Светозар Казанджиев

Той е сред най-талантливите кино и театрални режисьори на България от втората половина на ХХ век. Людмил Стайков успя да пренесе на екрана две от най-драматичните истории в нашата литература, свързани със създаването на българската държава - „Хан Аспарух” и трудното й оцеляване - „Време разделно” (робството).

Освен мащабен баталист, проницателен психолог и майстор на разтърсващи послания, той е и много български творец.

Филмовата му популярност е висока, както на запад, тъй и на изток. Епопеята „681 - Величието на хана”, съкратена версия на „Хан Аспарух”, направена от „Warner Brothers”, е първият български филм, прожектиран с изключителен успех в американските киносалони и най-популярният в Китай.

Филмовите продуценти и разпространители от Поднебесната империя, определят „681 - Величието на хана”, като потресаващ със своето въздействие български филм, оставил незабравим спомен у милиони китайци.

Ние го гледахме като „Хан Аспарух” - възпев за основателя на българската държава. Неговата поява на екран се превърна в празник на седмото изкуство, преобърнал, елегантно, но категорично, нашите представи за първоначалието на племето.

Киносалоните се пукат по шевовете, мнозина го гледат по няколко пъти, а учителите по история го превръщат в най-желания видеоурок.

Лентата „раззелени” повяхналото ни самочувствие и национална гордост в навечерието на 1300-а годишнината на българската държава.

По всички закони на голямото кино, това е мегапродукция. В създаването й вземат участие над 150 000 души и още толкова ангажирани с обслужването на това огромно „предприятие”, нуждаещо се от всички компоненти на масово производство, признава режисьорът му Людмил Стайков.

Киноепопеята грабва зрителя със своята мащабност, естественост и историческа достоверност, доколкото изкуството позволява това.

Въпреки че не разчита на специални ефекти и компютърна анимация, „Хан Аспарух” не отстъпва по нищо на филмите от същия ранг.

Заснет на конкретни места, около Плевен, с реални масовки и с копитата на няколко конезавода, той е най-масовият филм, сниман в България. Бюджетът му е огромен за малката ни държава и още по-малката ни кинематография, която се състезава с „акулите” в бранша.
Като професор и академик, в чест на 150-годишнината от създаването на Българска академия на науките, той подарява първата прожекция на реставрираната версия на „Хан Аспарух” (2019) на своето последно убежище - БАН.

Новото издание е със заглавие „Ханът на империята”. Трилогията - „Фанагория”, „Преселението” и „Земя завинаги”, която съставя оригиналния филм „Хан Аспарух”, в новата версия е два часа и двайсет минути.

„Ханът на империята” ни изумява със своето качество и въздействие. Той не отстъпва по нищо на американските, нито на руските суперпродукции.

Осъвремененият филм се гледа на един дъх. Той е силно въздействащ, плътен, обемен, с ярки образи и невероятни масовки, изведен до неузнаваем, по пътя на дълбокото сканиране. Баталните сцени, които са правени „по учебник”, съперничат на филми от рода на „Смело сърце” на Гибсън и „Последният самурай” на Зуик. „Ханът на империята” омагьосва зрителя с много свои достойнства, най-вече със своята конница, с красивите артисти - мъже и жени, с пленяващата природа, с костюмите, цветовете на изгревите и залезите, с пейзажите, заснети с изключително майсторство от Борис Янакиев, оператор на филма.

В продукцията участват две поколения от най-талантливите ни артисти: Стойко Пеев и Антоний Генов, Аня Пенчева и Ваня Цветкова, Васил Михайлов и Йосиф Сърчаджиев…

Въпреки, че лентата е снимана преди 40 години, зрителят остава с впечатление, че това е станало вчера. Това говори за уникална режисьорска и операторска работа. За висок професионализъм. Освен вдъхновяващ епос, филмът се възприема и като историческа приказка.

Кой е Людмил Стайков и защо разказвам за него? Роден е на 18 октомври 1937 г. в София. Родителите му са родопчани от гр. Пещера. Пък и сам той признава с гордост: „Кръвта ми извира от историческите върхове на Родопа”.

