Васил Венински

Въпреки че в цялата царщина чудаците като него не бяха повече от пръстите на едната ръка, баш за тоя чeшит не съм ти казал и дума. Всички люде в Павелско му викаха Гърка, макар че той не беше нито грък, нито гъркоман, а лукавостта му бе изцяло чужда. Вярно е, че знаеше някоя и друга гръцка дума, ама по онова време всеки овчар, зимувал поне веднъж на Беломорието, знаеше повече от него.

Прякорът на Илия Шопаров му го туриха заради друго. Когато изкара даскал Ванчовото училище, беше седемнайсетгодишен. Че не беше между най-първите ученици, не беше, ама баща му реши, че Илия няма да става овчар, а ще учи някакъв градски занаят. Затуй го отведе в Станимака и взеха да обикалят дюкяните.

Додето крачеха из чаршията, се озоваха до хана на бай Дечко - техен роднина - избягал от Павелско заради зъл турчин, когото Господ сколаса да накаже подир бунта на Хидает паша (1).

Да си кажем правичката, и дребничкият ханджия му помогна малко…

Когато ги видя, бай Дечко се зарадва:

- Ееей, наканихте се. Добре дошли! - срещна ги той край отворена порта, над която висеше пиринчена табела с овехтял надпис „Ханъ”. - Да влезем в къщи, да не седим на пътя.

Влязоха вътре, дето се здрависаха с Дечковица, а тя без да ги пита тури на софрата баница и каза:

- Сабахлен Дечко ми вика да сторя баница, все едно е знаел, че ще дойдете.

- Айде да лапнем! - подкани ги и ханджията.

Хапнаха, пийнаха и от дума на дума стана ясно, че Илия е дошъл занаят да учи.

- Ще ми се да е на сушина, а не да мръзне отвън като мене - рече баща му, който обикаляше баирите с билюк овце.

- Абе, брат’чeд, върви ли му смятането?

- Ами даскал Ванчо чат-пат го хвалеше.

- Направи го тогава кръчмарин, а?

- Кръчмарин ли? - учуди се не на шега овчарят.

- Какво му е лошо на кръчмърлъка? - на свой ред го попита бай Дечко. - Що да не опита, а?

- То за опитване да опита, ама дали в Павелско може да те храни кръчма? Това да не ти е Станимака?

- Че има ли в село челяк да не пие бе, брат’чeд? - довърши го ханджията.

- А къде да чиракува? - капитулира окончателно братовчед му.

- Как къде, тука. Ще се намери кръчма! - отвърна му бай Дечко, сетне изведнъж се плесна за челото: - Чакай, бе, щях да забравя. Ами на Йоргос момчето щяло да става студент в чужбина.

- Че какво като стане? - намеси се и Дечковица.

- Как какво? - учуди се мъжът й, подир което рече: - Че нали досега то му помагаше в кръчмата, а тръгне ли да учи, трябва да го замести някой, а?

Чак тогава жена му разбра за какво става дума и мигом запрепира бай Дечко:

- Иди още сега да го питаш, може пък да излезе късмета на Лийчо.

- Да ида, ама дали Илия иска да чиракува…

- Искам - прекъсна го синът.

- То и аз да взема да дойда - рече по-скоро на себе си бащата и стана.

- Айде! - отвърна ханджията и се запъти към вратата, но се спря и добави: - Да дойде и Лийчо, че сайбията  може да иска да го види.

Излязоха вънка и се запътиха към кръчмата на Йоргос, а подир сахат се върнаха и радостно обявиха:

- На Кръстовден почва.

- След два дни? Браво! - истински се зарадва Дечковица, сетне предложи на баща му: - По-добре да не бие път до Павелско, ами да остане у нас, а? И без това ще е тук, додето чиракува.

- Йоргос му дава една стаичка до кръчмата, хем да я наглежда, хем и да има къде да спи - рече й бай Дечко и притури: - Пари не ще, ако се вестнат айдуци, трябва само да чукне по тавана. Това е. Ха-ха-ха!

- Ха-ха-ха! - разсмя се и бащата, сетне добави: - Много читав челяк ми се стори!

- Читав е, но не разкарвай Лийчо до село, а го остави тука, додето захване работа  - примоли му се Дечковица.

- Добре - съгласи той.

И Илия остана в хана, а от Кръстовден запретна ръкави и взе да чиракува при гърка.

