Георги Пашев на 80 години

Илия Зайков

Колкото по-добре познава миналото си човек, толкова по-трудно ще позволи някой да посегне на бъдещето му. И ако има нещо, за което трябва да благодарим на осемдесетгодишния днес бай Георги Пашев, това е заради куража, че ще бъдем и утре, който всяка негова книга ни дава. А всичко започнало съвършено случайно, от нуждата да се уточни една дата: кога - официално -  пловдивската гара е приела първия „трен” и е заработила като главна гара по важния железен път от Цариград до Белово. Какво ли би се случило ако се бе паднало на друг, а не нему, на бай Георги, в качеството му на тогавашен, през 1957 година, „подначалник” на гара Пловдив, да „намери” датата и годината, за които препирали служителите от скоро създадения Държавен архив в Пловдив, хора, по всяка вероятност овластени да настояват, ала все още недостатъчно опитни в новото си занятие. То се знае, рано или късно някой много по-вещ издирвач щеше да свърши исканото, ала днес Пловдив може би нямаше да има един заслужил свой книжовен работник, автор на седем книги и на повече от сто статии, пръснати из централния и местен периодичен печат. Ще трябва, изглежда, когато оглеждаме днес творческия му път, да се съгласим отново, че животът /и историята/ никога не правят случайни избори, а при малко повече смелост - че може би има предопределение или пък някаква „справедливост свише”, които се разпореждат кога и къде ще се явят апостолите на някое голямо дело и най-вече - кои ще бъдат те, без да се интересуват от  ревнивата троица на постовете, чиновете и дипломите, изтървана, за назидание и поука, от кутията на някаква нашенска Пандора.

Не е нужно човек да е непременно прекалено „навътре” в литературния ни живот, за да оцени „вдаването” на Георги Пашев в една - поне от гледната точка на официозността - „второстепенна” тема, каквато е миналото. Ето как самият той, в една кратка автобиографична справка, определя съдържанието на книгите си, които е издал досега:

1965: „От Цариград до Белово” - третира периода на строителството на „Източните железници”

1972: „Да живей Съединението” - документална повест за обединяването на Северна и Южна България.

1974: „Криволицата” - сборник разкази на родопска тематика.

1978: „От хаоса” - роман за Освободителната война 1877/78 година.

1983: „Бунтът на железничарите” - публицистично изследване за завземането /национализирането/ на „Източните железници” в България през 1908 година.

1983: „От далечността” - история на село Павелско.

1988: „Сини води” - сборник разкази на родопска тематика.

В тоя списък само едно или две от заглавията са „юбилейни”, свързани с определена годишнина; колкото до белетристичните сбирки - разказите в тях малко или повече са озарени от мекото сияние на миналото, на детския спомен за родната планина и нейните люде и също ни говорят къде и в какво са били интересите на автора през всичките тези години, откакто на 18 .VІ. 1963 година във в. „Отечествен глас” се появява първата му статия, посветена на деветдесетгодишнината от откриването на гара Пловдив. Така че, с настоящата публикация - списание „Тракия” отбелязва осемдесетата годишнина на бай Георги и четвъртвековната негова литературна работа като изследвач на българската старина, като животописец и портретист на хора от по-близкото или по-далечното минало на България: политици и стопански деятели, синдикалисти от времето на железничарската стачка в „Източните железници” през 1908г., родопчани от родната му планина, вещи в городелството и още по-вещи във варденето на нравствените си устои… Такъв стоицизъм в следването на една линия, тогава, когато „актуалното” се е предлагало на всяка крачка, е рядък случай на почтеност и на вярност - преди всичко - към себе си и към едно дело, за което действително не се намират под път и над път хора.

