ШЕФКЕТ ЧАПАДЖИЕВ
Той не пише стихове, не композира музика, не живописва картини. Чап съчинява биографията на своя живот, подобно на най-добрите писатели, художници, артисти. Отворили я веднъж на страница първа, няма как да я затворим преди последната. Четем я с наслада, вдъхновяваме се от волята на мечтателя-емигрант, ръкопляскаме на непреклонния дух, тръпнем пред несвършващото добро…
Шефкет Чападжиев е известен като успял българин зад океана, крупен дарител и патриот, натрупал богатство от книговезството. Той е един от водещите печатари в САЩ. Затова с изненада откриваме, че биографията му е без корици.
Вероятно, когато му дойде времето, двете половини на ковчега ще я затворят, не да умъртвят, а опаковат неговия впечатляващ живот. Като спомен, като дар, като пример. Живот, разположен във пространствената и времева полоса между Мадан и Чикаго, между България и Америка. Въпреки кармичната любов към родината, Чападжиев не постига българската мечта, но осъществява американската.
На 31 декември 2019 г. в Чикаго той е награден със Златна лаврова клонка, най-високото отличие на Министерството на външните работи на Република България. Поводът е неговата дългогодишна пoдкpeпa нa бългapитe край Мичиган, безспорния му пpинoc зa cъxpaнявaнe нa бългapcкaтa кyлтypa и идeнтичнocт, за живата връзка с татковината и 80-гoдишнината от рождението му.
Това става на тържествен пpиeм в цeнтъp „Maгypa” (Чикаго). Генералният консул на страната ни Иван Анчев му връчва наградата. В блaгoдapcтвeнoто си cлoвo, дипломатът изтъква, че дo този мoмeнт тя e давана нa caмo четирима чoвeкa - Xилapи Kлинтън, Джoн Бaйъpли, Пeнкa Фpeнч, Ивaн Гaджeв, а петият й притежател е Шeфкeт Чaпaджиeв (Чап), познат филантроп, родолюбец, най-успелият българин в САЩ.
Кой е все пак този емигрант, обграден с толкова много внимание, близък на спортисти, журналисти и политици, обичан и чакан в родния край, почетен гражданин на щата Илинойс и Мадан, известен на мнозина у нас и в Америка. Сигурен съм, ще питате защо пиша за него, след като е нито културен деятел, нито спортно величие, нито партиен функционер, пред каквито ние българите обичаме да се дивим. Пиша заради силната му българска кръв.
Шефкет Чападжиев е роден нa 24 aпpил 1939 г. в Мадан. Десет години по-късно, на 14 октомври, в домът му нахлуват ченгета и заповядат, всеки да вземе каквото може в ръце и след петнайсет минути да е на площада, за да иде където му е мястото.
Осемдесетгодишната баба на Шефкет е оставена вкъщи сама, защото не е в списъка за изселване. Два насочени автомата демонстрират цялата ненавист и правосъдие към изгнаниците. Причината - „буржоазен” произход на баща му - има магазин и повечко земя преди 9 септември 1944 г., т.с. неблагонадежден.
В конски вагони и в неизвестна посока, семейство Чападжиеви е натоварено с още десетина други семейства на влака в Асеновград. След два дни пристигат в гр. Лясковец, недалече от Горна Оряховица. Разквартировано в с. Боринци, Чападжиите попадат сякаш в Рая. Вместо с картофи и боб, тук хората се хранят с месо и бял хляб, какъвто те виждат веднъж или дваж на година.
От живота си в изгнание Чап разбира, че извънредните обстоятелства подтикват личността към интензивни действия и върхови резултати. Изгнаникът разчита само на себе си и ако оцелее тогава, оцелява навсякъде.
През 1954-а семейството е оневинено и му разрешават да се върне в Мадан. Животът започва от нула. Година и половина Шефкет работи в печатницата на в. „Родопски устрем”. Това е първото му докосване до професията на печатаря. Мирисът на мастило, шумът на хартия, разнообразната информация го изпълват с наслада, кара го да се труди с мерак, въпреки допотопната техника.
