Светозар Казанджиев

Да се говори или пише за бай Андрей, е лесно и трудно. Ако кажа лесно, ще излезе, че го подценявам, ако кажа трудно, ще си помислите, че не го познавам. Приятелите и съратниците му знаят всичко за него. И аз поназнайвам доста неща, но това не изчерпва въпроса.

Животът на всеки от нас е неизчерпаем. Трудността идва оттам, че понякога думите са безсилни да изразят многобагрието в характера на една личност, да открият тленните и нетленните й дела.

Затова трябва да се говори честно, да се пише обективно.

С Андрей Печилков се познавам от 1974 г., когато беше директор на Регионална библиотека „Николай Вранчев” в Смолян. Впечатли ме грижовното му отношение към хората. А това не бе проблем да се види.

Той работеше ежедневно в читалнята. Още при първия контакт с него усетих, че е емоционална натура и в същото време народен човек. Тогава избуялата вече социалистическа бюрокрация контролираше целия ни живот и сред обществения водовъртеж „народният” човек беше добрият човек.

Ето причината, заради която ме впечатли неговата грижовност. Аз бях млад, студент, напълно непознат за него, а той - усмихнат, опрятен, интелигентен, разговаряше с мен като с равен.

По-късно, когато съдбата ме остави в Смолян, пътищата ни се кръстосаха. Виждах го често, слушах го как говори, гледах го как се самозапалва и изгаря в пламъка на идеите, радвах се на възторга му, с който защитаваше Родопите, на езическата му страст, с която плъзгаше ръката си върху „Книгата на мъртвите”, за да отстрани архивната прах на годините и от страниците й да възкреси образа на един или друг исторически персонаж.

Бай Андрей говореше и пишеше ясно, защото мислеше ясно. Умееше да прониква в характерите на хората. С едно-две изречения правеше портрет, в един разговор можеше да разкаже цял епос. „Историк, та дрънка”, би казал един негов колега.

Все по това време прочетох монографията „Смолян” на издателството на Отечествения фронт с автори Никола Гигов, Андрей Печилков и Веска Искилиева, негови публикации, посветени на съратника на Ботев - Георги Захмански от с. Соколовци, очерка за опълченеца Стою Бобутанов от Райково, за просветителите Христо Попконстантинов от Петково и Стою Шишков от Устово, и респектът ми към него подскочи до небето.

Открих, че Андрей Печилков е преди всичко мислител, който изразява своеобразната си мисловност предимно чрез историята. Мисловност, заредена винаги със самозапалващо се гориво, което имаше нужда от един импулс само, за да избухне верижна реакция.

Като млад човек търсех примери, на които да подражавам, дирейки собствения си път. Изпълваше ме с любопитство този приветлив човек с гарванов перчем, все костюмиран и делови, привилегирован да живее сред толкова много книги и документи.

Оказа се, че и той си е тукашен, „гряхотка”, откъсната от въздишките на Родопа. Човек с устойчив характер, със съзнание за себе си и за другите, който знае какъв е и какъв трябва да бъде, с критично отношение към действителността.

Сега вече знам, че и бай Андрей е от онези хора - мъченици в този отдалечен край на отечеството, които дават всичко, а не получават почти нищо - самообречени на страдание и жертви - достатъчно горди, за да не говорят за мъката си и да не чакат признание за делата си.

Андрей Печилков е роден на 1 ноември 1936 г. в с. Райково, днес квартал на Смолян. Той е петото дете в семейството на Васил и Шина Печилкови. Обединена от бедността, многолюдната челяд живее задружно, въпреки намесата на Междусъюзническата и Първата световна война.

Андрей се учи на благородство от майка си, която, освен че е втора жена на баща му, е и двайсет години по-млада от него.

Още преди да влязат в църквата, поп Тумбю ги спира, обръщайки се към младоженеца: „Василе, Шина е много по-млада от теб. Няма да ви венчая, ако не й припишеш имот!”