През 1960-а завършва театрална режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Още първите му пиеси, поставени на сцената на Бургаския драматичен театър, показват безспорен талант и оригинален подход.

Те му донасят и първото признание от националните прегледи на българската драма и театър. Благодарение на тях става възможно идването му в София (Младежкия театър), те отварят парадния вход на Българската национална телевизия. Там снима документални филми за родното музикално, балетно, оперно и фолклорно изкуство.

Дебютът му в игралното кино е през 1972 г. с филма „Обич”, по сценарий на Александър Карасимеонов и Константин Павлов.

В него участват Невена Коканова, Стефан Данаилов, Виолета Донева, Иван Кондов, Андрей Чапразов, Николай Бинев… Няма никакво съмнение, че първият филм е и първият му безспорен успех. Печели златен медал на Международния кинофестивал в Москва и голямата наградата за женска роля на Невена Коканова на Варненския филмов форум.

Лентата на Людмил Стайков показва противоречията между различните генерации, живота, какъвто е, ролята на новата социалистическа личност… „Малко бях слушала за България, но вашият филм „Обич” ми разказа доста неща за страната и хората ви, които обикнах. В него открих достойна художествена защита на любовта, хуманен патос, изразен искрено, топло, спонтанно”, казва звездата на италианското кино Джина Лолобриджида.

Трийсет и шест годишният, обещаващ режисьор заминава за Париж (1974) да специализира кинорежисура. След завръщането си в България, поема големите проекти на своя живот: „Хан Аспарух” (1981) и „Време разделно” (1988).

Подобно на „Хан Аспарух” и „Време разделно” има гарантиран бюджет, а реализацията му се наблюдава от Политбюро на ЦК на БКП.

За да даде възможност на българската кинематография да получи признание на европейския и най-вече на съветския пазар, Тодор Живков отказва да даде филма на най-големите американски, италиански и руски кинематографии, пожелали да го реализират.

Снимките започват през 1986-а, продължават 16 месеца, а на екрана излиза в началото на 1988 г. В сценарния екип са привлечени: Людмил Стайков, Георги Данаилов, Михаил Кирков и Радослав Спасов. Авторът на романа Антон Дончев отсъства. Причината е интересна и заслужава да й обърна специално внимание.

Няколко години след публикуването на „Време разделно”, интересът към романа расте лавинообразно. Включително и в чужбина. Към него се насочват компаниите „Колумбия пикчърс”, „Парамаунт” и „Мосфилм”, продуцентите Карло Понти (съпруг на София Лорен) и Дино Де Лаурентис, актьорите-режисьори Сергей Бондарчук и Мел Гибсън, полски, френски и английски кинаджии…

Българският интелектуалец в изгнание Петър Увалиев, приятел на Чарли Чаплин, работил с Бърнард Шоу, Микеланджело Антониони, Дърк Богарт, Марчело Мастрояни и други знаменитости от световното кино, след като се запознава с романа, предлага на Дончев да съдейства за неговото екранизиране. Обединява се с Карло Понти и тръгва интернационалния мегапроект. Антон Дончев и Енио де Кончини, автор на телевизионния сериал „Октопод”, се заемат със сценария. В коопродукцията заявяват участие Лорънс Оливие (Хамлет, Марк Луциний Крас, Хенрих IV…), като Караибрахим и Антъни Куин (Дзампано, Алексис Зорба, Грегорио Ферамонти…), като Манол.

Двамата холивудски титани подписват контракт и пренареждат годишните си ангажименти. През 1986-а Дино Де Лаурентис идва в София. Преди това пише любезно писмо на Тодор Живков, с което иска „зелена светлина” за замислената мегапродукция. „Мосфилм” прави същите опити.

Напразно, дори легендарният актьор и режисьор Сергей Бондарчук, изпратен в България, не може да пробие в Политбюро.

