ПРАХ
Миньо Бика стоеше с наведена глава пред Мехмед ходжа, мачкайки в ръце старата си захабена капа с излъскани, проскубани краища като олисяващато му теме, върху което сега вятърът си играеше с няколко оредели кичура. Ходжата се усмихваше с шейтанска благост под снежната обвивка на чалмата си.
- Е, какво ще кажеш, Миньо ефенди?
Селянинът вдигна мътния си поглед с плаха и едва доловимо трепкаща радост в зениците. Почувства непознат сладък гъдел от това, че някой за първи път го нарича ефенди, но после пак заби очи в изтърканите си цървули.
- Какво ще кажеш?
Ходжата извади изпод от кафтана си една торба и бавно започна да я развързва. Отвори я гальовно, както би отворил пазвата на жена или както би погалил новородено агне в кошарите си. Поставил кесията в широките си шепи като в гнездо, той поднесе златото под ниско сведеното лице на своя колебаещ се гостенин.
- Брей! - извика Бика, отметна назад глава и отскочи крачка, стреснат от вида на златото.
- Тъй, тъй, точно тъй… Все така ще вървиш с вирната глава! - каза със змийска кротост любезният стопанин на обширния чифлик. Миньо пак сведе поглед. - Няма по-силен мъж от тебе в селото, а не си и глупав, а!?
- А всички ме тъпчат, тъй ли? - вдигна очи гостът и в тях за миг проблесна ядна горчивина.
- Не-е-е… Не-е-е! Грехота е мъж като тебе да си изкарва хляба като аргатин. Не искаш ли свои аргати да имаш? - Беднякът отново потърси с поглед земята под краката си. - Докога, Миньо, ще ходиш немил и недраг? Докога децата ти ще гладуват? Колко черни забрадки жена ти още ще върже?
- Стига, ходжа! Господ ще ме накаже!
- Твоят Господ така и така те наказва!
- Прощавай, ходжа, не мога! - изстена Бика. Той бързо се обърна и се спусна по склона надолу към белеещите се къщи на селото.
- Пак ще дойдеш при мене, Миньо - подвикна след него странно доволен ходжата, като погали рядката си брадица и удари победоносно още едно зърно в броеницата.
Със сведени рамене и пуст поглед несретникът влезе през скрибуцащата врата в неугледния двор. Жена му переше в дървеното корито скромните им дрехи и сякаш върху тях искаше да изкара гнева от нерадостната си орис. Тя извърна към него издълженото си лице с оттенък на вощеница. Очите й се взряха в него за миг и омразата в тях се сгъсти още по-силно над тъмните кръгове, обрамчили преждевременно сбръчканите й клепачи. Жената веднага извърна поглед, сякаш не можеше да понесе образа му пред себе си.
- Как си, Станке? - попита той и се опита да я погали по лицето с опакото на ръката си, понеже дланите му бяха много грапави.
- Не ме пипай! - изръмжа тя.
- Не бой се, нищо не искам от тебе… - гласът му прозвуча горчиво задавен като пред сълзи.
- И да искаш, и да не искаш… - отговори със сух, студен смях тя.
- Как е Донето?
Тя захвърли мократа дрипа в мръсната вода, пръските се разхвърчаха около тях.
- От днеска е на легло.
Миньо се свлече върху един отрязан дънер, захвърлен на двора.
- Защо Господ дава деца на тези, дето не могат да ги хранят!? - изсъска Станка. Бледото й лице се зачерви и с още по-голяма ярост жената се нахвърли върху дрехите в коритото.
Прекараха нощта без да мигнат, с погледи, забити в прихлупения дъсчен таван, без да проронят дума. От време на време невястата му скачаше, ако й се стореше, че чува стон от постелята на тяхното момиченце, но до разсъмване измъчената й майчинска душа не издържа и тя дълго плака тихо, с лице заровено във възглавниците, за да не чуят децата, а й се искаше да вие. Миньо сложи ръка на рамото й.
- Не плачи, Станке, душите им са на небето.
- Напълних небето с ангели - каза ядно тя и му обърна гръб с явна ненавист.
Миньо помълча малко и рече:
- Булка, мислех да дам едно агне курбан по Гергьовден на Бачковския манастир…
- С какво? Че и на Бачковския манастир… - изсмя се с подигравателен смях жена му.
- Това ще е последният курбан, дето даваме, Станке!
Миньо отново се изправи пред Мехмед ходжа. Очите му гледаха страшно и дръзко право в малките хитри очички на заможния духовник. Силният селянин смъкна от гърба си чувала, който странно мърдаше на гърба му, и го постави в краката на своя поръчител.
- Я да видим какво си ми донесъл, Миньо ефенди - каза с тържествуваща усмивка ходжата.
- Това, което поиска, аго…
- Викай ми Мехмед, като роднини сме вече!
- Както речеш. Искаш ли да видиш стоката?
- Как да не искам, развържи чувала!
Якият селянин приклекна и развърза със зла усмивка връвта. През грубото зебло се показа малка светла главица и уплашени детски очи, пълни със сълзи. Момченцето, на не повече от десет годинки, беше със здраво завързана уста и цялото увито с въжета като многобройни змии, излезли от гнездото си и нападнали вкупом слабата жертва.