Мъжът, загубил първата си жена от туберкулоза, приписва на втората половината къща и 3 дка ливада във Фатовско землище.

Тогава свещеникът съединява ръцете им и проглася: „Самият Исус Христос ви съединява-а!” Шина Щинкова, станала вече Печилкова, приема Васильовите четири сирачета като свои и ги отглежда заедно със сина си, появил се по-късно, с цялата си любов на майка, с отдадеността на съпруга и верността на приятел…

От баща си бай Андрей взима човещината и възгледа, че всяка работа си има майстор. Просто трябва да се свърши.

На 15 септември 1950-а юношата се записва в Райковската гимназия, но не стига до дипломиране. През март 1953 г. в Райково се открива Техникум по минна и рудна промишленост. Посъветван от своите близки, че за един мъж е най-важно да има сериозен занаят, той се премества в новия техникум.

Две години по-късно защитава дипломна работа на тема „Хидрогеологията в Маданския рудоносен басейн” и става техник-геолог. Като отличник на випуска веднага е назначен за старши колектор, а по-късно и за началник на ОТК в Трето рудоуправление на ГОРУБСО - Мадан.

Подземният свят в рудника е продължение на надземния у дома. Тук отсъства суровият поглед на измъчения баща, превърнал се в закон и патриархална повеля в семейството, но още по-властно го притиска земята в могъщата си прегръдка и го принуждава да живее „на нокти”.

По време на казармата (1957-1959), Андрей Печилков открива другото лице на живота. Облечен и нахранен, заобиколен от приятели и идеи, той осъзнава, че може да се живее и по-иначе. Разбира, че е важно стомахът му да е сит, но далече по-важно е сърцето да има простор.

Да се стреми към нещо по-голямо от хляба, за да има в изобилие и хляб, и копнежи. Това го кара да се подготви и да завърши Райковската гимназия като частен ученик. Освен вътрешно удовлетворение, той знае, че гимназиалната диплома ще му помогне да кандидатства в първото висше училище на страната - СУ „Св. Климент Охридски”.

От 1959-а до 1 октомври 1960 г. работи като старши колектор в „Редки метали” - Смолян, а след това става студент по история във Философско-историческия факултет на университета.

Будното, навикнало на труд и недоимък, но амбициозно момче, комсомолски активист, във втори курс се сближава със своя преподавател проф. Петър Петров, който по-късно ще стане негов редактор, съавтор и ръководител в научните му дирения.

Във факултетния комитет на Комсомола отличникът Андрей Печилков отговаря за социално-битовите проблеми на студентите (най-важните!). Още във втори курс започва да посещава лекциите на проф. Тодор Боров по библиотекознание и библиография, а в началото на трети, по време на профилирането, той избира архивистиката.

Сред състудентите му е и дъщерята на Тодор Живков - Людмила, а между преподавателите, които го омайват със своите знания, са академиците Васил Гюзелев, Христо Христов и Николай Тодоров, професорите Христо Данов, Александър Фол, Николай Генчев, Мария Велева…

Неговият „ангел-пазител” проф. Петър Петров признава:

„Два пъти съм се намесвал в следването на Андрей Печилков и двата пъти това е оказвало сериозно влияние в неговия живот. Първият, бяха отпуснати две стипендии за студенти отличници и активисти на младежката организация за Мароко и Сирия. Единият, който отговаряше на тези качества, беше Андрей. Оказа се обаче, че от Мароко настояват студентът да владее френски език, а той бе учил немски. Предложихме друг. В Сирия беше извършен държавен преврат и стипендията пропадна.

