Петко Тотев

В своето Житие на Климент Охридски Теофилакт Охридски, византийски богослов и писател, охридски архиепископ в края на ХІ в., говори с преклонение за делото на Кирил и Методий. Много интересно е, че в общия панегиричен стил на разказа за двамата братя не е могъл да не намери израз и официалният тенденциозен тон на византийския духовник.

След като изрично отбелязва, че свещените книги са преведени от Кирил и Методий на български език (точно така: на „български език”! - това място от Теофилактовото житие за Климент трябва да се подчертава във всички случаи, когато става дума за синонимите „старобългарски език”, „старославянски език”, „българославянски език” и пр.), авторът не пропуска случая да нарече нашия език груб, варварски, космат.

Още по-любопитно е, че Теофилакт, толкова добросъвестен и обективен в изложението на фактите за живота и дейността на Кирил и Методий и Климент Охридски, все пак премълчава някои моменти и преди всичко - това веднага поразява читателя! - знаменитите думи на Константин Философ за слънцето и дъжда, които всеки българин и славянин знае още от отделенията.

Всичко е могъл да приеме Теофилакт - и включването на Кирил и Методий и Климент Охридски в списъка на светците, и тяхната слава, и славата на многобройните им ученици, и просветителската им мисия сред варварите, и сътворената от тях азбука, и преводите им на грубия български език - всичко, с изключение на Константиновата критика на триезичната догма.

И обратно: в цялата старобългарска литература, която е преди всичко безкрайна възхвала на Кирило-Методиевото дело, превърнато в главна литературна и идеологическа традиция, спорът на Константин Философ с триезичниците е изведен на най-преден план, върху него винаги пада основното ударение на старобългарските писатели.

Като започнем от „Панонски легенди” и завършим с възрожденския култ към Кирил и Методий и с нашата съвременна славистика, няма български книжовник, писател, учен, който да не е почувствал с особена острота величието на Константин Философ при разгромяването на триезичната догма, да не е усетил дълбоко в сърцето си гордост за великите общочовешки принципи, провъзгласени при раждането на славянската писменост и култура.

Във възторженото Похвално слово за Кирил от Климент Охридски спорът с догматиците е предаден чрез великолепен образ:

„Като лъв той затвори устата на триезичните еретици, кои-то, помрачени от завист и със злобата си станали съучастници на Пилат, твърдяха, че не подобава на други езици да се слави бог освен на еврейски, латински и гръцки…” (1)

Само този израз да беше останал от Климент Охридски, само по него бихме уловили съкровената същност на старобългарския писател воин! С неудържим темперамент, с гореща войнственост е пропита оная част от сказанието „За буквите”, където Черноризец Храбър предава по свой начин дискусията с венецианците:

„А други мислят, че сам бог е създал буквите и не знаят какво говорят окаяните - и че бог бил заповядал на три езика да се пишат книгите, както пише в евангелието: „И имаше дъска, написана на еврейски, римски и елински”. А славянският език го нямаше там, затова и славянските книги не са от бога. Но какво да речем на това или какво да кажем на такива безумци?” (с. 500).

И по-нататък с характерната си ерудиция и аргументираност Черноризец Храбър доказва с богословски и филологически доводи, че никой език не е по-свещен от друг, че всички езици са равни. Силен и своеобразен отзвук от Кириловия спор с триезичниците се усеща и в известния стих от Проглас към Евангелието:

Голи са без книгите всички народи,

не можейки да се борят без оръжие

с противника на нашите души (с. 40).

Старобългарският поет сякаш продължава дискусията: всички народи винаги са равни пред Бога - и в безкнижието си, и в празника на своето проглеждане към Словото.

Но над всичко това блестят с „троическа светлина” словата на самия Кирил, на самия Константин Философ, думите, чрез които той разгромява триезичниците във Венеция и които са достигнали до нас чрез Пространните жития на Кирил и Методий, назовавани още „Панонски легенди”:

„Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми бога за безсилен ли смятате, та той не може да даде всичко това, или завистлив, та не желае? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят бога, всеки със свой език. Известни са следните: арменци, перси, авазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други” (с. 208).

Колкото и пъти да сме заставали пред този безсмъртен манифест за културното равноправие на народите, винаги с ново удивление се вглеждаме в него. Славянската култура е равноправна с всички култури. На всеки език може да се създаде писменост и култура, която по нищо да не отстъпва на другите.

Блестящо изразеният демократизъм на Константин-Кириловата концепция е сякаш някакво фантастично ясновидство, пробило мрака на предстоящите векове на Средновековието и достигнало направо до Възраждането, до нашите дни! Но нека да се обърне внимание и на една подробност, която невинаги се изтъква достатъчно.

След като се обръща пряко към венецианските триезичници, след като им хвърля право в очите „Не се ли срамувате!”, Константин Философ ги пита: „Пояснете ми бога за безсилен ли смятате, та той не може да даде всичко това, или завистлив, та не желае?”. Убийствен въпрос! Неговата сила и дълбочина идва от съвсем конкретното разкриване на вечното противоречие между догмата и идеала.

Най-абсурдна и нелепа е догмата именно в непосредственото си съседство с идеала, на който тя е сляпо убедена, че служи всеотдайно и докрай. Със силата на античен сатирик Константин Философ е показал конкретната деформация на християнския идеал в закостенелите догматични мозъци на триезичниците - безсилен или завистлив бог!

Забележете градацията - не само безсилен, но и завистлив! Как така някакъв си друг народ ще излиза на преден план, когато е толкова ясно кои са богоизбраните народи!

Успял просто в едно изречение да очертае докрай конкретното извращение на християнския идеал, причинено от триезичния догматизъм, Константин Философ осмисля борбата за равноправието на славянската писменост и култура и по-нататък борбата за културното равноправие на всички народи по земята като защита на вечния, човешкия идеал за равенство и справедливост, като защита на хуманните принципи в тяхната първоначална чистота и красота.

Поетът и философът, лирикът и сатирикът са събрани в този гениален откъс от „Панонски легенди”, който завинаги ще бъде сред най-светлите културни паметници на човечеството и винаги ще вдъхновява идващите поколения с идеалите на хуманизма, демократизма, равенството между народите.

И най-близо до тези идеи и занапред трябва да бъдат ония наследници на славянския първоучител, които четат и пишат неговите слова с неговите букви - буквите на кирилицата.

—————

1. Старобългарски страници. Антология. Под редакцията на Петър Динеков. С., 1968, с. 504; и другите цитати са по това издание.

——————————

в. „Труд”, № 32 (7012), 8 февруари 1969 г.