Станка Пенчева

Няма да споделям съпреживени съдбовни случки или дълги (и недоказуеми) разговори-изповеди: не съм от хората, които могат да заявят, че са били от приятелското или близкото обкръжение на Веселин Андреев.

Оскъдни са и „веществените” ми спомени от него: няколко новогодишни честитки, в които неизменно се споменава „черноочкото” - дъщеря ми, връстница на неговия Вова; книгите, които ми е подарявал, надписани от ръката му:

„На Станка и на черноокото - с много обич, да са ми живи и здрави, да постигнат големи успехи и радости” („Умираха безсмъртни” - 1970);

„На Станка и Гошо (съпруга ми Георги Бурмов - б.а.) - от момче не толкова лошо, щото също е - чичо ГОШО” („Съкровеното” - 1986);

„Мило Станче, като привърша с любовната лирика - идва време за много незабравки и хубави размисли. Сърдечно: Beco” („Незабравки. Размисли” - 1986).

И една бележка към книгата:

„Ей, Станке! Смешно, нали, ужасно смешно: всеки ден се канех да ти поднеса моите последни опуси - и все си виках: тя е още тука. И не разбрах, че днес си тръгваш, и ти си се измъкнала по английски, и - ами, макар и смешно, изпращам ти книжката по пощата. Дано те стигне! Хисарски хубаво: Beco.”

И последното - една картичка, изпратена пак от Хисаря: „Мило Станче! Благодаря за „Сезонът на загубите”. И най-паче: за пожеланието да не ме спохожда никога тоя сезон. Но, късно е, чадо: аз го минах. Получих си всички загуби, които заслужавах или не - е, може да е останала някоя… Сега ми остават само печалби! Амин! Поне, вярвам, още първата - да прочета една хубава стихосбирка за загубите-печалби. Чичко ти Весо.” 22.8.1986 г.

Толкова. Останалото е невеществено, съхранено у мен.

Разликата в годините ни и всичко, което носеше тя, ме респектираше. Към 1950-а година, когато почнах да се подвизавам из литературните среди, бях двайсетинагодишно провинциално момиче, учило в класни стаи, където по стените неизменно висяха портретите на българските писатели - познавах ги по лице далеч преди да съм ги видяла.

Той е бил малко над трийсетте, но смръзваше мен и пишещите ми връстници с биографията си, със своите „Партизански песни”, които още не се учеха в училище, но ние си ги бяхме „открили” заедно с „Моторните песни” на Вапцаров - и така ги спасихме от школската казионност.

За разлика от сегашните отношения между млади и стари автори, нашето поколение наистина благоговееше пред големите фигури в българската литература: Елин Пелин и Светослав Минков, Никола Фурнаджиев и Христо Радевски, Елисавета Багряна и Дора Габе, Атанас Далчев и Емилиян Станев…

Когато се случеше някой от тях да чете като редактор нашите несръчни писания, изпълваше ни страх и трепет, сякаш се явявахме на съд.

Но в спомените на Климент Цачев („Началото на пътя”) срещнах такава фраза: „От него (В. Андреев - б. а.) не ни беше толкова страх”.

Една смешна подробност: като си подреждах книгите в първата студентска квартира (таванска стаичка в Лозенец, поделях я с една медичка), върху етажерката наредих и една снимка - не на възлюбления, защото такъв още нямах, а - на Веселин Андреев (тогава още Георгиев).

Беше си ученическа сантиментална история, но помня, че в отношението ми към човека на снимката преобладаваше именно пиететът. Нито за миг не съм си представяла, че
някога ще се познавам с него, че ще си разменяме книги, ще обитаваме стаи
на един и същ тавански етаж в Писателския дом в Хисаря…

Събирам трошичка по трошичка спомените си за него. Имаше някакво голямо четене в залата на БИА на „Раковска”, което започваше с „тежката артилерия” и завършваше с нас, дребосъка.

Бях много поласкана и горда, но когато след четенето при мен дойде Мария Грубешлиева и ми каза някакви похвални думи, аз цялата се наежих от срам и неловкост и изтърсих: „Аз пък не съм свикнала да ме хвалят, не съм и сигурна кога другите са искрени, а не говорят само от любезност.”

Грубешлиева ме изгледа втренчено и се отдалечи. Същата вечер или ден-два по-късно Веселин Андреев, с когото вече се познавахме, спря при мен и ми каза горе-долу следното: „Може да си искала да си оригинална, но всъщност си нагрубила Мери Грубешлиева, която те е поздравила с най-искрено добро чувство. Виж там, друг път внимавай… И й се извини.” Така се изчервих, че очите ми се изпълниха със сълзи. Не можах дума да кажа.

