Лалка Павлова

Мотивът за пътуването е толкова стар, колкото и самото човечество на тая земя, като освен представата за физическо преместване от едно място на друго, той е зареден и с духовно, философско или психологическо съдържание - за търсенето на познание за света, за неговия произход и за значението на човека по време на „пътуването” на самия този свят във времето. Според Бодлер скитник по душа е онзи, който е вечно неудовлетворен от видяното и постигнатото и мечтае за непознатото и недостъпното, а „открива винаги това, от което е искал да избяга: самия себе си.” („Цветя на злото” - „Пътешествието”, изд. „Народна култура”, 1984 г., превод - Кирил Кадийски). Духът на човека обаче има нужда и от една особена потребност, пътуването към която е свързано с много изпитания, понякога дори и със саможертва - свободата, правото на изява на собствената воля без ограниченията от обществено-политически, етнически, национален, религиозен, расов или друг характер. Такъв тип пътуване представя Марко Марков в романа си „Пътникът” (Събрани съчинения, том IV, издателство КСИ, Пловдив, 2021 г.). Не е случаен и изборът на това заглавие - вероятно и самият писател се чувства някак близък до голяма част от персонажите, защото и той притежава подобен неспокоен и търсещ дух - още на първата страница на своя предговор „Защо написах тази книга” е употребил многократно изрази, които имплицитно вписват многоизмерни представи за пътуване: „бях командирован в Царацово”, „няколкогодишното ми скитане”, „лутането ми из старата и новата книжнина”, „отново се озовах в Царацово”…и т. н. В същото време всички биографи на Иван Атанасов Арабаджията, чийто образ лежи в основата на повествованието в романа „Пътникът”, използват един и същи израз при представянето му - „най-близкият сподвижник на Левски”. Движението като хронотоп, натоварен с исторически смисъл, обвързва здраво не само двамата революционери - Левски и Иван Арабаджията, но и онези, които са писали за него - Захарий Стоянов, Стоян Заимов, Д. Страшимиров, Ив. Андонов, К. Гълъбов, от чиито спомени и разкази за Арабаджията писателят Марко Марков е взел „назаем капка мастило”, за да сложи и свой щрих върху онова слънце, което „е греело над пътищата му отначало докрай - идеите на Апостола”.

Текстът на романа е изграден от осем композиционни цялости: предговор (”Защо реших да напиша тази книга”), въвеждаща част („1865″), пет номерирани глави без собствени заглавия, всяка от които обхваща конкретен период от жизнения път на Иван Арабаджията, и заключителна част („1901″). Същинското повествование представлява една огромна ретроспекция в Аз-повествователна форма от името на самия Иван Арабаджията, достигнал зрелостта на своя живот: „Това вече ще е краят… Изпътувах го този мой живот, но го измълчах. Злато е мълчанието, казват. (…) Дотук мълчах, но идва час, който ни обръща отвътре навън, като джоб. Такъв час е дошъл комай и при мен. Ако не се изприкажа някому сега, това, което знам, ще се затрие” (Първа глава на романа). Малко преди смъртта си през февруари, 1901 година, Иван Арабаджията решава да открие душата си и оставя ръкопис, който Марко Марков използва като основа за създаването на своето повествование. Именно поради това счита, че за същинската фабула на текста на своята книга най-подходяща е Аз-формата: „Бях написал книгата, когато разбрах, че Арабаджията, мълчалив по природа и поради строгите закони на революцията, е решил да разкрие своите скитания и борби пред неколцина приятели и близки… Сторил го е, преди да тръгне за Пловдив в своя последен път. Последното откритие ме накара да я напиша отново: моля читателя да не приема като авторова приумица първото лице на повествованието.” („Защо написах тази книга”). Уточнението, поднесено от автора в предговора на романа му, не само обяснява смяната на третоличната с първолична форма на изказа, но и внася голяма доза достоверност и историческа автентичност на творбата, която по своята жанрова специфика представлява исторически роман. Главата „1865″ бележи изходното начало на същинската фабула - според биографите на Иван Атанасов Арабаджията това е годината, когато той се преселва в Царацово, Пловдивско, където работи като арабаджия (коларо-железар). Именно през тази година той приема в дома си Васил Кунчев, с когото дълго разговарят за угнетеното положение на българите и за турските насилия над тях. В романа на Марко Марков по-голямата част от текста на това въведение е използвана за представянето на друга исторически съществувала личност - Михалаки Гюмюшгердан, виден представител на пловдивската гръцка община, поддръжник на гръцката митрополия в града и изявен противник на националноосвободителното движение на българите, чийто образ има основополагащо място в композиционния избор за извеждане на внушенията на целия роман. Начинът на изграждането на представата за него напомня Аврам Немтур от „Железният светилник” на Димитър Талев. Акцентът върху огромното му богатство, натрупано чрез експлоатиране на покорното местно българско население („Рая и пак рая! Ех, аферим, бе, рая!”) е използван като контрапункт на личността на Иван Арабаджията, „хванал юздите така, сякаш в ръцете си има целия свят” и на неговия дързък отговор: „Иван Арабаджията ме наричат хората. А теб не те познавам. Нито знам това село да има сайбия.” Така, още в момента на въвеждането му в повествованието, неговият образ е откроен като единствен сред множеството покорни, а това аксеологизира бъдещата му революционна дейност.