В сравнение с рудниците, картофите и тютюна, печатарството е друга „бира”. Вдъхновява го, а вдъхновението го води във вечерната гимназия в града. Работи и учи.
Колкото повече напредва, толкова по-ясно вижда несправедливостта и скапания живот, който живеят неговите родители и при всички случаи и той ще живее. От пътеписа на Алеко Константинов „До Чикаго и назад”, Шефкет се влюбва в Америка. И се врича, тя да е неговата мечта.
През третата година (1957) във вечерната гимназия се сприятелява с Хамид Русев, момче от смилянското село Горна Арда, някога интерниран в Севлиево. След училище двамата приятели минават през кварталния оремаг да пийнат по чашка. Една вечер, завладян от алкохола и тютюневия дим, Чападжиев разкрива намерението си да бяга в Щатите.
Още на третата дума става ясно, че бягството ще е съвместно. Година по-късно гимназистите решават да осъществят тази своя мечта.
Хващат автобус за Смолян, а от там за Горна Арда, разположено в непосредствена близост до южната граница на България. Денят е 31 декември 1958-а, избран не случайно. Но граничен патрул ги спира в с. Могилица. Шефкет е без открит лист. По онова време, в гранична зона се влизаше само с такъв документ, издаден от МВР. Вместо по пътя към свободата, посрещат Нова година в милиционерския арест.
На 20 март 1959 г. Чападжиев влиза в казармата. Понеже е българин мохамеданин, военните го изпращат трудовак, най-напред в Мадан, а по-късно в Кърджали. Месец след него в казармата влиза и Хамид Русев. Пътуването за Чикаго се отлага с две години. Уволнилите се млади мъже, бързо намират „дамара” на живота.
Шефкет става главен касиер на Държавното земеделско стопанство (ДЗС) в Мадан, а Хамид - началник на търговията в общината. На 30 юни 1963-а двамата яхват мотоциклета на Чападжиев и заминават за с. Горна Арда. Когато пристигат в дома на Русев, скриват мотора в кошарата и влизат да си починат. От къщата се вижда като на длан граничната бразда, единствената преграда към лелеяната мечта.
На другия ден, със сахан зелена салата и бутилка мастика, двамата прекарват деня на хармана, откъдето наблюдават и анализират терена. Следят маршрута на граничарите, часовете за смяната на наряда, кучетата, търсят най-безопасния път през мините, куршумите и кучешкия лай към чуждата родина на свободата.
Границата е сложно съоръжение, освен жива сила, има специално обучени кучета, телена мрежа (кльон), по който тече електрически ток, разорана, почистена и загладена полоса между двете държави…
Вечерта идва подвижното кино. Бегълците взимат две бутилки ракия и една бутилка мастика, и се присъединяват към мъжката част на площада на селото. Върху бял екран, окачен на близката плевня, тече филмът. Мъжете са въоръжени с пушки. Тогава хората от пограничните села най-напред бяха защитници на родината, а след това всичко останало. В повечето случаи те хващаха ябанджиите преди да са стигнали кльона.
След края на прожекцията Хамид изважда бутилките от торбата и започва да черпи наред. Селяните се запиват, свалят пушките от раменете и, както му е реда, минават на родопски песни.
В полунощ Хамид и Шефкет си взимат довиждане и отиват да „спят”. След петнайсет минути те са на границата, провират се под мрежата и по най-бързия начин пресичат браздата, потъват в мрачния гръцки честок.
Сутринта, първата свободна утрин, огрява в самота. Изминават двайсет и два километра във вътрешността на Гърция, докато открият някой, на когото да се предадат. Граничарите ги посрещат хладно.
Въпреки че са убедени, че и двамата са комунисти, войничетата от някогашните български села им предлагат хляб, маслини, сирене и им разрешават да се изкъпят в тяхната баня. По обяд, с два коня и водач ги изпращат към първото село във вътрешността.