Имал съм възможност да питам не един път бай Георги дали наистина интересът му към литературната работа е дошъл от нуждата да се направи исканата справка за архива на Пловдив и винаги съм получавал същия отговор: нито едно „изкушение во словесех”, преди това време, нито един опит да „открадне” дори час за друго, освен за задълженията си на „скромен строевак от голямата железопътна армия”, както великолепно е казал за себе си в послеслова към първата си книга. Мисля, че може би тъкмо тук се намира отговорът: в характера на този човек, в неговото удивително чувство за ред, в почти фанатичната му добросъвестност - и в общенията с хората, и в издирването на фактите за всяка, дори най-малката публикация, за което ще имам възможност да кажа по-долу, защото случаят ме дари с това щастие - да видя как Георги Пашев работи! Сега само ще довърша предположенията си, че малцина на негово място биха се хванали да свършат една, по същество чужда работа, каквато е била за него тогава уточняването на исканата дата: и то не заради друго, а просто да се приключи най-сетне преписката с архива, набъбнала до 190 страници, която специалистите бездруго е трябвало и сами да доуточняват, да обработват и - може би - публикуват сетне!

Но не само Пловдив. Нито една от гарите от Свиленград до Белово и от Симеоновград до Ямбол на бившите „Хиршови железници” не успяла да даде исканите сведения: нито едно име, нито една дата, нито един факт! И това - за най-старото, най-голямото, с бурна история и огромно влияние за стопанското и обществено развитие на страната предприятие в Южна България. За тази същата „Хиршова железница”, за участието в чието построяване са правили опити да влязат като акционери и мнозина по-събудени българи - против интригите на „един източен бейлик и една западна парична олигархия”, срещу чийто съюз „робите на полумесеца” излизали с волята и съзнанието си на свободни, предприемчиви и влюбени в народността си люде. Ала тогава, през 1908 г., в еуфорията от победата срещу „компанията”, нашите люде с лека ръка позволили тя да натовари и отнесе из хранилищата на Европа цялата архива, до последната хартийка, да присвои за себе си цели три-четири десетилетия от историята ни!

Къде и какво е можело да се намери половин век по-късно? И дали са били достатъчни тези петдесет години, опитът, борбите, промените, станали през тях, за да дойдат поуката и отрезвяването? Един ден, на излизане от Пловдивската библиотека, където напразно търсел помощ, нашият автор, вече завладян от амбицията да намери някакъв източник, видял изхвърлени навън, направо на улицата, стотици, ако не и повече стари книги - „ненужни”, или по-вероятно - „вражески”, според една от онези култовски „квалификации”, които не съм сигурен, дали не държат още влага. И както всички, които минавали покрай тази безумна грамада, така и бай Георги „подритнал” първата попаднала му книга: „Спомените” на Йоаким Груев… Годината, датата, събитието, описано от очевидец, били намерени…

Не се наемам да дълбая по-нататък тоя случай, само ще отбележа: какъв кураж и какво съзнание за „мисия” се иска да се хванеш да пишеш книга - тогава, когато вече написаните се търкалят по паважа!

Така диренето на датата, което за квалифицирания историк не би отнело време повече, отколкото за една „рутинна” справка, полека-лека събужда у нашия автор оня най-драгоценен трепет, без който историографията е мъртва и ненужна „архивистика”: че всяка книга за миналото е едно „жертвоприношение” пред него; че писането й ще трябва да е не друго, а съхраняване на оня най-дълговечен култ, върху който се крепи живота - култа пред предците; че ако ние днес забравим - няма да се родят тези, които ще си спомнят за нас утре… И пак така - с диренето на фактите - напред излизали все нови и нови потребности, все нови и нови основания нещата отново да се извадят на бял свят, да се каже на човека, че не е сам и никога не е бил оставян сам на тоя свят, че там, в миналото, предците му продължават да бдят и да се трудят за него…