Вторият път бе през 1963 г. Пътувах от Смолян за София с Никола Палагачев, тогава първи секретар на Окръжния комитет на БКП. По пътя той се оплака, че в окръга няма кадри, особено за културата. Починал бе директорът на музея Атанас Райчев и нямало кой да го замести. Първият ме попита не познавам ли някое хубаво момче за тази работа. Познавам, казвам му, но той е още студент, при това запален архивист. Ние ще създаваме и Окръжен архив, оживи се Палагачев и ме помоли да му уредя среща с Андрей. На договорката първият секретар обеща за архива и помоли Печилков да тръгва веднага. Той това и чакаше, искаше да е полезен на родния край.

Тогава пропуснах да обясня на смолянчани, че факултетът разполага със специална Благоевска стипендия, която ще дадем на Андрей. Но той вече беше приел да мине на задочно обучение и отпътува за Смолян. Дадохме я на друг родопчанин отличник, който сега е професор. Печилков се размина и с едно професорско звание.”

В родния край го посрещат не с хляб и сол (1963), а с работа, каквато едва ли си я представял. Първоначалният щат на архива е две бройки - началникът му Андрей и завеждащият архивохранилището. След година отпускат допълнителна бройка - сътрудник. Базата е една стая в Пампоровата къща.

Много скоро, когато книжата започват да се трупат като лавина, архивът е преместен на втория етаж на ресторант „Бялата мечка”.

Една вечер възниква пожар в хоремага и събраното едва не изгаря. С всеки изминал ден работата се увеличава на килограми и километри. Институцията се гради на гола поляна.

Приети са всички фондове, отнасящи се за Смолянски окръг, от архивите в Пловдив, Хасково и Кърджали; комплектувани са наличните документи; въведен е ред в учрежденските архиви, за да може по-късно да бъдат иззети онези документи, които трябва да се запазят; обучени са деловодителите в обществените организации и държавните институции за комплектуване, опазване и предаване на ценния архив; подобрена е материалната база. След три години къртовски труд Смолян си има Окръжен държавен архив, а Андрей Печилков - осъществена мечта.

По настояване на Запрян Ташев, новият първи секретар на ОК на БКП, Андрей е преместен на друга, по-отговорна работа - началник на отдел „Изкуство и култура” в Окръжния народен съвет (комунистическата партия бе майстор в изсмукване енергията на своите кадри).

Впоследствие отделът е преобразуван на Окръжен съвет за изкуство и култура, а Печилков е назначен за негов зам.-председател. На новото поприще той влага всички усилия, за да докаже, че партията ръководителка не е сбъркала, гласувайки му доверие, и той е готов на „подвиг”, за да го защити. С годините Андрей се превръща в „дялан камък”, който става най-вече за „стъпала”, по които да вървят хората.

След още три години, отдадени на културата на търсещия себе си окръг, Андрей Печилков влиза в полезрението на новия първи секретар на ОК на БКП - Димитър Димитров. Тогава партийните ръководители се сменяват като мартенското време - често и безкомпромисно.

Димитров знае слабостта на Андрей към „златния” прах на годините и му предлага Окръжния партиен архив, чийто завеждащ Христо Харитев се пенсионира. Младият „дихател” приема и това предизвикателство с радост.

Излиза, че в сърцето му има място за всякакво обществено превъплъщение, пък било то не кой знае колко престижно, но не и за изоставената история, архивистика и библиография в университета.

Улисан в себедоказване и партийно израстване, Андрей не съзнава печалната истина, че средата смъква до своя уровен голяма част от неукротимите, мечтателите, „лудите глави”, готови на всичко, за да се оттласкат напред.

Примирили се с обстоятелствата, те се изравняват с околните, водят рутинно живуркане, забравили младежките си пориви и стремеж да променят света. Мечтателите, опитомени и сити, сами стават пречка на онова, за което някога са мечтали.

И все пак, един ден се събуждат с горчив вкус в устата, че провинцията е „Косовото поле” на тяхната вътрешна драма. Освен личните загуби и прекършените копнежи, откриват, че им е нужна стоманена воля, за да се спасят от убийствената ръжда на мисловната си провинция.