В кръчмата бяха само двамата със сайбията, а на празници, когато се сбираха повече люде, идваше и жена му Агата, която бе много блага с Илия. Отпървом той чистеше масите и пода когато пуснат кепенците, а през деня събираше и миеше изпитите павурчета и другите съдини. И не само се справяше както трябва, но и когато сайбията му подхвърляше тук-там пари да го изпита, той ги връщаше до петак…

Затуй един ден Йоргос му призна:

- Като те видях толкоз висок, веднага реших да те взема чирак, защото си рекох: „Ако от него не стане кръчмар, поне ще има кой да ми омита паяжините по кьошетата” - сетне захвана да се смее на глас, подир което го потупа по рамото и каза сериозно: - Ти обаче ми даде да разбера, че тая работа ти идва отръки и си честен, затуй от утре ще носиш и ичкиите (2) и мезетата, а аз ще съм на тезгяха и ще правя сметката.

- Добре - скромно отвърна Илия и взе да носи и поръчаното от мющериите (3), а като дойдеше време да си оправят масрафа, отиваше сайбията.

Понякога се случваше заможен грък, доволен от прислужването на момъка, да му мушне в пояса някоя дребна пара, а павелчето - открай време научено да не бара чуждо - тутакси бързаше да даде бакшиша на чорбаджията. Йоргос първо се позасмиваше, сетне поклащаше одобрително глава, подир което оставяше парата в чекмеджето и дълго-дълго гледаше чирака, който вече сновеше между масите.

Веднъж сайбията правеше хесапа (4) на един мъж, а Илия обслужваше в съседство друг и без да иска чу, когато сайбията му каза:

- Десет пара ти струва.

Мъжът извади пунгията и се натъкми да плаща, когато чиракът - който бе зад гърба му - тихомълком показа на Йоргос на два пъти разтворените си длани. Отпървом той го погледна тъй ядосано, че Илия се разкая защо ли се намеси. Сетне обаче когато сметна наново, рече на клиента:

- Никос, ще ме прощаваш, но сбърках! Двайсет пари е сметката ти, не десет  - и се накани да обясни защо се е заблудил.

- И на мене ми се стори по-малко, ама додето си биех главата да смятам, ти ме изпревари - прекъсна го със смях Никос и му подаде парите.

Засмя се и Йоргос, сетне погледна признателно чирака, без да му каже и дума.

Да, но веднъж се случи да му каже. Че как няма да му каже, когато тоя път грешката на сайбията беше не десет пари, а цял сребърен бешлик (5)… И за да не го срами пред всички люде на масата, Илия го викна уж да го пита нещо.

- Ашколсун бе, Лийка! - похвали го кръчмарят, без ни най-малко да се докачи, когато разбра къде е сгрешил, и притури: - Акълът ти сече като бръснач.

Няколко дни след тая случка Йоргос му даде да прави и сметките на мющериите, а вземеше ли парите от някоя маса, веднага му ги носеше на тезгяха. Вярно е, че отпървом чорбаджията смяташе редом с него, но скоро се увери, че нашенчето е хептен оправно. Затуй в края на първата година нямаше кръчмарска работа, дето да не върши като истински кръчмар, а доверието, което му имаше сайбията, бе толкоз голямо, че когато трябваше да свърши някоя своя работа из града, вече не го караше да пуска кепенците, а го оставяше сам да работи…

А той се справяше толкоз добре, че бакшишите, дето му даваха, се утроиха. И как няма да се утроят, когато Илия тъй бе изучил табиетите на мющерията, че още щом някой прекрачеше прага, знаеше какво ще рачи и веднага му го носеше. Ама нали бе курдисан да не взима бакшиши, та оставяше парите настрана, а върнеше ли се сайбията, му ги даваше накуп. Йоргос - както се очакваше - беше много доволен от чирака и реши да го остави при себе си повече време.

Да, но не можеше Илия да му е все чирак, затуй през втората година взе да му дава плата. Не беше кой знае колко голяма, ама си бе плата и Илия какъвто бе пестелив, почна да я къта.

Бая вода изтече, откакто чорбаджията взе да му плаща. И понеже на Йоргос му се щеше да го задържи, додето синът му свърши с ученето, на няколко пъти му качва платата. Затуй и стана тройно по-голяма в края на петата година, когато наследникът му се върна.

Върна се и Илия. И веднага му туриха прякор - Гърка…

Къщата им бе на най-личното място в Павелско - точно до старата община в Метряковската махала - един мегдан ги делеше от мухтарите отсреща. До тях беше Гъльоската къща, дето на първия кат се ширеше Аговското кафене на Исеин ага - един зъл и сприхав турчин, който докрай не пусна християнин да сърба алатурка от тънките си медни филджани (6) - невиждано имане за онова време в планината.

