Весела Люцканова

Съзнавах, че е сън, ала изглеждаше съвсем реално. Бях на петнайсет, когато ги чувах да шепнат, че съм прекалено красива, а това било проклятие. Имала съм по-голяма сестра, отвели я една вечер и повече не се върнала, така и не научих повече, само долавях по някоя дума между възрастните, които усетеха ли ме наблизо, веднага млъкваха. Мразех да забулват лицето ми, мразех да ме оставят сама, за да не излизам с тях, винаги затворена в къщата и в градината ни, обградена с висок зид и с врата към улицата, но винаги добре  заключена. А прозорците ни бяха плътно покрити с мрежеста тъкан, през която виждах света нацепен на ситни квадратчета. Понякога успявах да проникна за малко и в спалнята на родителите, където на едната стена портретът на сестра ми я изпълваше цялата, ала и тази стая старателно се заключваше. Онемявах пред портрета, да, наистина е била красавица, в сравнение с нея приличах на грозно сиво пате. Тогава… какво проклятие можеше да ме заплашва?

Напразно се опитвах в съня си да си припомня четените отдавна истории от „Хиляда и една нощ!” Дъщерята на везира освен че е била красавица, е била и изключително умна. Никой не е вярвал, че ще осъмне жива и страхът на родителите й не пресеквал. Ала сладкодумната Шехерезада продължавала да разказва приказки и щом свършела едната, веднага захващала друга, на която шейхът чакал с огромно нетърпение да чуе продължението през следващата нощ. И така хиляда и една нощи, докато се убеди, че… няма никакво желание да я обезглавява, ненаситил се на разказваното от нея. Не помнех друго, но си помислих в съня си, че и най-великият мъж си остава едно непораснало дете. Може да управлява държави, да решава човешки съдби, да държи живота на хората в ръцете си, но в него е живо детето, жадно за чудото и невероятното, родено от човешкото въображение. Странно, че в съня си бях на петнайсет, а мислех като патила и препатила, но и онази Шехерезада, открила как да се спаси, не е била на повече.

Когато дойдоха да ме вземат, въпреки съпротивата на баща ми и сълзите на майка ми, прозрях изведнъж, че сестра ми, която не помнех, е била съпруга за една единствена нощ. И на разсъмване…  Това на мен нямаше да ми се случи, вдигнах гордо глава и без да се сбогувам с нито един от двамата си родители тръгнах към двореца и собствената си съдба.

Шейхът ме посрещна с усмивка, отговорих му с усмивка. Подаде ми ръка, за да ме поведе към покоите си, поех я с готовност. Бях очарована от уюта, който ми предлагаше, от ястията, които ни сервираха, от питиетата. Преди да докосна чашата си до неговата, той каза:

- Готова си, нали?

- За всичко - отново се усмихнах. - Дори и за това.

- Все още имаш време да се откажеш! - и зачака отговора ми.

- Никога не бих отказала най-невероятната любовна нощ, за мен първа и последна! - и отново се усмихнах.

- Значи… знаеш? - учуди се - и въпреки това? Сестра ти беше толкова изплашена.