Той ходи от време на време в София, наема стая в хотел „Берлин” срещу Паметника Левски, но не толкова да се пребори с поредния изпит, а да обходи книжарниците наоколо и да напълни куфарите си с книги, да чуе нашумяла лекция на свой преподавател, да се закани, че за другата сесия ще се подготви, както подобава на отличен студент. Това го демобилизира, а следването му се проточва повече от десет години (1960-1974).

В Смолян продължават да се сменят партийните секретари и партийните позиции на Андрей. Секретарят по идеологическите въпроси на ОК на БКП Величко Караджов „въдворява” Печилков в отдел „Пропаганда и агитация” (ПА). „Партията има нужда от такива добре подготвени кадри и мястото му е в отдел ПА!”

След няколко месеца Димитър Димитров го привлича за свой политически сътрудник, с цел да го избави от хватката на Величко и в удобен момент да го изпрати в мечтания Държавен архив. Но Димитров е изтеглен в ЦК и Андрей остава на „ничия” земя.

Новият партиен кормчия, Димитър Чолаков, вижда в Печилков „момче-работяга” и го препоръчва за секретар на Градския комитет на БКП в Смолян. За разлика от живота, в партията най-несигурното нещо е постът на първия секретар. Чолаков е детрониран скоропостижно, а на поста му се възкачва Величко Караджов, който е бил вече в конфликт с Андрей.

При новата разстановка на кадрите Печилков слиза от „борда” по свое желание. Предлагат му три варианта за работа: прогнозист на селското и горското стопанство в Окръжния народен съвет, директор на Дома за Българо-съветска дружба, директор на Окръжната библиотека. Партийният и Държавният архив са комплектовани с кадри.

Решаваща роля при избора му оказват лекциите по библиотекознание и библиография на проф. Тодор Боров от Софийския университет.

Бавното дипломиране на Андрей е публична тайна, става предмет и на партийното ръководство в града. „Желязната” ръка на Величко удря по масата и отсича: „Печилков, време е да се дипломираш!” Както се казва, „купонът” му е изтекъл. През 1974-а завършва история и философия, а през 1975 г. специализира научна информация с библиография.

Като директор на Окръжната библиотека (1972-1980), Печилков прегръща работата с цялата си любов (той по друг начин не умее). Понеже има опита от създаването на Окръжния държавен архив, океанът от ангажименти не го плаши.

Започва изграждането на Културния комплекс в центъра на града, който обединява Художествена галерия, Исторически музей и Окръжна библиотека.

Първоначалната идея на окръжното и общинско ръководство, е да бъдат в една сграда и библиотеката, и архивът, но впоследствие идеята е отхвърлена.

За отказа от нея определена заслуга има и Андрей Печилков. От това печелят и двете институции. В момента те разполагат със самостоятелна материално-техническа база.

Директорът на Окръжната библиотека иска да бъде запомнен не като администратор, а като съзидател. За кратко време преструктурира цялата библиотечна система: комплектуване, обработване на книжния фонд, съставяне на азбучни и тематични каталози, обслужване на читатели, методическа помощ на библиотеките в окръга, културно-масови прояви и най-вече - обживяване на сградния фонд.

Бай Андрей успява да внуши на колегите, с които работи, че библиотекарят не е раздавач на книги, а човек с висока култура, в т.ч. и научна, той е съветник на читателя.

За осем години формира облика на новата библиотека, преобразява дейността й, издига я до нивото на водещ институт на културата. Така до 1980-а, когато настъпва време за нова смяна на работното място.

Първият секретар на ОК на БКП Величко Караджов е заподозрял Иван Ставракев, завеждащ партийния архив, в нелоялност и решава да го изведе от системата. По негова заповед е извършена тройна рокада в институтите на културата.