Историческото съдържание на периода 1865 - 1901 година е изключително динамично и наситено с важни събития, които тласкат поробения български народ по пътя към свободата. През 60-те и 70-те години на XIX век националноосвободителното движение създава своя идеология и програма, чиято основна цел е възстановяването на България като независима държава. Постигането на тази цел обаче е видяно от българските интелектуалци по два начина - „старите” предпочитат еволюцията, чрез легитимни мирни средства за борба, чийто резултат да доведе до реформи, гарантиращи определени свободи на българите в рамките на империята; „младите” възприемат революцията като единствено средство за постигането на свободата. През 1866 г. в Букурещ, под ръководството на Раковски, след провала на преговорите му за обединяване на България, Черна гора и Гърция за обща борба срещу турския потисник, е създадено „Върховно българско гражданско началство” от седем души като политически и военен орган на въоръжената борба. Приет е и устав, озаглавен „Привременен закон за народните горски чети за 1867-мо лято”, а в България влизат четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. През 1866  г. в Букурещ се създава и Български таен централен комитет, който се превръща в своеобразен център между „младите” и „старите” и се стреми към възстановяването на „българското царство самостоятелно, под зависимостта на Портата, или конфедерация (съюз) със съседни народи”, като през 1867 г. предлага създаването на българо-турска дуалистична монархия по модела на Австро-Унгария. През 1868 г. българската революционна емиграция прави още един опит за освобождение на България чрез четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Народът в страната обаче не е готов за въстание, което налага обмисляне и регламентиране на нова тактика, чиито създатели са Васил Левски и Любен Каравелов. През 1869 - 1870 г. Левски изгражда стройна конспиративна комитетска организация, която започва подготовката на всенародно въстание под ръководството на БРЦК в Букурещ с председател Любен Каравелов и печатен орган в. „Свобода” (по-късно - „Независимост”). Приет е устав, наречен „Нареда”, и Програма, която уточнява желанието на българите да живеят в мирни добросъседски отношения с другите народи на Балканския полуостров. След обесването на Васил Левски (1873 г.) вътрешната организация е дестабилизирана, като за укрепването й през 1874 г. Русенският революционен комитет, упълномощен като централен за България, определя за заместник на Левски Стефан Стамболов. С настъпването на разрива между Каравелов и Ботев е преустановена и дейността на Стамболов, Каравелов започва да издава в. „Знание”, а Ботев - в. „Борба”. За председател на БРЦК е избран Христо Ботев. След това България се оказва в центъра на т. н. Източна криза (1875 - 1878 г.), като най-ярки опити за отхвърлянето на турското робство стават Старозагорското (1875) и Априлското въстание (1876). Жестокото потушаване, особено на Априлското въстание, дава повод за обявяване на Руско-турската война от 1877 - 1878 г., като след победния й край и подписването на Берлинския договор България остава разделена на Княжество България и васалната на империята Източна Румелия. Съединението на България през 1885 година полага едно ново начало в историческия живот на Третото българско царство. Заради огромната си народополезна дейност при създаването на революционните комитети редом с Васил Левски, а по-късно като участник в Априлското въстание и в Съединението на България, Иван Атанасов Арабаджията е избиран за народен представител в четвъртото (1884 - 1886 г.), петото (1887 - 1989 г.) и шестото (1890 - 1892 г.) Обикновено Народно събрание. Умира на 13. 02. 1901 година в Пловдив.

Първа глава на романа връща времето назад, преди 1865 година, към родното място Каратопрак и към Карлово, където младият Иван изучава „книга и занаят”, като поставя акцент върху вътрешния конфликт в душата му. Буйната му кръв буквално възвира при вида на своите събратя, принудени цял живот да свеждат ниско глави пред турци и чорбаджии, без да виждат изход от това унизително положение, в което ги е поставил животът в поробеното им отечество до този момент, когато го осенява прозрение: „Човек трябва да се отдалечи, за да се види такъв, какъвто е. Хлябът и покривът ми пречеха да съзра голямото, светлото - онова, за което се мре истински.” Осъзнал, че нуждите на бита му пречат да види истински стойностното в живота, „прецапва” Дунава, за да разбере как живеят хората отвъд него. Всекидневно на кръст го разпъва гладът, около себе си и тук вижда своите връстници като чираци на богатия домнул Петреску, чийто корем „три часа пред него се носи”. Конфликтът между двете му „Аз” (духовното и материалното, свободното и поробеното) се задълбочава още повече при вида на чираците, „свити одве, набърчени, набърже остарели”, които чорбаджията нарича нехранимайковци, защото от човек, напуснал отечеството си, няма хаир. Носталгията по изоставения роден дом и него, като Вазовите хъшове от „Немили недраги”, отвежда на брега на голямата река: „Към Дунава взор отнеса, дивя се - голяма, равна, сякаш змеица се е опънала в ниското и диша начесто, а от въздъха й искри изхвърчат. Оттатък нея ида, мержелеят се в мен селца и ниви, там съм си оставил всичко, което имам, па въздъхна и аз издълбоко. И пак седна, и пак - ха шилото, ха конеца, ха клечката…(…) Та така: трепеш се денем, калъп снагата ти хваща от приведено, а вечер - прекръстиш се, хапнеш, прекръстиш се, легнеш. Питах се защо и на кого се кръстехме?”

Най-мъчително е времето на търсенето на пътя към светлината, когато си захлупен под шиника на невежеството, на социалното и националното потисничество. Това, което различава човека от животните, не е търсенето на щастие - нещо естествено за всяко живо същество в природата, а търсенето на смисъл и значение на съществуването му на тази земя. „Ако има смисъл в човешкия живот изобщо, то трябва да има смисъл и в страданието”, казва професорът по неврология и психиатрия във Виенския университет Виктор Франкъл („Човекът в търсене на смисъл”, издателство „Хермес”, 2013 г.). И още: „Този, който знае своето ЗАЩО в живота, той може да понесе почти всяко КАК.” В романа на Марко Марков откриването на това „защо” от младия Иван Арабаджията е по-лесно от отговора на въпроса „как” да го постигне. Неочаквано за него домнул Петреску се оказва българинът Петър, изминал пътя от село Узунджово до Галац заедно със своята любима, задиряна от един „кривокрак, наперчен” турчин, с когото се бият за момата. Въпреки че го побеждава няколко пъти, агата се сговаря с още неколцина други турци до два-три дни да го „очистят”, което принуждава Петър да избяга в Шумен, където се венчава за девойката, а след това под чуждо име се заселват в Галац: „И оттогава - хем българин, хем не: и за плач, и за смях, но повече за плач.” Именно Петър завежда младия Иван в кръчмата, където се събират българските емигранти. Описанието на помещението и разменените реплики между пийналите страдалци в чуждата страна почти копира представата, създадена от Иван Вазов в „Немили недраги”:

„Страховит набор се събираше в окаденото помещение - все хайдути за род и вяра хайдутували, байрактари, байраци развявали, войводи чети водили, и все из Коджабалкан. Пият и страшна скръб рови из душите им. Налеят се, запеят и сълзите в очите им спрат. Па аз си натискам партакешите. Додето веднъж при мен сяда един рошав мъж и ми вика: „Заръчай ока вино за бог да прости на който си намислиш, юначе! (…) Подлога на дрислив задник си сега, брате. Добре поне, че си го разбрал. Ала малко е то. Ще побием пак байраци из балкана, хора ще са ни нужни, готви се.” И възголи гърди, целите надупчени, а рамото му - посечено надлъж и дълбоко.”