- Аферим, Миньо, това е детето на вдовицата! Няма кой да те погне. Видя ли те някой?
- Вървях след него още като излезе от селото с добичетата. Сгащих го в Черното дере при запустялата воденица, само той минава оттам.
- Видиш ли защо трябва да вървиш по царския път! - махна с броеница ходжата.
- Не ми е работа, ама какво ще го правиш? Не ще да си го избрал за храненик…
Посивелият Мехмед се усмихна с безкрайно доволство над свещените зърна, които броеше.
- Трябваше ми млада гяурска кръв, още неомърсена…
За миг погледът на Миньо посърна.
- Е, поне не го мъчи много!…
- Късно е вече. Ама не аз, ти сам ще го сториш!
- Какво да сторя?
- Ти ще свършиш салаханата!
- Какво?
- С кървави ръце не мога да държа Корана!
Миньо прежълтя и се хвана за главата.
- Ако не щеш, развалям пазарлъка!
- Добре - каза мрачно Бика. - Какво искаш, кажи ми?
- Там има една кола тръни. Искам да ги запалиш и да хвърлиш малкото вътре.
- Мехмед, ти деца нямаш ли, бре? - изрева Бика.
- В Светата книга така пише: трябва ми прах от младо гяурско семе, с който да накърмя овцете си и те ще спрат да мрат по волята на Аллаха. Как да изцапам тия ръце, дето държат светия Коран!?
Якият селянин затвори очи, стисна зъби и бавно вдигна главнята над тръните.
- С един удар ще го свърша, а? Да не го горим живо… - погледна към събрата си Миньо.
- Не бива да хвърляме мърша в Божия огън!
Бика се наведе, грабна отчаяно съпротивяващото се телце и го хвърли в пламъците. Крясъкът на слабото дете се разнесе като хоров вой от много гърла. Здравенякът потръпна от страх, а ходжата продължи отмерено да прехвърля през пръсти зърната на своята броеница с оная грееща усмивка, която го спохождаше по време на Байрама…
Писъците бяха стихнали, огънят беше угаснал и над кладата тук-там се виеха слаби спираловидни змеици сив дим.
- Първата шепа пепел трябва да вземеш ти - рече с ритуална тържественост ходжата, поднасяйки към Миньо широк излъскан съд.
Насмешливият израз в погледа на духовника беше изчезнал. Бика се подчини, завря ръка между въглените, без да обръща внимание на болката, и изсипа съдържанието на шепата си върху калайдисаното дъно. Мехмед ходжа притисна с една ръка съда към гърдите си, а с другата си ръка подаде тежката кесия злато на слугата си. Миньо машинално пусна кесията в пояса си и огледа с празен поглед полето, гората и всичко наоколо.
- Сега вече сме като роднини. Не забравяй! - каза отново със своето полуусмихнато шейтанско изражение духовникът.
- Забрава ли? - махна с ръка здравенякът.
Ходжата гребна от пепелта и духна с уста срещу помощника си. После произнесе нещо на арабски.
- Какво ме правиш, поганецо? - Бика вдигна ръце, сякаш да се защити.
- Спасявам те. Така се прави, за да не те преследва нощем малкият таласъм. А аз тръгвам, че трябва да закърмя овцете, преди да изгрее месечината. И не изтърсвай дрехите си до изгрев, ако искаш моя лек дикиш да хване. - Мехмед ходжа покри старателно излъскания съд и тръгна към кошарите си.
Миньо стоя дълго под дървото, докато не усети, че започва да се здрачава и отнякъде долетя глас на нощна птица. Гузната му съвест, която преди не го бе предавала, сега му пращаше изпитания. До Радината чешма му се стори, че видя жена в белезникав сукман.
- Боже, дали е вярно, че нощем мъртвата обикаляла там, или лудостта ме хваща?
Коравият мъж изтръпна, стори му се, че чува детски плач, обърна се и беше готов да побегне, но чу познат хлипащ глас.
- Батьо Миньо, къде хукна? Искам да те питам нещо.
Изплашеният мъж позна гласа на вдовицата и спря като закован. По-добре да беше срещнал привидение.
- Батьо Миньо, батьо Миньо, да си виждал някъде моя Стоенчо?
- Че не е ли вкъщи по туй време? Хората отдавна са прибрали и добитъка, и децата си.
- Хайванчетата сами си дойдоха, бате Миньо. Нещо лошо е станало с моя Стоенчо. Знам го, знам, ето тука ме хваща… - удари се няколко пъти в гърдите майката.
- Е, не се коси, Ганке, ще се прибере момчето…
- Чул те Господ, бате Миньо! Боже, къде да го търся?
- Що не идеш до Марковата воденица? Там ходят да пладнуват много пастирчета. Преди година едно дете беше заспало под навеса. Къде ли не го търсили и там го намерили.
- Ще ида, още сега ще ида!
- Не те ли е страх от лоши хора?
- И от таласъми не ме е страх. Къде си, Стоенчо? - изплака жената и посегна с ръка към белия прах по рамото на Бика.
- Не ме пипай! - изрева с разкривено лице той. - Толкав мъж, мога и сам да се очистя - додаде след миг малко по-кротко той.
- Прощавай, бате Миню! Свестните жени тъй не правят - каза вдовицата и се поклони почти до пояс. Като разкаяна грешница…