При едно от многобройните си посещения в Смолян, в Алибеевия конак (кв. Райково), Антон Дончев сподели: „Жестока е кармата на българския творец. Той е принуден да изживее страдания, непосилни и немислими за чуждестранните артисти, писатели, художници. Не толкова ръководството на държавата се съпротивляваше, колкото родните филмови дейци. Те забраниха „Време разделно” да се снима навън, за да съхранят имиджа на българското кино”.

Това е причината ЦК на БКП да възложи реализацията филма на Людмил Стайков, без участието на автора на романа (и в „Хан Аспарух” той не участва). Причината тук е готвеният сценарий с Енио де Кончини.

В съзвездието артисти, блестят имената на Йосиф Сърчаджиев, Руси Чанев, Аня Пенчева, Васил Михайлов, Константин Коцев, Стойко Пеев, Калина Стефанова, Момчил Карамитев, Джоко Росич, Велко Кънев, Валтер Тоски… Операторската работа е възложена на Радослав Спасов, а музиката на Генко Генов. Много участници в проекта, достигат върха на своята кариера - печелят награди, популярност, слава.

„Време разделно” става филм на 1988 година и грабва редица национални и международни награди: Наградата на Съюза на българските филмови дейци (1989), наградата за режисура на Международния кино фестивал в Монтекатини (Италия), орден „Академичните палми” на Република Франция, голямата награда на Федерацията на киноклубовете на Международния кинофестивал в Кадис (Испания). Филмът участва в десетки кинофестивали по света и е сред единайсетте най-добри филма на годината (1990) в Токио, селекциониран е в програмата на кинофестивала в Кан и е продаден в 31 страни.

Две трети от филмовия материал беше заснет в Смолянски окръг. Като председател на Окръжния съвет за култура в Смолян по онова време, трябваше да оказвам съдействие на екипа при осъществяването на този национален проект, мобилизирал около 10 000 души от целия окръг.

Координацията се осъществяваше от секретаря по идеологията на ОК на БКП - Никола Кучмов. За масовите сцени трябваше да освободим от работа за различно време стотици хора, а някои из между тях като Любомир Гешев, Никола Пашов, Георги Куцев, баба Сребра…, намериха място в епизодите.

Родопчани знаеха, че се прави филм за тяхното минало и оказваха пълно съдействие на режисьор-постановчика Людмил Стайков. Самодейците тръпнеха от любопитство, плачеха и се смееха, преживяваха съдбата на своите предци, стояха по цял ден на слънцето или студа за символични пари, които в случая нямаха никакво значение за тях. Важното беше България да види историческата им драма, белязана с много кръв и много печал.

Тогава се доближих до режисьора Людмил Стайков и оператора Радослав Спасов, много прями, откровени и емоционални мъже. Както те, така и останалите членове на екипа, бяха отдадени изцяло на филма, осъзнаваха голямата отговорност.

Заради трудната проходимост на терена, снимките бяха край Чепеларе и Чудни мостове, Триград и Буйновското ждрело, Агушевия конак в с. Могилица и Рожен, в местността Момина вода, Стойките и Широка лъка, на Дяволския мост край гр. Ардино, крепостта Устра, Девин, Михалково, Роженския манастир, трябваше да има 180 коня, мулета и магарета за епизодите и пренасяне на снимачната техника и екипа до непристъпните места в планината.

Суха храна за самодейците, костюми и накити, вземани назаем от Профсъюзните домове на културата и читалищата, от Детско-юношеския фолклорен ансамбъл и граждани…

Всяка вечер се събирахме в кино „Дружба” в Смолян, за да изгледаме и обсъждаме заснетото през деня. Освен екипа, начело с Людмил Стайков и оператора Радослав Спасов, на прожекциите идваха партийни кадри, общественици, граждани. Всеки можеше да коментира видяното.

Стайков ходеше с две книги, голям формат - режисьорския дневник и книгата за бележки, препоръки и впечатления.