Картината, която вижда, и думите, които чува, запалват първата искра в душата на Иван, но тя не е достатъчна, за да се разгори от нея огънят. Има още много пътища да мине, твърде много думи да чуе и премисли - да се върне отново в Каратопрак, да се ожени, да тръгне пак към Влашко, да обиколи Букурещ, Плоещ, Браила, да стигне до Одеса, в която мозъкът му да изсече прозрението „Ако някой ни освободи, това ще са тези свободни хора - те са Русия.” Да се запише за волентир във „французкото консулато”, да стигне до Франция и да се върне отново в Румъния, където го чака новината за самоубийството на Петър (Петреску), но и да се срещне случайно с познатото му от Карлово „дяконче Васил”, което всички вече наричат Левски, за да разбере, че онези пияници от кръчмата сега всеки ден лично Раковски „обучава на талим” и да чуе заклинанието му над тях „За народа и отечеството, юнаци! Свобода или смърт!”, за да осъзнае истината в думите на Левски: „Първата, най-важната крачка е сторена. Сега вече не можем да не направим втората.” Именно тук, във Влашко, рамо до рамо с новия Дякон, именуван Левски, стига до смисъла на думите му: „Нужно е народът ни да се вдигне от сън, брате Иване. Да отвори очи навсякъде по нашите земи. И по даден знак да скочи. Не се досещам обаче как да стане това. Знам само, че тези, които го будят, са обречени. Затуй трябва да са чисти като майчина милувка и издръжливи като майчино сърце. Трябва да минеш отвъд, но не в Каратопрак, а в село, близо до Филибе. Не аз, делото го изисква. Първо на твоята капия ще похлопам, за да го започнем.” Открита е целта на пътуването - освобождението на България, открито е и средството за постигането й - всенародно въстание, намерен е и пътят към него - обединяване на всички родолюбиви българи под знамето на бунта… Не е поставено обаче началото на пътуването към свободата. Него писателят Марко Марков представя в края на първата глава на романа си. Думите на Левски пред събраните от Иван в тясната стаичка негови съселяни, които „ровят в себе си, като да дирят нещо изгубено, ала не могат никак да го намерят”, неочаквано и за самите тях отварят не само очите, но и сърцата им. Трябва да се съберат и да започнат великото от малкото, защото нищо не е изникнало без корен. Да си разпределят задачите, да създадат организация, която да стане част от голямата мрежа в цяла България, и когато се усетят, че вече са готови - тогава „камбаните и ръцете на шията”! Находчиво Марко Марков представя сливането на християнската вяра с идеята за революция - сянката на Левски, която се движи трескаво из тясната стаичка, пада върху отражението на иконостаса и „като жива” се слива с измъченото божие лице на иконата, а думите на Левски „Байракът струва много, но още повече, когато е развят навреме и води не шепица верни люде, а народ”, падат в благодатната почва на измъчените селски сърца и раждат оня първи кълн, от който по-късно ще се роди свободата. Редуването на глаголите „поумуваха, пошумяха, поразпитаха това-онова - и се решиха” подчертава категоричността на взетото решение. То не идва спонтанно, под напора на някакво временно чувство, а е обмислено, претеглено от всичките „за” и „против”, свързани с живота и смъртта, което остойностява клетвените думи, запечатани с кръстния знак на трите пръста върху челата им пред кръстосаните кама и револвер: „Заклевам се пред общото събрание, че аз, българин същ, ще мразя нечестивеца със сърце и с оръжие!…” Началото на пътуването към свободата вече е поставено.

И съвсем не е случайно, че втората глава на романа започва с обширно описание на пътя и на хората, пътуващи по него:

„Колчем се върна при онова време, когато тичахме по народните дела, виждам един прашасал междуселски път; един път, който се изкачва пъргаво по рътлинките, замира за миг на най-високото и се спуска с облекчение надолу, където се разтварят като ветрила нивя и градини; спира се при снопче дървета, за да поеме хладинка от шумата; оглежда се в огледалото на езеро - не вода, а парче сребро, изпуснато от небето…(…), щедър път, по който можеш да срещнеш някого, да отнемеш от болката му с добра дума или съвет, да притуриш към радостта му и своята радост - нали най-вече затова си човек; (…) Из пътя се виждам с Васил; за него разбрах нещо, то май е най-важното - дякон бе той и дякон си остана до края. Но друга религия проповядваше - свобода народна и всеобща. Ни дом, ни жена, ни деца - имаше само народ. Затова го наричаха Апостол.”