А казаното от Климент Цачев - че не сме се бояли от Веселин Андреев, отбелязва една реална особеност на отношенията ни с него: той съумяваше да стопи дистанцията помежду ни, да не ни потиска с нищо. Още беше някаква „важна клечка”, ходеше във военна униформа, но моите приятели връстници знаеха, че той е „арабия”, че разбира от шега, не си придава важност и уважава събеседника си, макар той да е „с жълто около устата”.

Само веднъж го бяха видели „страшен” - позабравила съм историята, която се разказваше при неизменен смях, но беше в общи линии такава: пътували с влака неколцина млади автори, водел ги Веселин Андреев, който си спял кротко в ъгъла, завит презглава.

Някакъв бабаит изтормозил всички в купето с гръмките си самохвалства за партизански „подвизи” и с презрението си към „цивилните гарги”. По едно време, когато положението станало нетърпимо, Весо се размърдал в своя ъгъл, лъснал пагонът му; бабаитът зинал от страх, когато полковникът изръмжал: „Вън!”, и изхвърчал от купето…

Впрочем Beco скоро съблече униформата - за разлика от мнозина, с по-скромни биографии от неговата, той не тръгна да „прави кариера”, отдръпна се тихичко, недемонстративно. Най-високите му „постове” бяха главното редакторство във в. „Народна войска” и след това в „Литературен фронт”.

После дълги години работи във Фонда към Съюза на писателите.

Годините си вървяха, вече и ние бяхме „писатели”. Понякога летувахме заедно с Весо със семействата си на морето, след това той започна да идва сам - жена му Вера бе заболяла. Той носеше трагедията си мълчаливо. Колко ли сме му досаждали с нашата шумна веселост!

Едно лято, в Созопол, квартирувахме с дъщеря ми в съседни стаи с Мишо Берберов и жена му Тони. Бяхме като луди: май че никога друг път не сме се смели така, не сме си
правили толкова „номера”! Банята във вилата, където живееше Весо, се бе повредила и той идваше да се къпе в нашата къща (на Калинка и Mанчо).

Носеше си банските принадлежности в една карирана торбичка и ние го приветствахме хорово: „Къде под мишница със таз торбишница?” (по аналог на „Къде под мишница с таз малка книжчица?”). Когато шумът от душа спреше, строявахме се четиримата в коридора и чакахме да се покаже мократа глава на Весо, за да запеем гръмко: „Шумете, дебри и балкани…” - с нов, подходящ текст…

Много, много пъти сме били по едно и същи време в Творческия дом на писателите в Хисаря: аз ходех един-два пъти в годината, той прекарваше там по-голямата част от годината. Всички се натискаха за големите стаи на долния етаж, ние си бяхме харесали тавана. След един ремонт Весо дори разполагаше с „апартамент” от две помещения с наклонен покрив. Тук не достигаше никакъв шум освен чирикането на врабците, бяхме приятно изолирани.

В този дом имаше неписано, но строго спазвано правило: да не си пречим един на друг. Срещахме се всеки ден по тесния коридор и долу в стола - но в неговите стаи съм влизала не повече от два-три пъти, и то за малко, след като той ме е канил. Все се притеснявах, че ще му преча, че накърнявам самотата, която си беше избрал. Тя беше населена с неговите спомени, с неговите мъртви - там пишеше своите книги за тях.

По-късно там зазвуча и сонатата, посветена на Петя Дубарова. (Какво го привлече така силно към трагичната съдба на това момиче? - Навярно нейната чистота. Нейното болезнено чувство за достойнство.)

Весовите „покои” носеха белега на постоянното обитаване, те му бяха втори дом (а може би и първи). Както сам той споменава, всяко идване тук е било просто продължение на предишното: „Когато тръгвам за творческия ни дом в Хисаря, аз почвам да работя още по пътя: неволно мисля за това, което пиша, хрумват ми нови неща. Още едно потвърждение на великото учение на И. П. Павлов за условния сигнал…” (В бялото поле съм драснала: „И аз! И аз!”)

Край стените бяха етажерките с книгите му (те си стояха тук, чакаха го), на масата - глинена или дървена купа с плодове, ваза с клонки, често със сухи листа (цветя в Хисаря тогава не се продаваха). И изписани и празни листи край пишещата машина.

Тук той е създал навярно повечето от книгите си, излезли след „Партизански песни”. Дълго време будеше недоумение и дори злобни клюки рязкото му замлъкване като поет. Стигна се дотам (завистта има велико въображение!) да се твърди, че тези стихове не са писани от него, а от друг, загинал партизанин.