Непрекъснато пишеше, а що се отнася до режисьорския сценарий, знаеше го наизуст. Често пъти, на събиране в киното, при секретаря на Окръжния комитет или на снимачната площадка, изразяваше отношението си към всичко, което правеше с думите:

„Родопите са необикновена планина. Те сякаш успокояват стихиите, които бушуват на Балканите и в съдбите на хората тук. Планината е била ням свидетел на трагедията в долината Елинденя и тихомълком е предавала през вековете легендата за Манол и неговите сто братя, за Елица и Момчил. Ние трябва да отключим този глас и чрез историята, която носи в себе си, чрез огромната мощ и героизма на епохата, да го чуе всеки човек. Тази епопея е велика и ужасна, разказана със забележително майсторство от писателя Антон Дончев, доминирана от незабравими образи, възвишени и в доброто, и в злото, но превъзхождани всякога от присъствието на почти одушевената българска планина… Момичета, момчета, нашата работа е велика!”

Беше страхотен човек и творец. Добър, отзивчив, разбиращ до най-малкия детайл работата, която вършеше и непреклонен инат. Щом е решил, че дадена сцена е най-добре да се изиграе и заснеме така, никой не можеше да го разубеди.

Бивайки доста дни на снимачната площадка, някъде далече от него, се вдъхновявах от начина му на работа, от неговото отношение към актьорите, от майсторството да „хипнотизира” с няколко думи огромни маси от хора. Преди епизодите „нахъсваше” артистите и самодейците, показваше, вживяваше се в не една роля…

Говореше им драматично, искрено, човешки. Беше неуморим. Всичко около него бе крехко, вълнуващо, довеждаше участниците до ридание или възторг. Много сцени са останали в памета ми, но няколко ще помня докато съм жив.

Не заради разголването на Севда (Аня Пенчева), или злодействата на Караибрахим (Йосиф Сърчаджиев), нито за „набиването” на кол на живи хора, а заради атмосферата и пълното вживяване на самодейците в същността на романа „Време разделно”, заради историята, възкръснала с цялата си жестокост, величие и трагизъм.

Как се забравят бягащите селяни от Чепино, снимани край Триград, насилието в двора на Роженския манастир или сватбата на Елица и Манол на Хайдушки поляни! На снимачния ден край Триград, излязох от равновесие след встъпителните му думи към артисти и самодейци. Всичко в мен се наежи, в гърдите ми клокочеше бунт. Тоя ден Стайков бе в особено настроение, допускаше повече хора до камерата.

„Погледнете!”, покани ме той, да зърна през супермодерната за онова време кино камера „Сони”. Лицето му беше червено, очите му пълни със сълзи. Отсреща чепинци бягаха от турския ятаган. И макар на 400-500 метра от камерата, в близък план се виждаше как мъже, жени, деца, възрастни плачат над своята участ, понесли цялото отчаяние на света. Над 250 души плачеха, защото режисьорът им бе казал да „влязат в роля”. Беше и страшно, и тъжно, и истинско.

Друг епизод бе сватбата на Елица и Манол на Хайдушки поляни. Всеки път, когато чуя гайдата да оплаква нечие чувство, в спомените ми се връща онова мъжко хоро на обречените, които знаеха, че ще погинат, но играеха.

Люлеяха го това проклето хоро, защото вярваха, че кръвта им няма да умре, а ще се смеси с планинската пръст, за да предава кода на непримиримостта от поколение на поколение. Продължава още да звучи в мен гайдата, разплаквала безброй пъти планината и безброй пъти карала я да се усмихва.

Изумяващо е това сюрреалистично платно, в което Караибрахим (Йосиф Сърчаджиев) тъпче сватбената трапеза, стъпва върху истински хляб, нещо невиждано досега и стреля в гайдата на Дафо Трендафилов, за да скъса езика на песента. Всичко бе ужасяващо.

Хората гледаха изумени, наистина изумени, объркани. Чудеха се как да реагират, сякаш злото беше преминало всякакви граници. Дори природата не приемаше този кошмар и се мъчеше да го потули в мъгла или засипе със сняг (който топихме преди снимките с напалм)…

През 16-те месеца, подчинени на филма, Родопа отдаде цялата си душа. Затова, когато той се завъртя на екрана през 1988 г., успехът му бе триумфален.