Оттам ги качват на камион с трупи и ги стоварват във военно поделение край морето. Започва разпит. Първият въпрос е дали са комунисти? Но тъй като нито бегълците знаят гръцки, нито офицерите български, разпитът се проваля.
Откарат ги в гр. Драма, където има разузнавачи с български език. Когато става ясно, че съседите не носят никакви тайни, а са обикновени политически емигранти, ги преместват в Кавала.
В лагера ги поемат офицери от американското разузнаване, карат ги да се къпят всеки ден, да пазят чисто и да се трудят усърдно при хората, които ги наемат на надница. След двадесет и два дни ги преместват в Солун. Там пребивават двадесет дни, докато се освободи място в лагера Лаврион, недалече от Атина.
В Лаврион Чападжиев се освобождава от едно притеснение - носи ключа на служебната каса в ДЗС-то, а в нея е оставил по опис близо милион лева - заплати, пари за сеитба, за дърва за зимата и прочее.
Отчетът му е до стотинка, но какво от това, когато хората няма как да я отключат. Той отива в пощата и изпраща ключа в малък колет до директора на ДЗС Мадан.
След месец получава благодарствено писмо за 100%-товата наличност. С Хамид излизат всяка сутрин с гръцки селяни като евтина работна ръка и правят, каквото им наредят. Пренасят чували с морска сол, изливат бетон, берат зеленчуци и плодове… Събират пари.
През втората половина на юни 1964 г. стъпват на „Олимпик”, кораб на Аристотел Онасис, изпълняващ курс за Америка. Понеже имат по няколко долара в джоба си, емигрантите са най-често зрители на удоволствията, които предлага луксозният лайнер на своите пасажери. Но в случая това няма никакво значение за тях. Те са по пъэтя на голямата си мечта. На 30 юни пристигат в Ню Йорк.
Първото, което ги грабва са небостъргачите на Манхатън и Статуята на свободата, вдигнала своя факел в далнината. От пристанището ги карат директно в Рокфелер център, за разпределение, съобразно желанията им. До тръгването на влака за Чикаго има четири часа - идеално време за надникване в Голямата ябълка.
Но те са пристигнали с по седемдесет и пет цента в джоба. Въпреки това излизат, за да се срещнат лице в лице с цивилизацията. На кораба, а и сега тук, в Ню Йорк треперят да не би тайните служби да дишат във врата им. В България е било тъй, в гръцкия лагер - аналогично, няма как в Америка да е различно. Уви. Забравят всичко, когато сядат в купето на влака и кондукторът им прошепва: „Потегляме за Чикаго!”
Още със стъпването на магнетичното „Мичиган авеню”, с безброй магазини, пламнали в разноцветия, откриват, че доларите не растат по дърветата. За да са в банковата ти сметка, трябва да си ги заработиш. Половин година живеят с по пет долара на седмица. Менюто им е просто: закуска - фасул, обяд - фасул, вечеря - фасул. На шестия месец ги наемат за разносвачи на олио по домовете.
Закачили по една каса на рамене с двайсет и четири бутилки, Шефкет и Хамид обикалят различни адреси, входовете на многоетажните билдинги, викат с пълно гърло: „Криско ойл! Криско ойл!” И така по десетина каси на ден. Заплащането е по един долар на час. Работният ден е безкраен, а умората непоносима. „Знам, споделя за онова време Шефкет, ако ме видеше някой от Мадан какво работя и как тичам, щях да умра от срам, но връщане назад нямаше. Исках да дойда в Америка - направих го. Бях на двадесет и пет…”
След три месеца хамалогия българите започват работа във фабрика „Метъл Римувал Къмпани” за производство на шмиргели. Заплатата им е долар и двадесет и пет цента на час, малка крачка напред. Собственикът не иска количество, иска качествена продукция. Спестяват всичко получено и продължават да живеят с пет долара на седмица. Издължават се на църквата в Ню Йорк, платила корабните им билети от Атина до Ню Йорк.