В едно интервю на въпроса, защо се е отказал от поезията, Весо отговаря съвсем спокойно: почувствал е, че вече е изчерпал в стихове своята партизанска тема, че неусетно е преминал към очерка, спомена, разказа; накрая - към партизанския епос „Умираха безсмъртни”. „Трябва сам да решаваш не само КАКВО да кажеш, но и КАК да го кажеш най-силно, по своите си сили” - добавя той.

И всичко си идва на мястото - КАКТО и да го пишеше, той до края си остана доброволен пленник на своята единствена тема, бих казала - тема и на живота му със своите морални императиви.

Вече споменах, че никога не съм водила с него „изповедни” разговори. Боях се да не нахлуя грубо и нетактично в чуждата душа, пречеше ми и оня пиетет към него, който запазих завинаги. Само веднъж станах неволен свидетел на такъв разговор.

Предстоеше кръгла годишнина на приятеля ни от младини Давид Овадия. Редно беше тя да бъде отбелязана в неговия Пловдив, където семейството му се изселва, където той е учил, работил като ремсов отговорник, писал първите си стихове, откъдето бе тръгнал за концлагера и за партизанския отряд.

Тогава влязоха в действие местни „активни борци” и най-вече - групата на генералите (не назовавам имена, те са известни). Давид бе разлаял кучетата още със своя „Леваневски”, но книгата му за антонивановци - дори още на ръкопис - беше събудила яростен отпор.

Не се наемам да съдя дали е било самозащита или тесногръдо отстояване на веднъж приетия мит, но в резултат юбилейното тържество бе забранено.

То все пак се състоя - в Кърджали, където Давид бе роден, но почти не беше живял.
Тръгнахме с кола от Хисаря трима души: Веселин Андреев, Костадин Кюлюмов и аз.

Седях на задната седалка и, ща, не ща, слушах все по-разгорещения им разговор, тръгнал от темата „Давид и антонивановци”. Не бих могла да възстановя този разговор, не ми иде отръки и да го съчинявам. Беше не само анализ на грешките, довели до гибелта на много хора, а едно изригване на всичко, натрупанo в душата (годината е 1983).

Навярно бяха забравили за мен и аз не смеех да мръдна, да не би да ги смутя. Беше ми и неловко, сякаш ги подслушвах. По-късно намерих следното изречение, писано от Beco за трагедията на антонивановци: „Прекланям се тръпно, благодарствено пред необозримия им героизъм. И не приемам многожертвеността им като неизбежна.”

А нея вечер, на път за Кърджали, надникнах в една мъжка драма, в една болка, която ме потресе. Не подозирах, че накрая тази болка ще изкрещи: „Ако душата може да има рани, сега моята цялата е една рана!”.

Но да не избързвам. Давид получи своята заслужена юбилейна вечер, прибрахме се утихнали и удовлетворени.

Така се случи, че бях в групата писатели и на юбилея на Beco в Пирдоп, сред хората, които го познаваха и обичаха (било е пет години по-рано - през 1978 г.).

Порази ме в словото му чувството му за достойнство: до него седеше Тодор Живков, бе невъзможно да не го спомене (а някои биха направили това колкото се може по-подлизурски…). Със съвършен такт Весо каза няколко сдържано добри думи за „човека, наречен Янко”.

Този текст излезе и в пресата - и се надигна вой: той дори не иска да спомене името на Първия, ами го нарича с партизанското му прозвище! Не можеше ли да каже нещо по-така!

Ами не можеше. Той, който писа: „Колко откровени са били старите българи: наричали приближените до хана - ХРАНЕНИ хора.” И още: „Не се отказва да бъде и блюдолизец, но предпочита да бъде блюдоед.”

Нека ми бъде простено, че сега ще говоря малко за себе си. Бях се родила „късно” - и ми тежеше натякването, че нашето поколение е получило всичко наготово. Бях се родила в „не наше” семейство - и се чувствах гузна, дори виновна. Никога не съм и помисляла за членство в БКП - не ми беше там мястото, а и не драпах да правя кариера: мечтаех да напиша добри стихове.

Делях хората (извън безпартийните като мен) на ЧЛЕНОВЕ НА ПАРТИЯТА и на КОМУНИСТИ. Последните май съществуваха по-често в моите представи, в моите утопии - вярвах, че ги има, че те са ИСТИНСКИТЕ. Опитах се да изразя това в едно стихотворение - „Отговорният”. Така си представях: че комунистът се чувства отговорен за всички грешки и несъвършенства на света, който създавахме.