Веднага щом се прибра в селото, стана ясно, че Илия се е отракал след своето кръчмаруване. Сигурно бе правил кроежи още в Станимака, защото когато му падна сгода, вместо кръчма отвори дюкян. Въпреки че от начало не един и двама му се чудеха на акъла, като видяха насетне колко люде ходят при него, щат-не щат му свалиха шапка.

Дюкянът му заработи три години, откак се ожени за една мома, с която се бендисаха на седянка. Сетне се сдобиха с първа рожба, когато неочаквано баща му се разболя и си отиде. Добре че сколаса да види внука си, преди да се пресели завинаги в небесните Божи владения.

Илия изчака да мине малко време, сетне отвори дюкяна. В него можеше да си вземеш брашно, сапун, сол, конопени въжета, каква ли не железария - коси, сърпове, петали, пирони, а също и газ за лампи - един небивал салтанат за оная мрачна робия, който бе по кесията най-вече на турците, но и на някои по-имотни българи. Останалите люде в селото вечер си светеха с огъня от огнището или станеше ли нужда, запалваха смолиста борова тресчица.

Когато дойдеше някакъв празник, Илия колеше овце, кози или друг свой добитък, окачваше го на кука на асмата и отсичаше всекиму колкото ще. Върнеха ли се пък селските кираджии от Беломорието, можеше да се намери зехтин, маслини, сушена риба и всякакви други гръцки примамки, които не бяха за сиромаси…

Настанеше ли икиндия, идваше ред на мъжете, които пристигаха по два-трима, сядаха край софрите на трикраки дървени столчета и вдигаха ръка.

- Лийка, дай ни по една ичкия!

Кръчмарят наливаше и даваше на всеки по юзче ракия, сетне се връщаше на тезгяха, вземаше парче креда и написваше сметката на ниския таван. А накрая като си платят, я избърсваше с парцал. Подир два-три сахата, когато кръчмата се напълнеше с дим и люде, целият таван бе нашарен в чертички, числа и сметки… Станеше ли празник, няколко пъти миеше дъските на вечер…

Чат-пат си отвеждаха някой пийнал човечец без да смогне да си оправи харча, та сутринта сметката му гледаше отгоре жените, дошли да напазаруват нещо за вкъщи. Често пъти някоя невеста, която знаеше, че мъжът й е бил нощес при него, го питаше притеснена шепнешком:

- Да не е на…?

- На друг е - бързаше да я успокои Илия, макар понякога вересията да бе на нейния мъж, който сетне си я оправяше…

Случваше обаче някой да влезе вечер и вместо да иде веднага при него да си плати, седне и захване да поръчва. Тогава кръчмарят му сочеше тавана, дето ограден в рамка се кипреше борчът му. И онзи първо си отваряше кесията, подир това си угаждаше наново на душата. Даже да не му бе останала пукната пара… В дюкяна жените можеха да имат дузина вересии, но мъжете в кръчмата - само една…

Тъй разбираше алъш-вериша Илия и додето бе зад тезгяха, никога не го наруши. И как да го наруши, когато знаеше, че едно е да пълниш гърлата на цялата къща, а съвсем друго - само своето…

Понякога кръчмарската му душа не изтрайваше, та си сипваше павурче-две и сядаше при някои весели люде, хем да си стори лаф-мухабет, хем да си попее, а и станеше ли хоро - да поразкърши снагата си…

Ей такъв чудак беше!

Вечер в кръчмата влизаха не само българи, но и тукашни турци. Сегиз-тогиз идваха мижу Осман, хаджи Смаил, Кара Бекир и други, които си имаха приказката с раята, а и тя ги почиташе. Седнат между нея, пийнат юзче-две, побъбрят си сладко, сетне платят и си идат по живо по здраво.

Дойдеше ли Исеин ага, кръстоса нозе на чергата край софрата за иноверци, без да даде селям никому, подир което рече през зъби на кръчмаря:

- Гяур, една тънка ичкия!

Когато първом се вестна в кръчмата, всички се питаха какво ли му отнесоха. Накрая когато си отиде, Гърка - видял две и двеста в Станимака - им разкри, че му е дал ликьор…

Явеше ли се пък Амин ага, на когото зад гърба викаха Кара Амин, вътре наставаше гробна тишина - никой не смееше да мръдне… И как да мръдне, когато беше най-злият турчин през робията - нямаше челяк да не му е ял попарата когато кметуваше. И макар че подир това стана кабзамалин (7), продължи да коли и беси все едно е башия на селото.