Тук Чап започва да мисли за собствен бизнес, но как да стане това, когато не знае дума английски. С малкото спестявания (1200 долара), двамата си купуват кола втора ръка. Цяло състояние за някаква бричка, която е с повреден двигател и ги оставя по средата на пътя. Зарязват я. Така научават едно от основните правила за новобранците в Америка: „Колкото по-бързо те излъжат, толкова по-бързо ще се научиш. Колкото по-голяма е грешката, толкова по-дълго ще си я спомняш”.
Нашите симпатяги живеят в района на „Линкълн авеню” и „Лоурънс” - стар немски квартал, пълен с българи, сърби и гърци. Чападжиев копнее да захване нещо малко, но свое, преди да се хвърли в дълбокото.
С Хамид купуват ресторант, най-неподходящия бизнес за тях. Нито знаят езика, нито познават клиентите, нито имат доставчици, нито могат да общуват с готвачи, сервитьори, хранещи се. След година и половина резултатът е нулев - загубено време и скъпи пари. Ползата е, че трупат опит и си вадят поуки.
Пристигнали на разходка във Вашингтон, нашенците са убедени, че тук може да им провърви с ресторантьорския бизнес. И нагазват отново „в киреча”. Но този път са по-предпазливи, стават сервитьори в един ресторант на веригата „Мериът”.
Безплатната храна е единственият им кяр. Често ги питат откъде са. Те отвръщат - българи и след това надълго и нашироко обясняват на събеседниците си къде е България, коя е столицата й, колко далече е от Русия…
Затова по-често се представят за руси. Веднъж ги помолили да им изпеят една руска песен и те запяват: „Тих бял Дунав се вълнува”. Не знаят дума руски, камо ли песни. Клиентите ги аплодират щастливи, че са облъчени със „съветско” внимание.
След две години разлъка, Чападжиев се обажда от Вашингтон в Мадан. Звъни на Председателя на Общинския народен съвет Петър Пеев, понеже само той има домашен телефон. Разговорът е кратък, подслушван и пълен със съвети, час по-скоро да се връща в родния град.
Шефкет скъсва с келнерството и се връща, но не в Мадан, а в Чикаго. Там е у дома си. На курса по английски залюбва една екзотична девойка - Магдалена Буено от Еквадор. Сърцето го тегли към бреговете на Мичиган. И както казват зевзеците: човек и зле да живее, накрая се жени. Шефкет го прави на 26 ноември 1966 г.
Първата грижа на младото семейство е как да изплуват финансово. Чап няма дългове, но няма и работа, а от там и пари. Магдалена работи в престижна компания и кара луксозна кола, но има 4000 долара заем и още един - самолетен билет за майка си.
Решават да продадат луксозното возило, за да погасят част от дълга. Той си намира работи за по два долара на час. С много лишения изчистват и другата част от дълга, но за сметка на това жена му забременява.
Детето се ражда недоносено с тежки увреждания и се нуждае от постоянна лекарска грижа. Преместват го от частна в държавна болница, където услугите са елементарни, затова пък безплатни. (Чападжиев има три деца: София, Сабрина и Сам).
Взел донякъде съдбата си в свои ръце, Чападжиев става склададжия в „Сити прадъктс корпорейшън”, американска верига от магазини. Работи като вол и след четири месеца се издига до началник на склада. След още няколко месеца, обектът му става номер едно. Предлагат го за супервайзер, но той отказва.
Разбрал е, че да си добре в Америка, да си полезен за себе си и другите, трябва да имаш занаят, какъвто и да е той. Тогава и заплащането е по-добро, и уважението по-искрено, и независимостта по-пълна. Мисли, разсъждава, проучва и стига до извода, че трябва да се върне към печатарството.
Има известен опит от България. Печатарите получават добри пари в САЩ. Освен това знаят кога започва и кога свършва работния ден, знаят, че през лятото се трудят на хладно, а през зимата - на топло… Насочва се към книговезкия цех на „Бен Франклин Стоърс”, но и там парите са малко.