По-късно открих у Веселин Андреев: „Победата, свободата ми отне чувството за безпогрешност… Свободата ми даде чувството за отговорност - реална, незиблема, всеобхватна. Отговорност за лично поведение и творчество, отговорност за достойнството на комунистическата партия, за съдбата на народа. Отговорност! Зная: големи, тежки думи, но без тях и малкият, и големият човек олекват като празна грахова шушулка.” („Съкровеното”)

Имам и едно ранно стихотворение - „Хубавите хора”. Светли като диамантите. Редки като диамантите. „Но все пак ги има по земята…” Аз тайно си имах двама: единият неизменно през всичките години бе Веселин Андреев.

Другият бе моята приятелка Вера Начева, почтен и широко скроен човек. Много по-възрастна от мен (би могла да ми бъде майка), тя ме прие в сърцето си като равна. Бях близо до нея в последните години от живота й, съвпаднали с големите обществени трусове.

Живеех в съседство, ходех в гарсониерата й през ден-два. Бях един от свидетелите на нейната драма: една честна душа узна неща, които също я превърнаха в рана. Тя не се ожесточи, нито се хвърли сляпо да защитава това, в което бе вярвала, за което бе рискувала живота си и бяха загинали скъпи ней xopa.

Bepa прехвърляше целия си живот, самообвиняваше се, че някъде си е затворила очите, другаде се е изплашила, а в трети случай е била блажено невежа.

Тя също се чувстваше ОТГОВОРНА - нараняваше я не само срутването на всичко, заради което е живяла, а и собствената й волна или неволна вина. Посрещаше с мъка, но с отворена до болка душа всички разкрития, накрая я довърши разочарованието от най-близките й.

Разказвам всичко това, защото си мисля: а какво ли е ставало в душата на такъв идеалист като Beco! Той живееше в чистия свят на своите мъртви, но чувствителността му на човек и писател го е карала да изстрадва изкривяванията на този идеал в живота.

Кой ли ще опише някога какво са преживели хората като него! Навярно е имало някой, близък до неговите мъки. Аз не съм от тях. Мога само да се догаждам, четейки написаното преди това от ръката му.

„Най-голямото у загиналите, което можем да вземем и винаги да вземаме, е тяхната морална чистота и сила.”

„За пръв път глътнах сладостта да ръкопляскат на името ми, това бе хубава сладост, чак по-късно разбрах, че тя може да бъде и опиум…”

„Оправдания - колкото щеш, обяснения - още повече. Но вече твърде много. И твърде дълго. А властничеството! - един пръст над другия се издигнал, но го гази като черкезин. А злоупотреби! - от най-неценното - парите, до най-скъпото - човешкото доверие.”

„Ако някой доктор открие рентген, дето познава кой е ИЗВЪТРЕ комунист и кой не е, сума ти народ ще измре още преди прегледа!” - рече дядо Досю.”

„Истински вярващите, истинските творци са еретиците. Уви, докато станат каноници…”

„Все повече си отиват хората - съратници и поборници, - които могат да ме съдят за всичко. С болката, със самотата расте и тревогата: все повече трябва сам да се съдя…”

„Зная, страшно е, но го казвам: жалко, че някои не загинаха някога - когато можеха да останат ЖИВИ.”

„Най-страшната самота идва, когато човек се съмнява в своята идея, още по-тежко - ако е разочарован от нея…”

Това е писано някъде докъм 1986 година, в книгите „Съкровеното” и „Незабравки. Размисли”.

После върху му се стоварва лавината от обвинения и разкрития, а срещу фактите не се рита. „Ако знаех стопанските, политическите, античовешките престъпления, аз щях да изляза от нея (Българската социалистическа партия - б. а.) още преди 10 ноември `89. А не ги знаех. Сега това ме убива.”

Бяхме със съпруга ми вечерта на концерт в зала „България”, по покана на моя стар приятел, композитора Тодор Попов, чиито песни се изпълняваха също.

В навалицата пред входа ни викна не много близък познат: „Научихте ли за Веселин Андреев?” - Beco бе казал своето „Сбогом”. Беше 11 февруари 1991 година.

Препрочитам предсмъртното му писмо. Каква болка, каква буря от чувства! Последната му заръка: „Братя по перо, очистете това, което съм написал, от комунистическите ми илюзии, но дайте на Сашка, на Антон и на хилядите като тях - да живеят в бъдещето, да живеят с бъдещето, да живеят с младите!”

След това писмо съм безсилна да добавя нещо. Само ще препиша един
ред от него:

„СПОМЕНАВАЙТЕ МЕ С ДОБРА ДУМА, ОПАЗЕТЕ ЧИСТА ПАМЕТТА ЗА МЕНЕ.”