Влезнеше ли в кръчмата, първом огледа злобно людете, сетне изсъска нещо на кръчмарина и седне на господарската софра. След малко Илия му отнесе на поднос исканото и се върне на тезгяха. Онзи гаврътне ракия, замези със сушена риба, а накрая като си изпие павурчето, вместо да иде да си оправи борча, посочи с пръст някой човечец, отведе го отсреща в общината и без да има за какво, го смеле от бой…

Ей такава проклетия беше!

Вярно е, че людете почваха да се изнизват един по един, още додето турчинът не е станал от софрата. Да, ама от време на време се случваше проклетникът да кресне след някой набелязан нещастник, упътил се към вратата:

- Къде тръгна бе, гяур? - подир което му насини снагата.

Добре че Кара Амин идваше в кръчмата два-три пъти през годината, та се траеше някак…

Накрая обаче и той си намери майстора - такъв кютек яде, че месец време не излезе на мегдана… В началото не се разбра кой го млати и сигурно никога нямаше да се узнае, ако след Освобождението юнакът сам не си каза в кръчмата на Гърка… Ама това е една друга история, която ще ти разкажа друг път.

При Илия влизаха какви ли не люде, между тях и всякакви особняци. Само дето не знаеха, че си имат работа с къде-къде по-голям чешит от тях…

Една вечер дойдоха трима млади мъже, с които на времето заедно търкаха чиновете в училището на даскал Ванчо. Като ги видя, Илия им се зарадва много, защото откак отиде занаят да учи, очите им не бяха се срещали.

- Ей, доживяхме да се видим! - рече той и взе да се здрависва с тях.

- Доживяхме - ръкуваха се свойски те, а Стамат, чиято дума тежеше най-много измежду новодошлите, подир здрависването даже  го и прегърна.

И макар че никой от тях не очакваше, когато им отнесе първите юзчета, Илия каза:

- Тия ракии са от мен!

Тримата дотолкоз се слисаха, че едва когато той се върна на тезгяха без да драсне чертичка на тавана, се сетиха да му кажат:

- Да си жив и здрав! Наздраве!

- Наздраве! - отвърна им кръчмарят и почна да  сипва ичкия на двама старци, дошли да пият по едно и да си погълчат преди лягане.

- Дано сабахлен се съмне, Райо! - рече единият, когато Илия им я отнесе, и подаде стъкленицата си.

- Чул те Господ, Петко! - чукна се другият, сетне  и двамата вкупом вдигнаха павурчета към младите в другия край. - Наздраве, момчета!

Тримата гръмко им отговориха, подир което се извиси гласът на Стамат:

- Хем ще се съмне, хем до първи петли няма да дадете на бабичките ви да мигнат.

Кръчмата се затресе от смях, а когато врявата стихна, дядо Петко рече бавно:

- Майтапите се, ама да ви е яка гърбината, щото додето снагата старее, меракът големее - подир което се закиска някак загадъчно.

Младите първо се захилиха, после се смълчаха и умислиха. А старците отпиха сладко от павурчетата, сетне запушиха гърлата им с палец да не изветрява ракията и потънаха в благ мохабет помежду си…

Подир малко, когато старите люде си тръгнаха, в кръчмата надникна гайдарят Марин. Че като почнаха да се редуват ракии, песни, хора, Гърка не издържа и се разигра и попя с тях. А изпи и някое и друго юзче…

Когато стана полунощ, гайдаджията сви гайдата и си тръгна, а кръчмарят рече:

- Дайте да оправим аритметиката, че сабахлен рано тръгвам за Станимака.

- Че нали я оправихме бе, Лийка? - престори се на учуден Стамат и посочи с пръст тавана.

Когато Илия погледна нагоре, онемя. И как няма да онемее, когато от хесапа, дето им писа цяла вечер, не бе останала и чертичка. Разтърка объркан очи, ала празното място на таванските дъски си остана. Макар главата му да бе понатежала от ракиите, съвсем ясно си спомняше, че връстниците му не бяха развързвали   кесиите си.

„Кой ли изтри написаното?”, рече си кръчмарят и погледна първом Асен и Янко. Двамата му връстника - кьоркютук пияни - похъркваха кротко, сгушили глави един в друг. Сетне обърна очи в тартора им, от пояса на който надничаше рунтава гугла, цялата в бяло…

И наместо да си признае начаса, Стамат наново настоя на своето:

- Когато ни даде туршия, ти броих парата - каза той, но не смееше да го погледне.