Според Ангел Грънчаров („Пътят като символ”, Литернет) животът е пътуване и всеки човек в него е пътник за някъде, лута се из неговото поле, проправяйки своя пътека или присъединявайки се към вървящите по отдавна проправен и утъпкан път от мнозина други. Така го вижда и Ботев в стихотворението си „Борба”: „Тъй върви светът! Лъжа и робство / на тая пуста земя царува! / И като залог из род в потомство / ден и нощ - вечно тук преминува.” Пътищата са „живи”, докато по тях бродят живи хора, а след това и те умират - подобно на хората. (А. Грънчаров). Затова е от особена важност за всеки път по него винаги да има пътуващи. Изборът на път предопределя настоящето и бъдещето на всеки човек, бил той еснаф и егоист, мислещ само за себе си; бил той идеалист, готов да се жертва за нещо абстрактно като свободата, или материалист, който се стреми към пари и богатство, без оглед на средствата за тяхното придобиване. Визията за пътя е обвързана и с друг символен образ - на кръстопътя. Именно там човекът се усеща разпънат на кръста на собствената си съдба, която го поставя в ситуация на избор. И колкото пътуващи има по даден път, толкова избори могат да съществуват пред бариерата на кръстопътя. Във втора глава на романа „Пътникът” писателят Марко Марков представя двамата си герои - Иван Арабаджията и Васил Левски - не само като личности, избрали пътя на борбата за освобождението на отечеството си, но и стремежът им да привлекат възможно повече съмишленици на идеята и на смисъла на пътуването по този път. И, както вече казах - колкото хора, толкова възможни избори може да има при срещите им с онези, които искат да привлекат към своята кауза. Тук срещат даскала свещеник Генчо Динчов Джумайов от село Лешница, хубавеляк с високо чело, с рунтави вежди и мустаци, който „говори умно, много умно”, чете на съселяните си Каравеловите вестници, за които ходи пеша чак до Филибе, и има дързостта да отклони от пътя им такива потисници на народа като турските разбойници, от които са писнали няколко села, както и владишките пратеници, тръгнали към Лешница да събират владишкия данък. Оказва се обаче, че въпреки множеството си достойнства като родолюбец, той е непригоден за пътя към свободата, защото пие, „не редовно, а ей така, за кеф, но пие”, а пияният тайни не може да пази. Тук е и онзи лозар от Брестовица, който се грижи повече от месец за скрития в избата му Апостол, но когато разбира какво той записва в тефтера си, отказва да впишат там и неговото име, защото жена му и къщата му са по-важни от непонятната дума „свобода”. Тук е и самият Иван Арабаджията, който е готов заради делото да посегне на жена си Тодора заради укорните й думи: „Миткаш по друмищата света да оправяш, а децата ти гладни да мрат.” Понякога денонощията на двамата пътешественици стават опасни, „мракът шурти” около тях, „керванджийката се разгаря ярко в студеното изцъклено небе, луната аленее като кървава рана”, но нищо не е в състояние да ги отклони от избрания път. Част от него е и Карлово. А най-важната задача - не само да се видят с комитетските хора, но и с тях да решат нещо от изключително значение - какво да бъде знамето на бунта. Решението е единодушно - изправен лев с омразния турски байрак в краката му и надписи: „Смърт или свобода” и „Бог с нами”. Изненадан е Иван Арабаджията, че Дяконът, който многократно му е говорил против иконите, изведнъж се съгласява върху знамето да бъде извезан кръст. Но не се изненадва от отговора му, защото знае, че освобождението на България е смисълът на живота и смъртта му: „Трябва. Сам човек да е, пукната пара не струва. От мен запомни: за да се вдигнат и тръгнат подире ни всички - от Евангелието и кръста не бива да се отвръщаме. До нас са били те, тачат ги - не ги ли ползваме за делото, ще сгрешим.” А тръгнеш ли по един път убедено, че той е твоят път - връщане назад няма, длъжен си да намериш съмишленици, с които да го извървиш до крайната му цел. Затова се и разделят - Васил поема към София, Ангел - за Хасково, а Иван Арабаджията - за Габрово. След седмица отново са заедно. Когато един път върви напряко през гори и чукари към своята цел, не може пътникът да не срещне и „дивеч”. Макар и да е предрешен, „дивечът” с фес и пушка иска от пътника пари, бърка в поясите на „ловците и вади капиите им”. Използваната от Марко Марков алегория акцентува трудностите по пътя на борбата, внезапните „проверки” на годността им да пътуват по избрания път. Тогава им трябват ум, самообладание, дар слово и дързост, за да надхитрят „дивеча”. Точно в такъв един момент Иван Арабаджията осъзнава, че не е достатъчно „само да пишеш писма до комитетите, хайдушки песни да пееш и да се преправяш с четчици”. Трябва и още нещо, което притежава Дяконът. Заради това „друго нещо” хората започват да го наричат Апостол. От него Иван научава, че понякога „думата стреля по-силно и от оръжие, щом я владееш”. И винаги улучва на две места едновременно - в главата и в сърцето. Комитетското събрание във Филибе поставя нов щрих към представата за поетия път - от този момент нататък всеки ще има своя задача и отговорност за реализирането й. Васил потегля за Ловеч да стегне комитетските хора и да ги подсили с оръжие, за Перущица ще отговаря Кочо, за Брацигово - Петлешков, а Иван и Божил поемат към Царацово, скътали в сърцата си радостните и опасни думи на Кочо: „Вече се започва, братя!” И много добре знаят смисъла на тези думи - най-напред в сухото бликва огънят, то става първо на пепел, „но ако го няма, няма да има и огън”.

Огънят! Символиката му е свързана със смъртта и възраждането, с пречистването на душата, защото е огненото продължение на светлината. С неговата магическа сила са свързани ритуалите на изпепеляването, на освобождаването от тленното и предаването на идеята за пречистване чрез светлината, защото огънят символизира чистия и неопетнен дух на Бога. Затова в митовете и легендите носителите на огъня са пряко обвързани с Бога, те са част от множество ритуали за предаването, опазването и поддържането на огъня и неговите тайнства от „посветените” жреци на обикновените хора - „непосветените”. Нека си спомним за олимпийския огън, за вечния огън пред паметни могили и храмове, за благодатния огън, свързан с Възкресението на Христос. Репликата на Кочо „Вече се започва, братя!” обвързва него и другите организатори на бунта с идеята на апостолството, те са благословени свише да запалят и пренесат огъня на борбата в душите на „непосветените” поробени българи, да изгорят в пламъците на бунта, за да дадат пример на другите как се мре за отечеството, вярвайки, че от страшното пепелище ще се роди свободата.