Шефкет работи четири дни от седмицата по дванадесет часа в склада, а петия в „Бъргър кинг” прави хамбургери и ги продава. След това е продавач на прахосмукачки, енциклопедия „Британика”, сапуни по домовете - дейности, които са просто загубено време. Но не се отказва. Приятели го съветват да се прехвърли на автомобилния пазар и да продава коли втора ръка. Тук дръпва малко напред.
През 1972-а с Хамид решават да се пробват отново в ресторантския бизнес. Преди да се е нагълтал с вода, Чап се връща в книговезкия цех на „Бен Франклин Стоърс”, за да продължи да работи по 35 часа на седмица.
Това му помага през 1973 г. да се премести в „Импириъл принтинг” - водеща печатарска компания. Там се запознава с най-модерните технологии в печатарския бранш. Сметките му от онова време показват, че работи по 79 часа на седмица, а когато излезе в платен отпуск, отива на работа в друга печатница.
„Ако си работник в която и да е кампания, можеш да живееш добре, да имаш автомобил, къща, развлечения, но това е прагът, до който можеш да стигнеш. Повече нищо, категоричен е Чап. Аз исках да направя нещо повече. Исках да се докажа. Все гледах фабриките, небостъргачите, усещах пулса на бизнеса и се чудех как някои хора постигат всичко, пък останалите не сме способни на нищо…”
След десет години работа в печатарския и книговезкия бизнес, стига нивото на средния американец. Има къща, осигуровки, може да води разнообразен живот без отговорности, без грижа за утрешния ден. Но и това не го удовлетворява. Чападжиев може и трябва да направи нещо повече от средния американец. Мечтата му е да има своя малка печатница.
В производството на един книжен продукт има три етапа: фотонабор, печат, книговезство. Той е специалист в книговезството - рязане, сгъване, дупчене, подвързване и оформяне на вече напечатаните книжни тела. Но пипето му сече и в другите работи. Наблюдава милионите поръчани писма как се сгъват и се дразни, че толкова усилия отиват на вятъра. Предлага на шефовете свое ноу-хао, но те не го чуват. Не искат да си развалят рахата. Слага една стара машина в гаража си и взима половин милион писма от фирмата, в която е нает на преференциални цени и започва първите стъпки по пътя на Американската мечта.
През март 1976 г. напуска „Импириъл принтинг” и регистрира корпорация „Шарп Биндери корпорейшън” - първата сериозна крачка! Корпорация, да, но машини - не. Научава, че в Лос Анджелис има на склад стари печатарски машини, които са в добро състояние.
Хваща първия самолет и след четири часа е в склада. Купува две, третата му подаряват за резервни части - за 10000 долара. Взима кредит от банка и си купува помещение, монтира машините и започва работа.
След седмици колебания, съмнения, стигащи до отчаяние (1977), идва първата голяма поръчка от „Кукла прес”. За отпечатаните и сгънати седем милиона писма, получава 9000 долара. И така седмици, месеци години. Днес неговите машини печатат, сгъват и подвързват по 25 милиона рекламни брошури на ден.
„Много хора, споделя Шефкет, когато започват нещо свое, обикновено някакъв среден бизнес, мислят да го развият до определена степен, след което нещата да вървят от само себе си, гладко и без особено напрежение, без риск. В повечето случаи това не се получава. Пропадат. Тук няма средно положение - или проспериращ, или губиш!”
На 31 декември 1977-а Чап (така е известен в Щатите) преименува фирмата си на „Континентал биндери” и взима под наем помещение за фабрика в Елк Гроув. А следващата 1978 г. е белязана от две скъпи събития: започва истински бизнес в Америка и след петнайсетгодишно изгнание, посещава България.
Сестра му умира и това е причината да му дадат виза. Роднините му пристигат на летище София с „Москвич”, най-голямото българско мотозавоевание за онова време, за да го отведат в Мадан. Той е първият от Родопите, ако ли не и единствен до този момент, бил в Америка и завърнал се жив.