Мария Богданова, директор на Окръжния държавен архив идва в партийния, Иван Ставракев става директор на Окръжната библиотека, а Андрей Печилков се връща (най-сетне) там, откъдето стартира трудовата му кариера - Окръжен държавен архив - Смолян. На този пост е 19 години, до пенсионирането си през 1998-а.

Отседналостта му позволява да разгърне професионалните, деловите и организаторските си умения. През 22-те години (3+19), докато ръководи архива, полага много усилия, за да го превърне в научно-изследователски и информационен център. За тази цел организира конференции, симпозиуми, чествания с участието на водещи учени от страната и чужбина, а Смолян се утвърждава като национална дестинация на интересни и запомнящи се прояви.

Заедно с това, Андрей Печилков модернизира базата на архива, обзавежда го с модерна техника, подготвя кадри, увеличава многократно архивните фондове.

Когато постъпва те са едва 54 и 14 частични постъпления, предадени от архивите в Пловдив, Хасково и Кърджали. През 1993 г. приема архива на ОК на БКП - 678 фонда с 12 973 архивни единици. Общата фондова наличност на Смолянския архив към 1 януари 2020 г. е 1762.10 линейни метра с 2714 архивни фонда (2430 учрежденски и 284 лични) или общ брой 188 498 архивни единици, сред които 1398 частични постъпления и 928 спомена.

Бай Андрей не е крил никога, че архивният прах и миризмата на стара хартия го изпълва с радост. Кара го да се чувства щастлив. Тази професионална отдаденост не остава незабелязана от неговото началство. Но изглежда бързо е и забравена.

Защо казвам това? Ами защото, когато идва време за пенсия (1998), от Главно управление на архивите (ГУА) обещават да го оставят още две години на поста - право, гарантирано му от нормативните документи, за да завърши планувани и важни за архива проекти.

Но само след два месеца, съвсем неочаквано, новият шеф на ГУА му съобщава по телефона, че е уволнен.

След кратка колизия, партийният храненик отстъпва крачка назад и се съгласява Печилков сам да си подаде оставката. И унижение, и обида!

Двадесет и две години да даваш най-доброто от себе си на любимата работа и накрая да те „натирят” с принудително освобождаване, вместо с другарско изпращане. „Разбрах, че новото време не винаги гледа как работиш, какво си дал, а на коя партия служиш”.

Сега, след като зная всички тези неща, разбирам огорчението на бай Андрей, за което често ми е говорил.

Ще обърна внимание на един само от многото примери, който е показателен. С Указ № 1286 на Държавния съвет на Народна република България от 16 април 1988 г., Андрей Печилков е награден с орден „Кирил и Методий” I степен.

В навечерието на 24 май в града пристига проф. Дойно Дойнов, началник на ГУА при Министерския съвет, за да връчи високото отличие на своя колега в подходяща за такъв случай обстановка и в присъствието на местните власти.

Три дена чака проф. Дойнов да го приеме първия секретар на ОК на БКП, но подобна „чест” не му е указана. Тогава, както се изпращали на автобусната спирка зад Държавния архив, началникът на ГУА извадил ордена от вътрешния джоб на шлифера си и го подал на Печилков.

„Бай Андрей, преми ордена, явно няма да бъдем уважени от тукашните партийни величия. Съжалявам”.

Така, на улицата, на самата спирка на градския автобус, по посока на кв. Райково, Андрей Печилков получава втория орден „Кирил и Методий” I степен за цялостната си дейност.

Бай Андрей е странна птица. Въпреки неглижираността, която го следва по пътя, и незаслужените обиди, той продължава да се раздава, да се впряга в „празни каруци”, да служи на властници, далече под интелектуалните му възможности - хора неблагодарни и завистливи.

Така е възпитан - деен, творчески обладан, неспокоен, готов всякога да се притече на помощ, да изпълни ангажиментите и на друг.

Всички, които са работили с него и които го познаваме от живота, знаем, че той е искрен в отношенията си с другите, а жестовете му са продиктувани от благородна помисъл.

