Печо Господинов

Не само обществената, в още по-голяма мярка и културната дейност на писателя са проява на писателската му стихия.

Случаят е твърде удобен, за да подчертаем, че има съществена отлика между общественика и писателя-общественик в частност.

В това отношение Ст. Чилингиров е нагледно доказателство.

И тази разлика у него е само в полза на голямото му литературно дело. По този въпрос той се изказа по следния красноречив начин:

„Обществеността е неотменен атрибут на писателската дейност. следователно, писателят трябва да бъде преди всичко общественик. та що за писател е тоя, който знае да плаче над неволите на своите измислени герои, а не се трогва от воплите и страданията на живите около него?”

Духовната отхрана на писателя, голямата му любов към българския народ - той познава като малцина свои събратя неговия национален, стопански и духовен възход.

Още от ранните и особено през последните си самоуверени стъпки здраво се приобщиха към народните болки и възторзи.

Не трябва да се забравя, че Ст. Чилингиров израсна под духовната сянка на двама велики българи - Ив. Вазов и д-р Ив. Шишманов. Нищо чудно, прочее, че в своята литературна и обществена дейност той е отделил твърде голямо място на националния въпрос.

Едно, обаче, е безспорно: може би поради близостта на родния му град до Добруджа или по съображения от национално естество - а може би и по други причини - Ст. Чилингиров е отделил в своята проза и поезия най-значителен дял на поробена Добруджа.

Всичките му книги, посветени на нея, се отличават със своето особено очарование - те като че ли дишат и живеят, в тях е скътано сърцето на поета, особено с трогателна загриженост и синовна любов към Добруджа. Но по-добре нека оставим сам писателят да говори за това.

През 1920 год. Ст. Чилингиров издаде своите пътни бележки и впечатления от Добруджа, която преди това бе обходил, за да я проучва етнографически и исторически. Нарече книгата си „Равна Добруджа”.

Справедливо отбелязва той в предговора й, че в тази страна „живеят българи, които никога не са се отказвали от своята народност - да се откажем ли ние от тях, само защото сме победени?”

Пътните бележки на Ст. Чилингиров са написани със силно поетическо чувство; в тях, наред с възторга от прелестите на златната добруджанска степ, релефно и живописно са дадени и картини от добруджанския бит.

Написани увлекателно и с вдъхновение, те сочат за голямата любов на автора към поробена и злощастна Добруджа.

Ето един малък откъслек, който потвърждава това: „Пред нас и около нас море, злато-червено и тихо, като вечерния залез, откроен в огледалната му повърхност. Неговите глъбини едва-едва се повдигат като гърдите на млада хубавица, видяла на сън въплъщението на своя блян… И като нея морето сякаш преживява в полудрямка сладостта на минали сред щастие часове”.

Прав е Ст. Чилингиров, че „ние обичаме своето, но чуждото ни пленява”. Сам той, след посещението си в Добруджа, бележи: „Никога не съм присъствал при раждането на толкова вълшебство. И, кой знае защо, стори ми се, че за пръв път проникнах в прелестите на равнината, в която досега не съм виждал нищо друго, освен хлебородна майка, загрижена как да нахрани децата си”.

Неговото преклонение пред красотите на Добруджа най-добре е подчертано в онези страници на книгата му, където писателят с неподражаемо майсторство рисува духовния облик на добруджанския българин, погълнат от труд, възвеличил го до поклонението на религия.

За чувството на Ст. Чилингиров към Добруджа характерни са още и следните редове:

„Добруджа всякога е живяла в нашите сърца, всякога е бивала вплетена в нашите мечти за доброчестина, всякога е била наша… Наша е била тя и когато сме я наричали румънска. а наричали сме я тъй, за да ни напомня всякога за дълга, който имаме към нея, за жертвите, които трябва да направим, за да я приберем отново в родното семейство”…

——————————

в. „Литературен глас”, г. 5, бр. 188, 2 април 1933 г.