Със себе си води голямата си дъщеря. Впечатлява го новото строителство, засетите поля и активния живот в страната, но го ужасява мръсотията и боклука, заливащ градовете от всички страни. В Мадан го посрещат като герой. Най-вече заради това, че не е откраднал стотинка от парите на ДЗС-то, макар че е имал възможност да го направи.
Когато отива в милицията да се зарегистрира, Коджабашев, началник на Районното управление, подхваща разговор с беглеца:
- Чападжиев - той започва пръв, - нали знаеш, че Западът няма да спечели никога битката с нас? Натискаме копчето, ракетите и… с вас е свършено!
- Господин Коджебашев - отвръща му Чап. - Обяснете ми защо хора като вас, на които им личи, че са способни, вместо да отворят някакво предприятие и да създават работа на другите, да са полезни, приемат такива постове, където си губят времето?
- Ние трябва да сме силни, Шефкет. Властта изисква интелигентност. Имаме проблеми със съседите. Класовата борба е в разгара си…
- С кого по-точно са Ви проблемите? - прекъсва го Чап.
- Не сме в добри отношения с румънците, така е и със сърбите… Не сме добре с гърците, както не „мелим брашно” и с турците.
- Как така! - удивлява се Шефкет. - Всичките ни съседи са лоши, а ние - добри? Хайде, с турците е ясно, но какво делите с другите?…
След разтъжването си с България, Шефкет Чападжиев се отдава изцяло на бизнеса.
Вече разполага със собствена сграда от 8000 квадратни фута, с три фолдера и стичър. Остава му само да купи машина за рязане на хартия и дрил за дупчене… Но най-напред да привлече добри работници. След година купува още една сграда. Разширява я допълнително с 6000 фута и плаща 120 000 долара. Първата му собствена фабрика струва 550 000 долара. През 1990-а я продава за 950 000. Знаейки своите авоари и бъдещото развитие на собствения бизнес, през 1988 г. Чап се отправя на околосветско пътешествие.
През 1985 г. той се оказва сам в бизнеса. Напускат го най-близките му колеги и отлични печатари, братята Таб. Направили по милион долара, те се оттеглят да си живеят живота. Настъпват дълги и безсънни нощи. Чападжиев е съвсем сам.
Няма квалифицирани кадри, няма роднини, които да му подскажат къде бърка, не владее перфектен английски език, няма диплома от престижен колеж…
А конкуренцията настъпва. Единственото предимство е наследството му от България - семейството, в което трудът и дисциплината са най-важния Божи закон. Родителите му са набожни, както впрочем всички в Мадан, а хората отдадени истински на вярата, в повечето случаи са честни, трудолюбиви, добри. Спасява го родовата кръв, минала през тежкия труд и абсолютната честност.
„В една от тези безсънни нощи реших, признава Шефкет - че на всяка цена, каквото и да ми струва, трябва да съм пръв в новите технологии”. И тръгва по печатарски изложби - в Германия, Англия, Швейцария, Щатите. След тяхното закриване, най-новите машини от щандовете се пакетират и изпращат директно в неговата фабрика в Чикаго. Докато конкуренцията ги търси и разучава, „Шарп Биндери корпорейшън” вече работи и захранва с продукция необятния американски пазар.
Чападжиев е убеден, че бизнесът е изкуство. И като всяко изкуство има своите тайни. Основната е да съчетаеш личния интерес с интереса на работниците, на обществото и държавата. Овладееш ли тези тайни, бизнесът ти ще просперира, ще просперират и работниците, разрастването на производството ще означава нови работни места, в обществото ще има по-малко безработни и вместо да преживяват от социални помощи, ще плащат данъци, от които ще печели държавата…
При едно от посещенията си в Мадан, баща му го пита: „Сине, каква е тази Америка - само дава? Откъде взима тези пари?” „ Ами от хора като мен и като моите работници, отвръща му Чап! Там всички знаят, без да са комунисти, че колкото е по-богат американския народ, толкова по-богата и силна ще е държавата им”.