Не казах нищо. Пристъпих към него. Погалих лицето му, то грейна, а аз усетих как ръката ми прораства в крило. Погалих го и с другата, лицето му пламна ярко като лампа, бе притворил очи от удоволствие, вече имах две крила и го загърнах с тях, а той обви с ръцете си тялото ми, притисна се в него в очакване да полетим! И полетяхме. Този мъж бе загубил доверие в любовта, можех да му го върна, помислих само за миг. Зареяхме се в облаците, изскочихме  над тях, превърнахме ги в нашето брачно  ложе, небето от звезди ни скри от света. И забравих напълно за изневярата на жена му, която го бе направила толкова жесток и зъл, и отмъстителен, за да поиска смъртта  на всяка девойка, преспала с него още след първата нощ. Толкова жестоко ли е бил наранен от нея или бе не възможно все още да да осъзнае, че не отмъщението заличава болката, а всеотдайността и нежността, и любовта, готовността  на всичко заради нея, които аз ще му дам от тук нататък, ако останех жива след тази невероятна нощ, и те щяха  да бъдат неговото истинско лекарство. Нямах думи, престанах и да мисля, бях само напълно отдадена на всичко, което преживявахме в мига. Въображение, топлота, ласки, прелели от обич, все неща за които той едва ли някога е  подозирал дори, че съществуват. Докато се слеем в едно цяло, Господи, какво сливане, почувствах се богиня, когато той въздъхна с благодарност на рамото ми. Загубили и двамата представа за времето, стъпихме без дъх,  напълно изтощени от полета ни на млечния път, а някои звезди полетяха като шлейф подире ни, други зазвъняха при всяка наша следваща крачка. Заспахме някъде по средата на пътя от упойващата им мелодия, плътно притиснати един в друг. И се събудихме неповярвали не там, а в леглото, огрени вече от обедното слънце. Той се засмя, палачът навярно е останал разочарован от мен, прошепна в ухото ми. Стреснах се, не допълни нито дума повече, но ме остави да го погаля, да го притисна към себе си, да му се отдам отново и с готовност, която не бе и подозирал, че съществува. Особено и при онази неотречена заплаха и на сутринта. А аз го приспах на гърдите си като свое дете, заслушана в равномерното му дишане. И когато се събуди и видя усмивката ми, се изуми. Изправих се и думите ми го довършиха:

- Готова съм! По което и време да наредиш!

- За какво? - още бе сънен и не ме разбра, но изведнъж проумя и разтърси глава. - Ти… наистина ли не се страхуваш? Или просто не вярваш, че е възможно?

Засмях се.

- Тази нощ беше като умиране и като раждане отново, като щастие, което не ще се повтори с никого другиго освен с теб. А след като няма да съм с теб, по-добре… - но той притисна с длан устата ми и не успях да довърша с веднага.

Не каза нито дума. Само ме гледаше. После придърпа звънеца и той начупи тишината между нас на парчета. Кого ме повикал, разочарования палач ли, разбрал по усет моето веднага, но продължих да се усмихвам.

Не гледах към вратата.

Не чух и стъпките, в двореца му всички се придвижваха тихо като духовете. Скоро щях да съм дух, но все още не, щом усещах аромата на храната, която влезлият сервира на ниската кръгла масичка безшумно и също така безшумно се изпари. Бях изгладняла и й се нахвърлих, докато изведнъж забелязах, че той не се е докоснал до нищо, а само ме гледа с усмивка и не пропусна да ми каже:

- Имаш добър апетит за човек, на когото му предстои… - не довърши, но аз продължих да се усмихвам и преглътнала поредната хапка отвърнах:

- Винаги съм ценяла усилията на хората, които приготвят храната, а тази е и невероятно вкусна.

- И какво друго умееш да цениш? - най-сетне прибра усмивката си и изведнъж стана сериозен. Побързах да му отговоря:

- Хората, които признават грешките си и не ги повторят.

Неочаквано и за самия себе си се разсмя, но отново стана сериозен. И дълго мълча, докато изрече:

- И навярно си мислиш, че не съм от тях и въпреки това ми се струва… - преглътна и се изправи, изправих се и аз.

- И въпреки това не само ти се струва, а е точно така! - приближих до него, надигнах се на пръсти и го целунах, а той ме сграбчи, прекатурна неволно масичката без дори да забележи и ме метна в леглото като се надвеси целият над мен.