Винаги ме е впечатлявал усетът му към изразителността на езика, с който си служи, възвисен до богатството на литературата. При него говоримият не се отличава от книжовния.

Това му помага да се изразява красиво, не скучно и банализирано, без значение дали става дума за устната или писмената му реч. Често ми е напомнял народната мъдрост: „Ако на човека е съдено да стане бог, то негов престол ще бъде книгата”.

Печилков дава своята лепта и на партията ръководителка, която го моделира през годините, изпълнени с живот.

През 1998-а е избран за председател на Общинския съвет на БСП. Това е период, когато Столетницата драматично загубва управлението на страната, интересчиите я изоставят по средата на пътя, а членовете й „ближат рани” в политическите кьошета.

Благодарение на авторитета на бай Андрей и неговата харизма, общинската организация в Смолян възкръсва, събира кураж и минава през общественото „чистилище”. Тук той оставя душата си и своята вярност към социалистическата идея. Съвсем безвъзмездно!

До избирането му на високия пост е имало заплати, когато идва той - няма пари. Гостите, които пристигат от София и областта, той посреща със скромната си пенсия, организира прояви - отново с пари от семейния бюджет.

В най-общ смисъл и той е жертва на партийната максима, измислена и изповядвана от сегашните лидери: „Вам идеите, нам - парите!”

Наивникът Андрей още чака извинение от свои другари, причинили му куп унижения и проблеми. Вместо това, с празнословия го придумват да се съгласи за втори мандат. Когато го молят, той пита най-словоохотливия: „Защо ти не се кандидатираш?” „Защото трябва да си храня семейството!” Сякаш Печилков е без семейство.

Точно по това време двете му дъщери са студентки, разходите се увеличават, а пенсиите им с жена му са съвсем скромни.

Това принуждава не само него, а и съпругата му Галя, 12 години да работят в хотел „Анна” в кв. Райково, но и тук без заплащане.

Освен базата, те имат грижа и за стопанството, в което се отглеждат 4-5 крави. Андрей Печилков остава на партийния връх до 2002 година. По-късно сам ще признае: „Заради послушанието загубих много от себе си. Ако човек не е полезен за семейството си, той не е полезен и за обществото”.

В навечерието на своите 85 години, той продължава да е навсякъде, където трудът не се възнаграждава с пари. Член е на Съюза на учените в България, на Общобългарския комитет „Васил Левски”, на редколегията на сп. „Родопи”, два мандата е общински съветник, зам.-председател е на Областното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България, координатор за Смолянска област на Федерацията за приятелство с Русия и ОНД…

Преживял доста кавги и спорове със своите началници, най-много с Величко Караджов, бай Андрей ги забравя и през последните години от живота на Караджата го приютява в дома си и не само това - става редактор на негови книги. Бетховен казва: „Не се сещам за друг признак на превъзходство, освен за добротата”.

Въпреки наивната преданост, на която се крепи всяка идея, бай Андрей не забравя за миг библейската мъдрост, редактирана от живота: в началото бе словото, във финала - безмълвието, а в промеждутъка - историята.

Тя напътства ръката му, за да напише стотици статии, студии, доклади, монографии, научни изследвания, книги - повече от 700 на брой.

Появили се в печата или в самостоятелни книги, те ни вълнуват и изпълват с гордост, защото са посветени на хайдути, войводи, комити, възрожденски будители, опълченци, родопски властелини, партийни, културни и стопански функционери…