Ако тая, първата книга на Г. Пашев, беше спряла само до релси, траверси, вагони и локомотиви, тя лесно можеше да бъде „повторена” и от човек с по-малка изследваческа дарба. Но тогава нямаше да е казано, че тук, при строежа на железницата, която е трябвало да стане още една верига върху живото тяло на България, дедите ни са опитвали да се вместят с някои от ония средства, благодарение на които дипломацията и стопанските промисли са така често по-силни от комитските шишанета и каракулаците ножове; че политическите кроежи са били разгадавани начаса от многострадалната и може би заради това винаги зорка и винаги критически настроена „рая”; че по-важни от всичко са били човешките страсти, че всичко ще трябва да бъде „минато” през людете, в тяхното им време - т.е. така, както още от времето на Плутарх се знае, че трябва да се „пише” историята, и както и у нас е опитвано от един Захари Стоянов и от един Симеон Радев: първият - следвайки стихията на народната епическа традиция, вторият - най-добрите образци на френската политическа биография. И ако можем да кажем, че в търсенето на фактите за „От Цариград до Белово” из българските и някои от съветските книгохранилища се е „създавал” историкът Георги Пашев, ще трябва да добавим, че това е ставало по волята и с вещото напътствие на писателя, които той е провидял вече в себе си!

Каква подготовка е имал Георги Пашев преди да пристъпи към събирането на материалите за първата си книга? Роден е в село Павелско на 21 август 1908 г., едно от най-събудените села в Ропката - високата планинска котловина на половината път между някогашната Станимака и Рожен, оградена отвсякъде с лесисти върхове и широки ливади. Зад гърба си има една работлива и уредна майка, която върти къщата така, че да не остане дори клас забравен на нивата. Има и един баща, зидарин и „френк терзия”, който по някое време се захваща сам да изучава сметководство - онова простичко и почтено „дал-зел”, което стига сметките и „книгите” на павелската горска кооперация да са винаги в ред: в ония, златните времена за българските кооперации, когато членуването в тях е мярка за съдружна стопанска инициативност и етичност… Тия наблюдения от младите години на Георги Пашев ще видим по-късно да намират място в разказите му и - подпомогнати от сетнешно многолетно изучаване на архиви, стари вестници и лични спомени, - и в чудесната му книга за Павелско, една от най-добрите характерологии на родопчанина, която се е появявала напоследък.

В Павелско Георги Пашев учи, там свършва основно училище и прогимназия, ала средствата на семейството не стигат ученолюбивото момче да постъпи в гимназията на близкото Чепеларе. Все пак, както ще каже той по-късно, до Чепеларе тъй или иначе стига - ала не в „реалката”, а с една дружина кираджии, 25 старци-родопци, „свозващи” на самар до Станимака, Чепеларе и Брацигово греди и дъски от още целите тогава борикови и смърчови гори на планината. Тъй - с мулетарите - минават шест години, след което за някое време го турят писар в павелската община. За това време той специално ще отбележи: „Училище тука ми бяха дневниците на Народното събрание”.

Интересно е да се запитаме защо е вметнато това изречение в една, има-няма цяла страничка автобиографична справка? Но какво са дневниците от заседанията на Народното събрание, които той е имал под ръка в забутаното „на края на света” Павелско, ако не първоизвор за политическа и стопанска история на страната? - Тия безконечни стенографски записи на законите и страстите около тяхното обсъждане, в които внимателното око може да отличи не само политическите интереси и уклони, но и особеностите на характерите, голото интересчийство от грижата за някаква по-добра обща сетнина, държавническата прозорливост - от ураджилъка и демагогията на един или друг от „говорившите”… Излиза, че още тогава, една двайсетгодишен, Г. Пашев е навлизал в лабиринтите на една материя, която - вече на старини - ще въвежда трайно в книгите си, без да се лови на всяка крачка о митологическата „ръководяща нишка” на конюнктурните оценки за хората и за събитията, а като разчита на някакво свое вътрешно чувство за нещата, зад което все пак се крие страхотно много работа и размисъл и никакъв - ама никакъв опит постоянно да се „преправя” аршинът, с който се мери миналото и неговите неотстъпни крачки напред. И ако вземем „Бунтът на железничарите”, ще трябва преди всичко да подчертаем майсторството, с което са представени изтъкнати навремето наши политически дейци, имали куража да отстоят правото на България върху тези 399 км.ж.п. линии, които дотогава са известни като „Източните железници”: Ст. Стамболов и А. Ляпчев, Ив. Салабашев и Ив. Евст. Гешов, Морфов, Такев, Малинов и мнозина още - всеки от тях доста по-различен от учебникарските „портрети”, които все още продължават да ни се дават за тях. Тук, разбира се, не става дума за изчерпателни животописи, а за позициите, които са заемали те в един или друг случай от все по-усложняващия се въпрос за „Източните железници” и трябва да имаме доблестта да се съгласим, че фактите за патриотизъм, за държавнически кураж, за дипломатическа ловкост, не са малко, както самият Георги Пашев е имал куража да ни представи една автентична и непреднамерена картина от събитието.

