния смисъл на междулюдските отношения, а минават, сякаш с гъдел в сърцето, по външните ръбове на всекидневието, - всички те ни са тъй познати и тъй близки.

Може би с друг външен облик, с друг темперамент и с други обноски - но те са още тук, около нас или малко по-далече от нас; всичко, което е променено в тях, е наложено от промените на декорите и от онова, което предвзето, купешки наричаме bon ton…

Още едно отрадно нещо има в книгата на Константин Гълъбов, което щастливо го отличава от други подобни книги, съзнателно дадени и спокойно приети като непретенциозни; то е, че авторът си е послужил със средствата на диалекта, дотолкова, доколкото все пак е принуден да даде на работите си известен локален колорит.

Ала той е чувствал вярно, че средствата и възможностите на диалекта, колкото любопитни, подкупващи и забавни изпърво, стават толкова по-досадни и по-отблъскващи, когато избият в умишлена маниерност, когато цялата тежест на хумора бъде сложена само и единствено върху тях.

С това Константин Гълъбов е спасил от несериозното отношение на читателя своите „весели” разкази, дадени с един стегнат, сведен до крайна простота, но извънредно образен и облъхнат с незлобива ирония стил.

——————————

в. „Огнище”, г. 2, бр. 11, септември 1938 г.