В следващите части на романа Марко Марков поставя метафоричния образ на огъня редом със символиката на пътя и пътуването, като в различните жизнени и исторически ситуации той получава различен смисъл, имплицитно вписан в подтекста на словото му. Когато Левски говори за бунта и за свободата, словото му жари като огън душите на слушащите го и те цял живот вървят по своя път, белязани от неговата светлина. Нито младата съпруга Теохана с пеленаче в ръце, нито похвалите на „ингилизкия консул” за таланта му на актьор, който „добре знае Шекспира”, могат да въздействат така върху Кочо Кундурджията, както думите на Дякона: „Друг театър се играеше в него, за друго искаше да тича той. Затова пламна той, когато заговориха там, в одаята зад дюкяна, за оръжие и свобода.” В хана на Търневите, когато Левски пристигне в него и събере „морните и пребити от път” тайнствени посетители, стъкнатият в огнището огън сякаш се надига на пръсти, олюлява се, бърза да ги наддума, а след това започва да гори тихо и равно и да си говори със стъклото на прозореца: „Да не би, казвах си аз, дървото да се гневи, че не може да стане и да види що се върши навън, а пък стъклото да се смилява над него, да го теши и да му открива какво е нататък. Не е ли и с нас така, мислеше си. Васил вижда надалеч, светъл прозорец е той, ние, неокастрени и неодялани, го питаме, а огънят се разгаря и ни обхваща все повече и отвсякъде. И тъй, дордето съмне и се озовем в новия ден…” Прозорецът също символизира светлината, но има и способностите на окото и на съзнанието, той е знак за връзката на душата със света, на сливането на реалното и трансцедентното, както и на границата между тях. Затова Марко Марков съчетава трита образа - на пътя, огъня и прозореца - точно в онзи момент, когато всички разбират за залавянето на Левски в Къкрина и сега в същата тая одая на хана обмислят варианти за спасяването му от турския конвой. Казах вече, че целият сюжет на романа представлява една огромна ретроспекция, която разкрива спомените на Иван Арабаджията от времето, когато заедно с Васил Левски обикалят Южна България и създават революционните комитети. Понякога обаче Марко Марков използва образността и на двойната ретроспекция, като в хода на повествованието, стигнал вече до залавянето на Апостола, неочаквано се връща назад във времето, за да разкаже различни случки от живота на Дякона и начина, по който се измъква от ръцете на турците, които го издирват. И ако в тези епизоди „огънят” на действието и словото има силата да възражда националното самочувствие и гордост на съзаклятниците, то след залавянето му същият този огън придобива тъмна, опустошителна и разрушителна сила, защото изгаря надеждите, овъглява вярата им във възможностите по избрания път без Апостола да стигнат до мечтаната свобода, нерядко жигосва съвестите им с нажеженото желязо на предателството. Разгърнатите епизоди за разпита на Левски от Саиб паша и държанието на Апостола пред турския съд от една страна извисяват образа му, но от друга - смъртоносно раняват вярата в бъдещето: „Много наши изправили пред съда и всеки го клеветил както завърне. Той ни подкокоросваше, викали, той вкара огън в чергата ни.”

В трета глава Марко Марков сблъсква две гледни точки за подготовката на бунта и за спецификата на националноосвободителното движение чрез съпоставката на Васил Левски и Димитър Общи. Гледните точки за двамата апостоли напомнят романа на Яна Язова „Левски”, както и становищата на по-голямата част от българските историографи. Ако за Димитър Общи парите са важно нещо в живота, а темането и пълненето на шепите на турците „със звън” са част от ежедневието му, то Левски го предупреждава: „С парите внимавай! Ще възразиш, че са твои, но за нас няма мое - твое. Нужни са ни: притурят сила, трябва да ги пестим. Иначе развалят. Не само отделния човек, а и цели държави.” Съперничеството между двамата, обичта на народа към Дякона и пренебрежителното недоверие в погледите, отправени към него, вбесяват Димитър Общи („Стига с тоя Левски, бе! До гуша ми е дошъл. Левски, та Левски!”) и затова след залавянето си използва възможността да го наклевети и да си отмъсти, като му прехвърли дори личните си престъпления - „Левски му бил наредил да нападне и обере пощата в Орхание.” Двамата се различават коренно и по най-важния въпрос - стратегията и тактиката, свързана с освобождението на България. Ако Левски не бърза и внимателно изгражда революционни комитети из цялата българска земя, повтаряйки, че бунтът ще бъде вдигнат чак когато станат напълно готови и могат да разчитат на собствените си сили, то Димитър Общи ги убеждава в противното: „И докога ще търпим? Много сме, ей, пък и помощ ще ни дойде отвън. Русия първа ще дотича, щом й дадем знак. Ти на хората си така кажи: десет хиляди щика от Сърбия, пет хиляди коня от Черна гора - малко ли ти се види?…” По време на разпитите Левски непрекъснато повтаря „Никого не познавам. Много са хората ми, но имена не помня.”, а след предупреждението от Саиб паша, че ще докара сто и петдесет души, готови да го разпознаят, Апостолът иронично „минал с поглед през него тъй, както соколът минава гарга: А можеш ли да докараш целия народ?” И след обвинението на Димитър Общи, че от седем негови думи пет са лъжа, Левски дръпнал такова „едно слово, огън и пламък” в защита на селяните, принудени от всекидневните издевателства на турци, чорбаджии и лихвари да се вдигнат на бунт, че след тази негова реч последвала единствено възможната присъда: „Смърт!…”

Тежка, непосилна е за измъчения български народ неговата загуба. Но всеки продължава да го носи в душата си и подсъзнателно да се надява на чудо, макар и само насън… Такава една надежда е вплетена от Марко Марков в съня на Тодора:

„Вървял Васил към Филибе и носел върху табла на главата си голям хляб, бял и пухкав. Вървял и пеел някаква песен, протяжна и хубава, а земята наоколо сякаш била черква. Хлябът се ройкал из облаците, но налетели отнейде гарги, начоколили го. (…) Трошици хвърчали из целия път, покрили го, скоро от хляба помен не останал. А Васил продължил с празната табла на главата, с дълго черно расо и руса коса, разплетена доземи. Все вървял и пеел, и му се кланяли клоните на дърветата, а в клоните стоели побелели ангели, след него от дърво на дърво се прехвърляли, всеки с ореол в ръце. Колкото по-нататък отивал Васил, по-голям ставал, от слънцето по-голям дори, и земята изглеждала малка пред боя и вървежа му…”

Пътят към свободата, като със семе, е засят с трошиците от неговия хляб, и тъкмо тези трошици, две години след смъртта на Левски, довеждат до дома на Иван новия апостол - Стефан Стамболов. И Арабаджията стяга отново цървулите: „Гъне се пътят в нозете ми, живот е този път мой, и на всички като мене. И вървя, вървя - все към онова слънчице, изгреяло на връх Стара планина досущ като руса глава.” Не му се вярва, че Стамболов може да замести Апостола - „нему и бог не може да му бъде заместник”. Но - слага отново мокрите съчки в камината, раздухва ги и ето че пламъци лизват между тях и отново светва. Страшен белег оставя в душата на Арабаджията Старозагорското въстание! Докато пламне, и угасва. Но и то носи опит и поуки: „Една кола хора бяха, а се държаха като народ. Двадесетина сплашиха цялата империя - що ли щеше да бъде, ако се бяхме вдигнали всички?” Разказвайки за тогавашното време, в една кратка проспекция вече възрастният Иван Арабаджията се замисля и за българите в свободна България: „Сега България е бакалница, купуват, продават, водят точно сметките си в омазнените тефтери - приходи, разходи, вересии…” И все се намира някоя дребна душица. Както тогава, когато се стягат за новата сватба: „Новата седемдесет и шеста срещнахме на крак - много души записахме за делото. Денем обхождам къща след къща, свечери ли се, отивам при Самодивските бресте, дето вятърът е засеял някога в двора ни. Отвсякъде тъмно, сняг се хвърля по мене, а нещо скърца в брестите: „Здрасте”, „Здрасте…”

Знаменателни са срещите на Иван Арабаджията с Панайот Волов и Бенковски, със Захарий Стоянов. Въпросите им „Ти кажи - как са твоите хора? Подготвяте ли се, имате ли нужда от помощ?” отново го извеждат на оня път, посочен му от Дякона - пътят към свободата. По него обаче може да върви само оня, който е готов като съчки да сложи в огъня му най-напред своите. Затова и Иван Арабаджията тръгва към родното Каратопрак, при брат си: „Тъй е, захващаш ли нещо, от най-ближния си почни.” Пътят след това преминава през много селища, стига и до Оборище, където пак се сблъсква с предателството: „Такива сме ние - бързо забравяме. Затова ни яхаха, яхат ни и пак ще ни яхат.” Пророчески думи!

Четвърта глава се различава коренно от другия повествователен текст в романа. По своята стилистика, художествено предназначение и смислова натовареност тя сякаш обединява в едно „Пиянството на един народ” и „Пробуждане” от „Под игото” на Иван Вазов с кореспонденциите на Джанюариъс Макгахан в английския вестник „Дейли нюз”, по-късно издадени в книгата му „Турските зверства в България” (Лондон, 1876 година). Но ако кореспонденциите на Макгахан разтърсват читателя преди всичко с огромната фактология на тези зверства, за които свидетелстват труповете на мъртвите, то емоционално оцветеното слово на писателя включва всички човешки сетива - зрение, слух, обоняние - за да накара този читател да види, чуе и усети с духа и с тялото си случващото се, мъченията, на които подлагат заловените живи, и да ги аксиологизира с разума си, защото описанията са осветени от Марко Марков със забележителни семантични обобщения за българския дух и българската народопсихология в онази епоха. При това - предадени през погледа на един участник в българската Голгота, Иван Арабаджията, като по чудо спасил се от огнената паст на тези събития. Българският национален дух е достигнал своята най-голяма висота - битовото е изтласкано от идеята за саможертвата в името на националната свобода и бъдещия просперитет на отечеството. В същото това време става ясно, че както и при Вазов („Самата борба, която последва, не заслужава името си…”), същият този български дух, набучен на турски щик и разсечен с башибозушки ятаган, е хвърлен в огнената клада на предателството:

„В началото бе огънят. (…) Барутът беше сух, а сърцата - жадни, но въодушевлението взе да пада, като минахме през Чардаците и през Думанлии. Тези села ни изпроводиха с думите да си вървим по мекия и да не ги закачаме - при тях си е питомното, защо да гонят дивото из горите (…). Чорбаджиите на Копривщица изпратили по владиката Панарет писмо до мютесарифина. Така и така, кланяме ти се, ела в града да ни освободиш от измамниците бунтовници. С гореща верноподаническа молба… Пфу!…

Наобиколиха ме, пък Божил плаче и ги увещава:

- Вие знаете ли кого връзвате бе? Себе си - ще съжалявате! И децата и внуците ви ще се червят заради вас! (…)

Виждам през стъклата как селяците смъкват калпаци и нахлузват лоясали фесове. Тогава Каблешков, вързан до мен, слаб, но с всичката кръв в лицето, извика:

- Това, което вършите днес, е цяло предателство. Вие хвърляте едно черно петно не само връз копривщенци, но черните и святото народно дело. Опомнете се!

Пък отдолу ечи отглас: Не щем ви свободата! Яжте си я! В тоя миг разбрах, че всичко е свършено.”