Очаквах го да проговори. Не каза нищо. Само ме поотмести, за да стори място и за себе си. Навън вече бе започнало да притъмнява, тук таме просветваха в прозорците и звезди. В един от тях се появи и луната, бледа и златна, само тъничък сърп. Предстоеше втората ни нощ, дали щеше да е невероятна като първата? Лежахме мълчаливо един до друг. Навярно той премисляше… Дали да наруши дадената от самия него заповед или да ми повярва. Каквото и да решеше, щях да му докажа, че любовта е по-силна от смъртта. Нямаше да я отлагам с  приказки, които не свършват, а биха продължили хиляда и една нощ. Любовта се доказва не с думи, а с действия, бях готова и да умра след като познах силата й. По някое време тай се изправи и разлюля звънеца. Появи се от мрака почти веднага повикания и той му нареди:

- Предупреди палача да се появи утре сутринта в покоите ми! - явно бе взел вече решение.

Погледна към мен в тъмното, но видя само блясъка на усмивката ми, тя му каза, готова съм и за това, без теб не бих могла да живея. Дали й повярва, не зная, но след като оня се изпари, започна нашата луда, ненаситна втора нощ. Постелята ни бе посипана със звезди, те разпалваха огъня в нас, желанието ни да изгорим в тях, луната ни закачи на рога си и ни залюля като в люлка на младенци, всичко започваше и свършваше, започваше и свършваше, докато една не изпаднахме в несвяст без да знаем живи ли сме, мъртви ли сме. Събудих се жива и първа. Едва просветляваше. Облякох бялата си нощница със следи от кръв, оголих шията си, бях се подготвила за палача, който щеше да се появи в пълното си снаряжение. Събудих го с милувка, за да се подготви и той за раздялата ни, палачът вече чукаше ва вратата. Скочи още сънен, нахлузи ризата си на голо, заметна се с мантията да скрие голите си крака и пристъпи да отвори. Изуми го секирата в ръката му.

- Господарю, наредили сте… - не успя да довърши, загледан в мен и ахнал от изненадата на усмивката ми, навярно за първи път виждаше такава в своята дейност.

А той, господарят, ме закри цялата с тялото си и му заповяда да изчезне на секундата от погледа му. Повече и не му трябваше, но му помогна и блъснатата с крак врата в лицето му. Господи, щях да живея! Колко още и докога, не знаех, но въздъхнах с облекчение, та бях само на петнайсет и животът ми едва бе започнал с него!

Събудих се, цялата обляна в пот. Не е лесно да умреш и в съня си, и то на петнайсет. Май на никоя възраст не е лесно, особено когато обичаш някого и животът си с него. Не бях Шехеризада, но живеех от магията на думите. И познавах силата им, но не ги използвах в живота, дори в съня си,  единствено в творчеството. И не случайно и защо се появи в съзнанието ми още при събуждането ми една строфа от стихотворение, което много харесвах и често рецитирах на мъжа ми „Аз вярвам в мълчаливата любов…”. Погледнах портрета му, сниман в мига, когато го уверявах, че любовта не се доказва с думи, а се доказва с действия. И то в най-трудните моменти от живота ни. Припомних се как  го обградих с грижи и обич години наред и исках да умра заедно с него, разбрала, че е неспасяемо болен, но все не успявах да повярвам. Спаси ме другата ми голяма любов към децата ни, които ме охраняваха да не направя някоя глупост. Според тях. А навярно и тази моя голяма любов да разказвам човешките истории за истинската любов!

И не, не съм Шехеризада, само сънувах, че съм и то на петнайсет, и то красавица, влюбена в шейха, обезглавявал всяка девойка, с която преспи само една нощ, за да не му измени  и тя като съпругата му. И не му разказах нито една история за любовта, та аз още не я познавах, изпитах я за първи път и най-неочаквано с мъжа ми, но явно бях успяла да му докажа не само него, а и на измамения шейх, че любовта не е в изречените думи, а единствено и само в действията ни, което по-късно ми се случи и в истинския живот. И тогава бях наистина на петнайсет. И не бях красавица, а мъжът ми не беше шейх, а студент и мечтаеше за самолетите, които ще проектира.  Сънища, сънища… сънища като приказките, запращат ни далеч в миналото или… в невероятното изживяване на най-съкровеното.

А не е ли възможно и да са истина, но случила се толкова отдавна в някой от предишните ни животи? И как бихме могли да знаем?