Ще се върна към още един епизод, за да потвърдя въздействието на голямата книга на Антон Дончев. Той е свързан с ролята на Венецианеца (Валтер Тоски). В турския конак са затворени отвлечените жени, девойки и момичета, почти деца, над които се извършват жестоки изстъпления - изнасилвания, гавра, унижения. Абдула Венецианецът, ислямизиран пленник на Караибрахим, е единствената връзка между онези, които са вътре и онези, които са вън - родителите на отвлечените.

Той, както е по сценарий, излиза пред портите на конака. Картината е потресаваща. Родителите се приближават към него с неистовата молба, да им пусне децата. „Ага, тя е още малка, моля те ага, пусни детето ми!”, моли го белокос и белобрад мъж, смалил се до земята. Венецианецът има реплика, която следва да произнесе. Мълчи. Камерата спира.

Режисьорът отива при него, за да разбере защо. „Какво има, Вал? Можеш ли да го направиш?” „Мога” - отвръща Тоски. Спасов пускаме камерата, ужасът се повтаря, той отново мълчи. Гледа с празен поглед, а върху грубото му лице се стичат сълзи. Людмил Стайков отива отново при него: „Валтер, кажи ми приятелю, какво има. Тихичко. Добре ли си?” Венецианецът му отвръща: „Господин Стайков, не знаех, че ще участвам в такъв филм. Страшно е. Аз съм малък актьор, играл съм в скромни филми с малки сюжети и с малко персонажи. Аз не знаех, че ще участвам в такова грандиозно нещо”.

По онова време (1980-1990) българите обичаха българското кино. Имаше защо. Гледаха разтърсващи, вдъхновяващи филми. „Крадецът на праскови”, „Лачените обувки на незнайния войн”, „Козият рог”, „Тримата от запаса”, „Отклонение”, „Осъдени души”… Помня как се пълнеха салоните за „Време разделно”. Особено в Родопите. Хората идваха не за наслаждение, каквато е в най-общ план ролята на игралното кино, те влизаха в салоните като в храм, за да научат повече за себе си, нещо, което преди бяха крили от тях или го бяха преувеличавали толкова, че не го вярваха.

Онова, което ставаше на екрана, ставаше и в душите им. Страдаха заедно с героите, уповаваха се на своите сили, роптаеха или се бунтуваха - живееха с историята. И когато лампите светваха в края на филмовата прожекция, атмосферата в салона беше много лична за всеки, бих казал интимна, защото се виждаха белези и следи, непривични за главната улица. Но те не се срамуваха от мокрите си, зачервени и подпухнали очи. Защото бяха познали своето минало.

„Няма причина да не вярвам в публиката и въобще в хората. Те са докоснати от този филм. Благодарен съм на съдбата, че ми даде възможност да се срещна с великолепния роман на Антон Дончев и с всички които участваха в пресъздаването му. Зрителите имат своето основание да го определят за филм на столетието. Благодарение на него, аз обходих целия свят. По време на снимките голяма роля изигра природата, присъствието на Родопа планина беше натрапчиво зримо, като още един главен герой в творбата. Присъства от първия до последния кадър на филма. Природата е адекватна на драмата, на това което е ставало с хората, имах усещане, че тя е прегръщала в пазвите си страданията им и ги е пазила - откровен е Стайков”.

Искрено приятелство се завърза между Георги Кадиев, директор на Окръжното предприятие „Кинефикация” в Смолян и Людмил Стайков по време на снимките и след това. Когато ми се налагаше да интервюирам някого от екипа, аз уреждах срещите си чрез него. Тогава Людмил Стайков беше преподавател във ВИТИЗ, а от 1984 до 1988-а - зам. ректор на Театралната академия.