И още нещо, което специално при тази книга би трябвало да се каже: библиографията на използваните източници за „Бунтът на железничарите”, колкото „стопанска”, толкова и политико-психологическа книга за национализирането на „Източните железници” и последвалото обявяване на независимостта на България - един, защо да го крием, май действително „малко познат”, но иначе изключително важен „епизод” от най-новата ни история, станал цели три десетилетия след като са замлъкнали топовете на Освободителната война.

И така - с изключение на няколко стари мемоарни книги - целият материал за „Бунтът на железничарите” е извлечен от страниците на „Железничарско съзнание” и „Нова Марица”, на „Работнически вестник” и „Ден”, на „Вечерна поща” и „Санстефанска България” и други някои софийски и пловдивски вестници, излизали около и след 1908 година, в които събитията са отразени с пълнота, каквато, учили са ни, била немислима за вестниците на тогавашната, друсана от политиканство и „партизанлъци”, България. Към казаното по-горе за книгата, ми се ще да добавя, че тя би трябвало да се цитира и във всеки учебник по история на българската журналистика - като пример как един неисторик и нежурналист е успял да „реабилитира”, доверявайки му се, част от едно значително културно-историческо наследство, което - според калъпа - не би следвало да се гледа кой знае колко сериозно. Тук обаче е време да се върнем и с още няколко думи към биографията на Георги Пашев, по право - към въпроса каква подготовка за литературно-историческа работа е имал.

Както вече се каза, до Чепеларската гимназия той не успява да припари. Вместо това, двадесет и една годишен се записва в железопътното училище в София, където на спечелилите конкурса се дават стипендии и свършва клас „Движение”. Започва работа като стрелочник на гара Хасково и вече там - като частен ученик - завършва гимназия. Подир това го назначават за ученик-телеграфист на гара Стара Загора, което по тогавашния стандарт означава, че трябва да изучи добре и френски език, останал „работен” още от времето на Барон Хирша и държан за такъв десетилетия наред в някои от службите на БДЖ: едно малко, но все пак гордо доказателство за някогашните наши железничари, че влакът до Ориента минава през цивилизована страна! След много години френският ще се окаже незаменим помагач на Георги  Пашев, когато рови из московските и ленинградските книгохранилища и из българските библиотеки някои дипломатически архиви и френски вестници от средата на миналия век, съхранили до най-малките подробности въпросите и „игрите” около строежа на „Източните железници” в европейските /тракийските/ владения на Османска Турция. Така че, - случайно или не - и в този случай животът е свършил отдалече доста предварителна работа, така както преди това бе „турил” на писалищната маса на Г. Пашев /като писар в Павелската община/ дебелите томове с дневниците на Народното събрание… Едно такова обяснение, разбира се, не е дотам издържано, но то поне ни спестява тук пространните разсъждения за знанията, които са давали тогавашните наши училища, в които, както сигурно не случайно се говори, особено са блестели с дарбите и упоритостта си бедните балканджийчета като Георги Пашев, някакси все по-будни и все по-прозорливи от останалите. Скоро, щом свършва специализацията си по телеграфия Г. Пашев държи изпит като чиновник по движението и като показал пръв успех - бързо намира място на гара Пловдив, където дочаква и пенсионирането си.