Болката на човека, преживял полета на духа, участвал със сърце, разум и душа в подготовката на въстанието, загърбил заради свободата дома и семейството си, понесъл в съдбовния миг не само оръжие, но и една мечта, по-силна от него, тази болка е огромна. Смъртоносно е ранена вярата му в българския човек, в способността му да отстоява правото си на свобода и щастие с цената на личния си живот. И при Марко Марков, както и при Иван Вазов в „Под игото”, цената на „пробуждането” е много висока. Тя откроява краха на илюзиите и уродливостта на делничното, което е излязло по-силно от героичното, унищожило е дори чисто човешкия дълг в критичния момент от живота си да съхраниш поне своето достойнство. Подмяната на калпаците с фесове е най-красноречивото доказателство, че в своята цялост народът още не е узрял за свободата си, щом не разбира, че всяка свобода се добива с кръв и жертви: „Оттогава знам - доста неща в човека имат бял цвят. Страхът и ужасът. Предателството и безчестието. Но и бялото може да бъде по-бяло. Най-бяло в човека е примирението му със злото.”

Болката и разочарованието, усещането за безсилие и за безпътица съпътстват Иван Арабаджията и по време на изтезанията му след неговото залавяне. На фактическия революционен и духовния погром на почти неизбухналото въстание, Марко Марков противопоставя личния подвиг на Арабаджията. Издевателства над него напомнят репортажите на Макгахан, публикувани в книгата му „Турските зверства в България”, но тук са оцветени от личните възприятия на човек, който ги е изживял със собственото си обезобразено тяло:

„Минахме по моста на Марица и за пръв път поисках да се прекръстя истински. Пред светиите, които се поклащаха на каваците. Не можех. Затова пък се вслушах във водата. Гордо шуртеше тя и се плискаше в бреговете си, вдигнала върху гребените си кървава пяна, свободна, взряна напред, бременна с трупове (…). На сутринта ме прекараха до Ченгене каушу. В пранги. Не се излъгах, знаеха кой съм. Денем ме прескачаха рояци бълхи, ядяха ме въшки и дървеници. Нощем идваха катилите. Искаха да проговоря. Искаха го с бъхтене, след което се усещах жив само по сърцето; чувах го да шумоли. Бяха четирима. Смееха се: и майчиното си мляко ще каже Арабаджикомитата, щом започнем да играем върху него кючеци. Кискаха се: така ще го наредим с нажежено желязо, та и жена му да не поиска да го покрие, ако се върне читав при нея. Питаха много, но не питаха за най-важното. Тодора бе трудна, синът ми трябва да има баща (…)

Часовете пълнеха дни, дните - седмици; край не виждах нито на истиндака (следствие - б. а.), нито на сопата. Катилите се умориха, но ръцете от мен не вдигнаха (…).

Мъчеха всички, най-много - поповете. Бодяха с игли езика на поп Ивана, сетне го отрязаха. Счупиха ченето на поп Петър, вадеха му с бой зъб след зъб. Изскубаха косъм по косъм брадата на поп Груйо. На вярата посягаха, братя! Помагаха им братанците на Димитрачко, гръкоманите, превеждаха Аргидиарис, Яковаки, Винтилис (…).

Биеха ме по цяла нощ, до разсъмване. Пускаха катилите при мен като неяли цяла зима вълци. Бръснеха брадата ми с нащърбено тенеке. Кожата ми скъсаха, изскубаха мустаците ми. С нагорещено желязо ме горяха - месото цвърчи, зъбите ми тракат, алени кръгове се вият в очите ми. Краят на веригата ми в огнището въвираха: халките й червенеят-пламенеят, огънят се изкачва по снагата, напълзява гърдите, впива се в шията - топи ме и ме души. И докато съм умрял, чувам как Хасан чауш цеди ядосано: Сякаш от хамам излиза, мамка му гяурска. А очите му лири; като да иска да ни плати, задето сме му били теляци.”

Пътят, човешкият път на Иван Арабаджията, слял се с пътя към свободата българска, все още не е достигнал края си. Пътуването по неговите стръмни и каменисти завои, ту с изкачвания към висините, ту със спускания към низините на човешкия дух, продължава и след Берлинския конгрес (13 юни - 13 юли, 1878 г.), който разделя отечеството на Княжество България и Източна Румелия. Филибе, родното Каратопрак и Царацово този път са зависими не само от волята на Високата порта в Истанбул, но и от великите сили в Европа. Народът, българският народ, проливал кръвта си за свободата, си остава и сега роб. Равносметката е болезнена - и повод за гордост, и врата към нов дълг към отечеството:

„Вървя нататък и без да се усетя, присвивам кутрето на десницата си - първи беше Васил. Гърдите ни разора, семе хвърли в тях, но си тръгна, преди то да избуи, като светец си отиде. Безименния пръст свивам - име нямахме, защото през Април бяхме народ. Разплакаха ни, но им дадохме да разберат, че с тях е свършено. Ако не беше този месец, изписан с кръв по календарите, щеше ли царят Освободител да си науми да се бие срещу турците? Надали. Среден пръст слагам до двата вече прегънати - с пушка ни дариха братушките свободата, с перо я затриха посерковците, дето разнасяха чанти и мандахерцаха задници из облечени столове в Берлин. И се спирам на показалеца, а в мен нахлува радост - досещам се, че с него се натискат куроците на всички оръжия.”

А желанието за използване на показалеца върху спусъка е предизвикано и по други причини: хитрите и коварни гръкомани в областта искат „езикът ни да е гръцки”, а всеизвестно е, че „езикът също е родина, може би най-истинската”. Трудно се преглъща и пренебрежителното високомерие на Алеко паша (Александър Богориди, османски политик от български произход, първи областен управител на Източна Румелия, 1879 - 1884 г., който явно отдавна е забравил, че е правнук на Софроний Врачански - б. а.). Да смени феса с калпак не е достатъчно, за да бъде българин. А средата винаги е била гибелна и развратна. Трудно се преглъща и унизителното отношение на английския, австрийския и френския консул към обикновените селяни, които в протеста си са отбелязали и своя принос към българската свобода, а срещат подигравателните думи, че са неуки, че „хора, които миришат на тор”, не могат да напишат такъв текст и в него виждат дългата руска ръка: „Заболя ме. Разтъпках тълпата, излязох напред и казах: „Никъде по света свободата не мирише, господине. А протеста написахме на вашия език, защото думата „свобода” звучи извънредно твърдо на български!” Разбира се, консулът не подозираше, че някой от нас знае французки. Зяпна. И се поклони. На абите и на потурите.” За всички става ясно, че още много път има да се изпътува до лелеяната българска свобода. И без да умуват повече, отново създават комитет. Този път - „Единство”. И знаят, че без оръжие власт не може да се свали, затова изпращат пратеници при Скобелев, който ги снабдява с необходимото. С ново пламъче лизва ухото им руското „Принят!”, защото вече са част от българската войска. Припомнят си и думите на Левски, че съдбата помага само на силните:

„Пълна бе онази, 1885 година. Трудна. Като жена преди раждане. Тежка. Като мъж с верига. И хубава. Защото човек минава през времето и през себе си, трупа мъка и радост, а мъката трябва да натежава, за да бъде човек. От нея ще излезе той по-здрав и от сняг, по-източен, по-настървен, повече ще се оглежда, ще вижда повече.”