В големия бизнес има три важни компонента: отношението на боса към подчинените, връзката му с клиентите и въвеждането на най-новите постижения в съответната област. Шефкет Чападжиев или само Чап, има прекрасни отношения със своите работници, знае, че без тях не може да произведе нищо.
Прецизността му в работата и уважението, което питае към клиентите, е основен приоритет. Ако няма клиенти, работниците няма да има за кого да работят, а от това губят всички, но най-много той. Всяка година на Коледа фирмите му организират по две партита - едното за работниците, другото - за клиентите.
Веселбата, подаръците, яденето и пиенето на корем, са за негова сметка. За Коледа работниците получават по десет паунда шунка, а за Деня на благодарността - по една печена пуйка. Заради новите технологии, производството е увеличено няколко пъти, качеството е по-високо, цената - по-ниска. Тези показатели пълнят „некролозите” на конкуренцията.
„Дано читателят не изпадне в заблуждение от моите думи, предупреждава ни Чап, защото той може да ме заподозре, че големите пари се правят лесно. Няма такъв филм! Началото е винаги трудно, рисковано, страшно. Грешката на мнозина начинаещи бизнесмени е, че се захващат с нещо голямо - сделка, фабрика, бизнес. Не познавам такава формула! Според мен е добре да се започне от малкото, от „А” и „Б”. Да научим тънкостите на занаята, да докажем, че сме способни и нещата ще тръгнат от само себе си, както ние ги искаме”.
Днeс Чaпaджиeв пpитeжaвa имoти в Чикaгo, Hю Йopк, Флopидa, Лас Вегас, Eквaдop. Дъpжи хотели и aпapтaмeнти в нaй-cкъпитe градове на Aмepикa. Oбявeн e зa пoчeтeн гpaждaнин нa щaтa Илинoйc (2009) и нa Maдaн (2003).
Той е пъpвият бългapин, плaтил 200 000 дoлapa, зa дa лeти в Kocмoca. Чап е най-големия дарител на българската църковна общност в Чикaгo, поддържа cиpoпитaлищa, coциaлни дoмoвe и културни институти в CAЩ и Бългapия.
C нeгoви финансови cpeдcтвa e пocтaвeн бюcт нa Aлeкo Koнcтaнтинoв в Чикaгo („Аз имам специално задължение към Алеко - пътеписът му ме доведе в Чикаго”.), създава и финансира няколко години бългapcкия клyб „Балкан” на „Ървинг парк роуд”, на крачка от българската православна църква в американския мегаполис.
В първите години на промените (1990) той поръчва и прави чешма в курорта Пампорово, в местността „Мечката”, на пътя Смолян - Пловдив.
Ледената гингерева вода утолява жаждата на много пътници и шофьори. В началото я чупят, повреждат, облайват. „Кой е той, някакъв мадански пейзан (селянин), решил да прави чешма?!” - гневят се лузърите от първите години на прехода в България. Слава Богу, всичко отминава. Лузърите потънаха в мъглата на нищото, а чешмата тече ли, тече. Всеки път, когато Чап пътува за Смолян и Мадан, спира да пийне родна вода.
През 2018 г. дарява на Общинската болница „Проф. д-р Константин Чилов” в Мадан един милион долара за нoвa мeдицинcкa aпapaтypa. Като върл противник на религиозното противопоставяне на хората, ми напомня да не пропусна, че през 1995-а дарява солидна сума за построяване на джамия в родния му град, тогава той дава толкова и на църковното настоятелство на храм „Св. Георги Победоносец”.
„Когато бях дете чувствах най-солно дискримининацията, признава Чап. Първо заради нашето минало, после заради турско-арабските имена, заради религията и прочее. Най-силно бе накърнено моето българско чувство, когато след гимназията, не ме изпратиха в Българската народна армия, а в трудови войски, където служеха непрокопсаниците, циганите и турците с открити антибългарски чувства. Казаха, „недостоен” съм да служа на Родината…”
През 1994-а, по време на Световното първенство по футбол в САЩ, когато нашите спортисти показват, че имат заряд да стигнат далече, а за България да се каже и нещо добро, той решава да използва успехите, за да представи своето отечество.