Как да го погледне, когато преди сахат си науми да избърше сметката, за да си направи майтап с Илия. Затуй като им донесе салата и отиде на тезгяха да се умие, Стамат го издебна и както си махаше с гуглата - додето водеше хорото - изтри всичко без никой да го види. Да си кажем правата обаче, той бе решил да му каже на другия ден.

Илия познаваше дяволиите му, та неочаквано се съгласи:

- Щом е тъй, давайте да лягаме - сетне разбуди спящите и изпрати всички до вратника.

Преди да си иде при невестата, мина да духне газените лампи в кръчмата. Като видя изтрития таван, взе кредата и наново написа харча на тримата, сетне тегли чертата и го сметна - юзлук (8) и пет пари.

Изглежда, че павурчетата дойдоха в повече не само на аверите му, но и на Стамат, защото сабахлен като се разбуди, нищо не помнеше…

И стана тъй, че кръчмарят напусто го чака цяла неделя да си оправи бакията. Накрая като видя, че не обелва и дума за нея, му посочи с пръст тавана. Онзи обаче поклати неодобрително с глава и му отвърна:

- Платено е, забравил си да изтриеш тавана.

- Може и да си прав - съгласи се Илия, ала друго му се въртеше в главата: „Нищо и никаква сметка, а не ще да я плати!”

- Има си хас да не съм прав! - наля още масло в огъня вересияджията.

Видял небивалия му келешлък, на часа реши да го цери с лековете на Йоргос, които той вкарваше в работа, когато някой по-опърничав челяк прекрачеше прага му…

Въпреки че за тоя цяр станимашкият му даскал слагаше шест зелени хептен лютиви чушки, Илия тури дузина. Откъсна им дръжките, после ги сряза отзад на кръст и ги нареди в малко гърне, а отгоре им изля три юзчета ракия и го захлупи. Сетне го остави на един прозореца и колчем минеше край него, го разклащаше. Подир неделя го прецеди през ленено платно и изсипа течността в една стомна. Накрая доля оканица вода и раздруса съдината, додето всичко се омеси.

- Изпият ли тоя илач, ще си оправят и борча, и петнайсетте пари разноски за него - рече чешитът и скри стомната в долапа зад тезгяха, подир което потри доволен ръце.

Не минаха ден-два и връстниците му воглаве със Стамат - ни лук яли, ни лук мирисали - влязоха вътре в кръчмата.

- Здравей, наборе! - поздравиха в един глас те и седнаха на любимото си място.

- От здраве да не се отървете! Ще пиете ли или дойдохте да се видим? - срещна ги усмихнат Илия.

- И за двете, Лийка, и за двете - отвърнаха през смях длъжниците. - Имаш ли върла ичкия?

- За имане - имам, ама дали ще ви е по мярка? - нарочно ги жегна кръчмарят и се усмихна загадъчно. - Или да я разреждаме с водица от Блата?

- Сипи да видим колко ти чини лангера (9)! - не му остана длъжен и тарторът им.

Илия им напълни павурчетата, след което ги предупреди:

- Пивка е и бая се подава, но пийте с мяра, че да се приберете читави у вас - а подир смехът им рече: - Наздраве, момчета!

- Наздраве, наборе! - отвърна му Стамат и отпи едвам-едвам, задържа ракията малко в устата, сетне я преглътна и се учуди: - Малко е слабичка бе, Лийка?

Кръчмарят отвори уста да каже нещо, но Асен и Янко, които пиха подир таратора си, го подкрепиха:

- И на нас ни е слабичка.

Да, ама точно тогава тарторът възкликна:

- Ей това се вика ракия. Браво, Лийка! - и  взе да гали с длан гърдите си. - Охааа!

„Усети чушките”, мина през главата на Гърка и се ухили широко-широко.

- Охааа! - заповтаряха като папагали и двамата му спътника.

- Пивка ракия се усеща след поглъщането, затуй се пие бавно, на глътки - вещо се произнесе Илия.

Сякаш да опровергае кръчмаря, Стамат вдигна павурчето и дълго-дълго пи, додето го пресуши, подир което възвиси глас:

- Ракията е бива, ама дали имаш повечко?

- Де да знам, че ще ви хареса бе, Стамате? Бях си взел една стомничка за мене, ама като гледам май ще ми я изпиете… - рече Илия и се поспря, защото в кръчмата бяха влезли трима турци.