Безсмислено е да изброявам всичко и всички, затова ще назова само някои от тях: Поселищните истории „Смолян” (1972) в съавторство и „Чокманово” - два тома (1999) в съавторство, участие в Енциклопедия „България”(1984), „Среднородопският край в българската възрожденска книжнина”(1996), библиографски справочник, очерци за герои: „Момчил юнак”(1986), „Иван Георгиев - Комитата”, опълченец (1987), „Мария Тодорова Иванова - Наталия” (1987), „Таню войвода” (1993), „Братан Шукеров” (1987) „Николай Хайтов” (2002), „Фойню войвода”(2002), „Българо-руски и българо-съветски отношения в Средните Родопи” (2008), „Съдбите на емигрантите родопчани от Смолянско в Съветския съюз” (2018), „Коста Аврамиков - родопския метеор” (2018), „Из миналото на Средните Родопи” - два тома (2018), документи от Агушевия семеен и родов архив, „Възпитаници на СУ „Св. Климент Охридски” от Среднородопския край - 1888-1974 г.”(2018), „Писма на родопския поет Иван Шишманов-Бистров до Коста Чилингиров”(2020) и много други.

Но и творческата му всеотдайност не е пощадена от противоречия.

При подготовката на „Историята на Чокманово”, която според редактора й проф. Петър Петров по научна стойност надвишава книгата на Константин Канев „Миналото на село Момчиловци, Смолянско…” и е една от най-добрите поселищни истории в страната, след като излиза от печат, донася на Печилков не радост, а много огорчения и душевно терзание.

Неговото усърдие, като съавтор, не само не е оценено по достойнство, а „омустено” в нелепи вини и злобни писма. Те са предимно от чокманци, които живеят в София.

Осъзнали истината, впоследствие недоволните се извиняват и го молят за прошка, но така или иначе горчивината остава.

Заслугата, жителите на с. Свежен да научат за славния подвиг на своя предтеча полковник Владимир Серафимов, освободил Родопите от най-дългото робство, принадлежи на Андрей Печилков.

До 1972 г. свеженци не знаят почти нищо за героя от Балканската война, записан със златни букви в Историята на Родопския край.

Бай Андрей прави необходимото съдбата му да стане достояние на свеженци в цялата страна.

Четири десетилетия преди това (1932), родопчани преименуват с. Аламидере, разположено в подножието на Родопската Шипка, в Полковник Серафимово. Днес двете села са побратими, а Андрей Печилков е посрещан и в двете като най-скъп гост.

Големият американски писател Ърнест Хемингуей казва: „Добрите хора могат да почувстват най-добре красотата, те имат смелост да рискуват и сила да говорят истината. И именно тези положителни качества ги правят много уязвими. Затова добрите хора често са разрушени отвътре”.

Въпреки това си усещане, бай Андрей не спира да вярва, че загубеното злато може да се намери, но изгубения живот - никога. И продължава да работи, да твори, да създава. Продължава да живее… и да пише своето изречение в историята на планината.

Андрей Печилков е носител на три ордена „Кирил и Методий” - I и II степен и е удостоен със званието „Почетен гражданин на Смолян” (2006). Днес той е уважаван човек, историк, общественик и културен деец.

Юни 2020 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ДОЙНОВ, Д., Вдъхновено чадо на Родопите, При историческите корени, сборник, посветен на 70-годишнината на Андрей Печилков, Принтаком, См., 2008
КАРАДЖОВ, В., С дълбока диря в живота като човек и общественик, Пак там
КАРАДЖОВ, В., Сподвижници-противници, Корени, Кайнадина, См. 1998
КАФТАНДЖИЕВ, Н., Един живот сред книгите, една вечер в сърцето на Родопа, сборник, При историческите корени, сборник посветен на 70-годишнината на Андрей Печилков, Принтаком, См. 2008
ПЕТРОВ, П., Андрей Печилков - книжовник, общественик и културен деец, Пак там
ПЕТКОВА, Ст., Роденият за архивист, Пак там
СЕРЕЗЛИЕВ, Д., Прецизен родопски историограф, Пак там
СТОИМЕНОВА, Й., Следата от вашия живот е дъблока, Пак там
ШИШМАНОВ, Д., Родоповедът Андрей Печилков, Пак там