При един разговор, а такива с него бяха особено емоционални, той заяви:

„Плаша се, че с времето този филм става все по съвременен. Той показва насилието и воюва срещу самото насилие. Това не е съчинена история, а на базата на историческата реалност, разглежда фундаментални и екзестинциални проблеми за живота и смъртта, за силата на човешкото достойнство и човешките възможности, за влиянието на средата в развитието и оформянето на човека… Но най-важното, този филм е срещу фанатизма.

Поп Алигорко, застанал на върха на Дяволския мост, този герой дето държи в ръцете си двата символа - кръста и чалмата, които днес се чудят как да застанат един до друг, за да съществуват заедно, за да съществува въобще човечеството. А там на моста над реката, където е той, дори не пада гръм, защото символите са толкова близко един до друг в ръцете му, че дори природата е благосклонна към него, но ние не сме. Същия този поп Алигорко, който току-що е сложил чалма и е приел правата вяра, вижда една екзекуция, която не може да приеме и интуитивно се прекръства. Независимо от чалмата, предишната вяра е толкова силна, че той не може да я преодолее. В момента трябва да отреагира и той го прави. Природата допуска и това чудо, но ние не го допускаме. Значи в индивида, в човека, в неговия разум е заложено бъдещето на хората въобще. Именно това, че българската история притежава мощ, която е универсална, ние може да я използваме и заедно с нашия исторически опит, историческа драма, исторически страдания, да дадем своето знание на света.”

Никога до момента, в който реших да пиша за Антон Дончев и Людмил Стайков, емоционално свързани с Родопа, не съм се интересувал как възниква идеята за филмирането на „Време разделно”.

Пък и колкото пъти съм опитвал да науча нещо повече, всеки ми разказваше своята версия. Ето какво прочетох в сайта „Учители БГ”, публикувано на 2 май 2016 г. със заглавие „Време разделно” - най-българският филм на всички времена”.

И аз, като мнозина от вас, отбягвам да се информирам от социалните мрежи, но в случая съм изкушен от принадлежността на сайта „Учители БГ”:

„За „Време разделно” напоследък се говори много. Едни го одобряват с ентусиазъм, други го критикуват. Разни псевдоучени го определят като поръчков, изопачаващ събитията. На въпрос, в интервю с писателя, не е ли попрекалил с жестокостта, той отговаря: „Ако трябва да сме точни, събитията от ония времена са описани съвсем нежно в романа. Трудно е дори да си представим какви мъки е изживял българинът през петвековното робство и при потурчването на част от народа”. Кощунство е въобще да се спори по темата…

Нека видим как бе създаден филмът „Време разделно”. През осемдесетте години на миналия век в Родопите (материалът е без автор) разговаряхме с Тодор Живков в Ловно стопанство „Кормисош”. Той се интересуваше как върви процесът по приобщаването на местните хора към българската национална идея, чиито имена бяха променени преди десетина години. Процесите вървяха спокойно, особено при по-младите. Все пак, за възрастните някои неща не бяха съвсем ясни. В тази връзка ние му отговорихме: „Другарю Живков, не може днес да си Хасан, а утре Асен. Може, но трябва да се каже на хората защо”. „Какво имате предвид?” - попита първият секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет. „Младите са учили българска история - отвърнахме му ние - и макар с известно колебание, приемат, че е имало потурчване. Старите обаче са полуграмотни, не са чели книги. Те знаят това, което им е казал ходжата, а ходжата знае това, което му е казал предният ходжа. Книгата „Време разделно” е трябвало да бъде прочетена на хората на кръжоци и събрания още при самото й появяване. Отдавна трябваше да бъде филмирана”.

Живков трепна, стана и разпореди на сътрудниците си: „Викайте Антон Дончев да даде сценарий, намерете добър режисьор и започвайте филма!” При следващо идване, а той идваше често в Кормисош, отново стана дума за „Време разделно”. Сътрудниците му казали, че Антон Дончев не дава сценария. „Дайте му каквото иска, само да даде сценария!” - заръча им Живков.