- Дай да я опитаме! - заръча един от тях подир поздрава.

- Че да ви дам, хаджи Смаиле, ама тия тука май се канят да я вземат цялата - отвърна му Илия, подир което погледна въпросително Стамат.

- Продадена е, хаджи Смаиле - побърза да рече тарторът, сетне попита: - Колко искаш?

- Един юзлук и двайсет пари. По грош на челяк.

- Айде, давайте! - каза той на аверите си, сетне като събра парите, ги подаде на кръчмаря и рече на всеослушание: - Всичко е пито-платено.

Илия сложи грошовете в кожена кесия, сетне я мушна в пояса и рече:

- Така е - подир което извади парче аба и изтри нещо от тавана.

- Налей още по една! - поръча тарторът без да види какво стори кръчмарят.

- Ей сега, наборе - каза ухилен той и тръгна към новодошлите.

- Каква е тая ракия в стомната? - попита хаджи Смаил.

- За борчлии, дето не си плащат, аго Смаиле. Не пий от нея! - прошепна Илия и свойски му намигна, а после попита с висок глас: - Какво да ви сипя?

Воденичарят се усмихна и рече:

- На мен ичкия, а на тях оканица вино - сетне погледна безмълвен тримата, които се надпреварваха да пият, и заклати укорително глава.

Колкото изпитите павурчета ставаха все повече, толкова лицата на връстниците му почваха да аленеят и замязваха на турски фесове. Редом с това челата им раждаха безчет капчици пот, които бързо наедряваха, подир което се юрваха надолу, додето се разплескат на конопените им ризи. Ала тоя дъжд не ги тормозеше чак толкоз, колкото огънят, дето им гореше в гърдите и устата. Затуй начесто бягаха отсреща на чешмата до старата община, дето лапваха чучура и замираха…

Като ги гледаше как се разминаваха на вратата, Илия ги съжали и им отнесе паница туршия.

- От кръчмата.

- Да си жив и здрав! - благословиха го в един глас тримата и се нахвърлиха отгоре ? като бесни.

Когато подир малко излапаха всичко, наново се заредиха на чешмата…

Дали щото чушките го сгряха хептен или пък взе да го гризе съвестта, но подир петото павурче Стамат каза на кръчмаря:

- Лийка, оправихме ли си сметките оная вечер?

- Всичко е оправено! - отвърна Илия.

Онзи погледна изтритата преди малко сметка на тавана, сетне каза:

- Хм! - и се замисли.

Гърка побърза да вземе стомната, отиде при тях и предложи:

- Да я сипя, че не остана - сетне взе павурчето  на Стамат, но той му хвана ръката и рече:

- Чакай малко!

- Да я запазя за другош или…?

- Не - прекъсна го той и рече: - Не си платихме тогава, сигурен съм.

Илия кимна мълчаливо, а тарторът извиси глас:

- Вечерта се майтапех, че сме си платили, а на другия ден сабахлен забравих…

В кръчмата стана дотолкоз тихо, че десетината мъже - дошли след хаджията - не смееха да гъкнат.

- Голям резил! - продължи тарторът.

- Стамате, простил съм ти, но сторих илача за урок - призна му и кръчмарят.

- Сполай ти, Илия, ама грехът, дето сторих, ме тормози…

- Признат грях е наполовина грях! - прекъсна го хаджи Смаил.

- Може и наполовина да е, аго Смаиле, ама ние трябва да си поемем цялата вина - отвърна Стамат, подир което разля остатъка от стомната в павурчетата и кимна на ортаците си да станат.

Разкаяниците ги пресушиха наведнъж и наново седнаха, сетне сякаш сетили се нещо важно, хукнаха презглава към чешмата…

————————-

(1) Хидает паша - Сенклер, английски консул, а след това и турски офицер, извършил неуспешен опит за метеж в Средните Родопи след края на Руско-турската война (1877-78).

(2) ичкия (тур.) - питие, напитка

(3) мющерия - редовен клиент на търговец

(4) хесап (ар.-тур.) - сметка

(5) сребърен бешлик (тур.) - турска монета от пет гроша (1 грош = 40 пар?)

(6) филджан (ар.-тур.) - чаша за кафе

(7) кабзамалин (тур.-ар.) - османски бирник

(8) юзлук (тур.) - османска монета равна на 100 пар?

(9) лангер (нгр.) - слаба ракия, долнокачествена, патоки