Така, общо взето, следваше да приключи биографичната справка за Георги Пашев, железничарят с цяла редица професионални отличия, ако не беше оня случай с уточняването на датата и годината, в която е открита пловдивската гара, за който вече говорихме и поради който в настоящите бележки става дума не за железничаря, а за писателя Георги Пашев. Преди години, мисля, че беше през 1981, като журналист в пловдивската „Комсомолска искра” поисках да взема интервю от някой по-възрастен наш съгражданин за някогашния Празник на народните будители, за който се беше чуло, че може би ще се възстановява. Така се срещнах с Георги Пашев и след като разговаряхме доста надълго кога и защо е бил създаден тоя празник /година-две след Ньойския договор, празнуван на 1 ноември, денят на св. Иван Рилски, светецът-покровител на българската земя според старовремския канон/, предложих му да се видим на другия ден или пък веднага да седнем някъде и да запиша отговорите му: по моите вестникарски „критерии” интервюто беше готово…. И тогава Георги Пашев ми отказа, като ми постави такова условие: ако искам действително да взема въпросното интервю - да му дам поне две седмици, през които ще се подготви. Нямаше как - съгласих се.

На другия ден, не знам по какъв случай, се отбих в библиотеката и заварих там Георги Пашев, натрупал цяла купчина стари вестникарски течения на масата, из която търсеше съобщения и репортажи за Деня на народните будители. Оставих своята работа и седнах да му помагам - поне да намирам броевете, в които има нещо писано, което той сетне извади в тетрадката си. Така мина целият ден, без той да мръдне от мястото си, само на няколко пъти ме накара - мене, два пъти по-младия от него, - да изляза по за половин-един час за почивка. Това продължи и на следващия ден. Интервюто стана, както беше поискал, подир две седмици, но в ония двеста, двеста и петдесет вестникарски реда, които се получиха, едва ли имаше и двайсетина, взети като цитат или преразказ от цялата огромна поредица съобщения и репортажи, които бяхме прехвърлили с него. Два дни работа за двайсетина реда - и това при човек, който познава до най-тънките детайли българското минало, който е бил съвременник на събитието, за което говореше, участвал е не един и два пъти в празнуването на Деня на народните будители! Два дни работа в библиотеката и още десетина - вкъщи, за да приготви мислите си, душата си, сърцето си, за да се „яви” пред един малък провинциален вестник! Очевидно - не за вестника ставаше дума тук, а за това, за което трябваше да говори: за България! Това е оня случай, за който някъде в началото казах, че ще говоря отделно: че съм видял как Георги Пашев работи…

Години наред съм мислил, че в неговите книги не може да няма поне един „ключ”, който да обяснява неговата невероятна добросъвестност, някаква дума или изречение, които би му подхождало повече от онова малко помпозно „възрожденец”, с което са го кичили и го кичат още - и в някои рецензии за книгите му, и в случайните разговори за него като необикновено, трудно поддаващо се на обяснение явление в културния живот на Пловдив. Един ден, когато препрочитах старата му книга с разкази „Криволицата”, стори ми се, че попаднах на „ключа”. В книгата има един разказ, озаглавен „Триангулация”, чието действие става някъде в началото на двайсетте години, когато се прави триангулачна карта на Средните Родопи, оттатък Рожен, присъединени наскоро към България, след Балканската война. Героите са селяни-кираджии от близките села, които возят инструментите на геодезистите и група войници от някакво „Нивелачно отделение”, командвани от един капитан, строг, педантичен и изцяло вдаден в работата си. Има ли нещо пряко „автобиографично” в тоя образ, създаден от Георги Пашев, аз не знам, пък и това не е най-важното: понякога литературните герои „присъстват” много повече в характерите и в особеностите на своите създатели, отколкото авторите - в героите си. Затова аз ще приключа своите бележки за Георги Пашев с думите, които той казва за героя си от „Триангулация”, като помоля читателя да си ги подчертае сам и, доколкото може, да се опита да ги отнесе към него, към това, как той гледа на писателската си работа: „Началник на Нивелачното отделение, казва Георги Пашев, инженер землемер, капитанът бе познат като човек на тънкото виждане. Стремежът му да даде на българската триангулация точност, която да заслужи вниманието на света, беше част от неговото родолюбие…”

Мисля, че няма повече какво да се добави към тия думи…

1988 г.