Не след дълго при нас, в Родопите, дойде режисьорът Людмил Стайков и започна да снима. Местните хора, потомци на насилствено потурчени българи, се включиха масово. Филмът се снима главно в Смолянски окръг. Част от епизодите са реализирани на територията на Ловно стопанство „Кормисош”, в което работим. Стана уникален филм, но закъсня във времето.

Години по-късно, пак в Родопите, се срещнахме с писателя Антон Дончев. Естествено, първият въпрос към него бе, защо не е давал сценария. Отговорът му беше следния: „Аз за този сценарий съм получил 12 000 лева хонорар и съгласно договорка с Людмила Живкова, съм ги внесъл във фонд „1300 години България”. Освен това имахме принципен спор по сценария. Някои искаха във филма да доминира бедата от еничарите, а те са българи, аз настоявах да доминира бедата от исляма…”.

Не мога да кажа истина ли е написаното по-горе, но е интересно. Смятам, че колкото повече гледни точки има по случая, толкова е по-добре за авторите, пък и за нас зрителите и читателите. За историческата правда! Най-важното обаче е, че филмът е факт. И то какъв! Филм на столетието.

През 1987 г. Людмил Стайков е избран за народен представител в Деветото народно събрание на мястото на починалия Христо Христов, а от 1986-а е шеф на Творческо-стопанското обединение „Българска кинематография”. Член е на Висшата атестационна комисия, професор по филмова и телевизионна режисура, и отново зам.-ректор на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” (2000-2003). От 2004 г. е академик на БАН и член на Съвета за електронни медии. Академик Стайков е почетен гражданин на Пещера, където са родени неговите родители - Мария и Иван Стайкови.

Той е един от основоположниците на кинообразованието в България. Четири десетилетия преподава на своите студенти в Театралната академия, но не това е най-важно в неговата биография.

Стайков ще остане в съзнанието на българите не като учител, а като знаменит режисьор на своите филми: „Време разделно”, „Хан Аспарух”, „Обич”, „Илюзия”, „Допълнение към закона за защита на държавата”, гледани от милиони зрители през годините. С тях той прослави името на България по целия свят.

Негови филми участват в селекцията на кинофестивалите в Токио, Лос Анджелос, Монреал, Торонто, Сан Франциско… Те му донасят най-престижните награди от кинофестивалите по света: - златен медал за филма „Обич” от Международния кинофестивал в Москва (1972); голямата награда за филма „Илюзия” от Международния кинофестивал в Карлови Вари (1980), голямата награда на фестивала в Кито, Еквадор и награда за режисура на СБФД (1988); „Златна роза” за филма „Допълнение към закона за защита на държавата” (1977), и наградата на СБФД за режисура; „Сребърен Лачено” (Италия ) и голямата награда от филмовите срещи в Неапол; наградата за режисура на СБФД за „Хан Аспарух” (1981); „Златна роза” и награда на публиката (1982); участие в селекцията на фестивала в Кан - „Особен поглед”; награда за цялостно творчество на София Филм Фест (2007) и др.

Българо-американската версия „Величието на хана” е продадена в над 50 страни по света, а „Време разделно” е класиран сред единадесетте най-добри филми на годината в Токио (Япония) и е продаден в повече от 30 страни. Именитият режисьор е носител на Наградата на София (2007) за цялостен принос в световното киноизкуство.

Людмил Стайков ще остане в сърцето не само на актьорите, участвали в негови филми, но и на всеки човек, който поне веднъж в живота си е гледал „Обич”, „Време разделно” или „Хан Аспарух”.

Март 2020 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

АКАДЕМИК Л. Стайков, автобиография, Българска академия на науките, С., 2004
БИОГРАФИЯ, Л. Стайков, Съвет за електронни медии
ВАРНИКИОВА, Д. Людмил Стайков дари 800 книги на библиотеката в гр. Пещера, в. Монитор, С., 2019
ГРАНИТСКИ, Ив., Поклон пред епичното филмово платно на акад. Людмил Стайков, Епицентър, С. 2019
КЕВОРКЯН, К., Наградите не ми носят позитивна енергия, Всяка неделя, БНТ, С. 1990