Смята, че ако помогне на футболния отбор, ще помогне и на страната си, да изгради положителен имидж. Когато му съобщават, че българския национоален отбор ще играе в Чикаго, Чап се обажда на председателя на БФС и кани целия тим на официална вечеря в един от най-скъпите и представителни небостъргачи в Америка „Джон Хенкък Сентър”, в който има свой апартамент на 58-я етаж.
Пред футболистите Чап произнася пламенна реч, за да ги вдъхнови и да им признае, че толкова много им вярва, колкото силно обича България.
А когато подобни думи прозвучат от устата на емигрант, те означават 100%-това истина. Изстрадана и изплакана. На изпроводяк подарява по една кинокамера и порядъчна сума долари в кеш на всеки член на делегацията.
Въпреки трудностите, които е преживял, Шефкет Чападжиев не престава нито за миг да мисли за България. Винаги, когато е в Мадан, а от 1978-а всяка година е тук, признава с ръка на сърце, че го обича повече от най-дивните кътчета на света, които е видял през околосветсктото си пътуване.
През 1994 г. гостува на Тодор Жишвков в резиденция „Бояна”. Говорят си преди всичко за политика и пари. Живков вдига чашата с уиски и пита своя гост:
- Ти кога избяга в Америка?
- През 1963 г. - отговаря му Чап.
- Аха! Значи през режима на Тодор Живков? Ха, наздраве!
Гостът приема репликата като задължение за благодарност, затова му отвръща с реплика:
- Ако бяха ме хванали тогава на границата - нямаше да си пием уистико сега, господин Живков. Ха, наздраве!
Същата година посещава и Желю Желев, първият демократично избран президент на Република България. Впечатленията му от тази среща са семпли. „Добър човек, който иска да угоди на всички - кауза пердута!”
Чап смята, че държавникът трябва да има позиция и да я отстоява. След края на мандата си президентът Петър Стоянов приема настоятелната покана на Шефкет да прекара двуседмична ваканция във Флорида.
Негови гости са били още: Надежда Михайлова, Георги Първанов, Бойко Борисов, спортисти, културни дейци, земляци.
Чападжиев е получавал поздравления по повод на негови юбилеи, бизнес успехи и за подкрепата му към американската политика от четирима президенти на САЩ: Ричард Никсън, Джералд Форд, Роналд Рейгън и Джордж Буш.
„Обичам да чувам много и различни мнения, казва Чап, Америка ме научи да не деля хората на черни и бели, на християни и мюсюлмани, на бедни и богати, а на добри и лоши, каквито ги има навсякъде. Гледам да общувам с добрите и да отбягвам лошите. Калпавите ме натоварват, но все едно, животът ме е научил, че не мога да ги променя”. Затова, когато някой милионер се похвали, че има десет милиона долара в сметката си, не бива да се впечатляваме в самохвалството, а да го питаме как е направил тези пари. Дали е платил данъците си, плащал ли е редовно социални и здравни осигуровки на работниците си. Ако това е така, поклон, ако не - „този човек не струва и пукната пара, заедно с богатството си”.
Така мисли и в това вярва Шефкет Чападжиев. Момчето от Мадан, което има един-единствен грях пред Бог и Аллах - безумно обича отечеството си.
март 2020 г.
——————————
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
ДИМИТРОВА, Акс.,Интервю, Искам да знам къде отива всяка стотинка от моето дарение, в. 24 часа, 03.08. 2019, С.
ИВАНОВ, Св., Интервю с Шефкет Чападжиев в предаването 120 минути по БТВ
КРУМОВ, О., Историята на Шефкет Чападжиев най-преуспелият български бизнесмен в Америка, ИК Бард, С. 1996
СИМОВА, Т., Интервю с Шефкет Чападжиев, Дарик радио