И идва отново онова благословено време, когато снабдената с пушки тълпа се превръща в народ, в сила, а думите „Имайте готовност, вече се чака!”, запалват отново огъня в сърцето, лампите горят до късно, всички са нервни и тръпни и стават от сън преди петлите. И не е нужно Чардафон да пита Арабаджията „Идваш ли с мене?”, защото байракът отдавна е ушит от Тодора и само чака момента, когато ще го развеят. Като струйка кръв потича виното по шията и по гърдите на Иван, а думите на Чардафон възпламеняват, защото свързват миналото с настоящето, пътя на Дякона с новия път на царацовчани:

„Момчета! Тук, под тези брести, нашият мъченик Апостола е оплаквал България преди петнадесет години. Тогава е бил сам в целия окръг, а ние сме седемстотин души. В Пловдив имаме седем хиляди, в Княжеството - милиони. От какво се боим? Напред, момчета! Поклонете се на земята, която този велик човек е тъпкал!”

А Иван Арабаджията отново взема теслата, чука и длетата, за да поправи колелата на изтърбушената каруца на българската свобода, обръщана, въргаляна и мачкана, защото иска колелата й „хем да я държат, хем да пеят по пътищата”.

Трудни са последните години от живота на Иван Арабаджията, дните са дълги и едва ги изтрайва, а в нощите му се стелят мъгли, като в прегорялото и трънясало българско поле, в което отново препускат Васил и Волов и изчезват в мъглата му. Иска Иван да ги достигне, да ги прегърне с ръце, отваря уста да ги извика, и от гласа си се буди. И вижда вече наяве…. Не е България онова, за което са мечтали и са проливали кръвта си. Не може някогашното Оборище да се сравнява със сегашното Народно събрание: „Чешем си само езиците за щяло и нещяло, а се вижда, че сме повече сакати, по-недъгави, по-немощни.” Някогашният апостол Стефан Стамболов сега е самозабравил се държавник, който докарва „едно ненашенско гуреливо куче за княз” и се опитва с разни ордени и дрънкулки да сложи намордник на народа. Още Левски ги е предупреждавал, че парите развалят не само отделния човек, но и цели държави. Яде и пие на вересия князчето и навсякъде му се подмазват - даже и арка му правят да го посрещнат в Орхание на мястото на някогашната бесилка, която заслепените от парите и жаждата за власт вече не виждат. И душата на Иван Арабаджията изплаква: „Боже, къде е Васил да ни види!” Страшна е борбата за свобода, но още по-страшно е разочарованието от нея:

„Никакви ги няма и моите аркадаши, тези, с които раздигахме планините свобода да дирим. Едни се юрнали гори да купуват, белким са по-близо до онова, което погина отдавна. Други са застанали зад тезгяси, мусят се, бръчка до бръчка диплят и наливат от киселото, а вечер сучат пера по книгата - какво е било, що щеше да бъде. Че то описва ли се? Трети са подвили опашки, за дворчета се грижат, земицата чоплят, лук и шибой садят - същински жени…”

В новото българско всички са побеснели за власт и пари. И не се свенят да газят това, за което предците им са влизали в огъня. И понеже се страхуват, че няма да им бъде простено, гонят някогашните поборници и прикрито, и наяве. Мислят ги за прости, но за тяхната „учена простотия” лек няма. Унизително е, че дори селяните депутати, дето са ги избирали пак селяни, ядат отново хляб и лук и пестят депутатските си заплати, за да си купят с тях земя и стока, „и не разбират, че са купени самите те”. Истината е, че въпреки пролятата кръв, времената не са се променили. Дори става по-лошо, защото сега българи страдат от българи. И горчивото разочарование се свива в гърдите на Иван Арабаджията и го яде. Лакомо е. И страшно боли. Крачи болният към Пловдив и си мисли: „Ето и пътят - вървиш, стъпки слагаш в бялото, по-леко ти е от това. А след тебе мине снегът и затрупа дирята. Е?” Две страшни истини се разминават по него. „Лошо нещо е плевелът. Мълчи, трае си, па отведнъж сграбчва, дяволът.” - предупреждава старият поборник младия собственик на селото - Сребрю, когото среща на пътя за Филибе. А той го изглежда от двуколката си с втъкнат камшик в пояса, разперва ръце, засмива се, върти нашироко камшика и изпод вежди му отговаря: „Всичко това наоколо ще бъде мое. Ти името ми запомни и го споменавай, където ходиш.” Шибва си Сребрю кончето, ситни Иван къмто Пловдив и си мисли за оня, който си отиде пак през февруари, когато земята също беше бяла като сега…

Затваря Марко Марков композиционната рамка на своето повествование. Някогашният Михалаки Гюмюшгердан се е преродил в сегашния Сребрю. Нищо не се е променило. Просто по пътя на България се разминават старото и новото старо.

Чета и препрочитам романа на писателя Марко Марков… И натрапчиво се върти в съзнанието ми една мисъл на дядо Славейков: „Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво, отсечено в корена.” Знам, че земята българска отдавна не е девствена, но пък сега отново е „трудна”. И се питам - какво ли ще се роди в близко време от нея?…