Зоя Димова

Кера Въшкарката, както я наричаха в селото заради умението й да развъжда този вид паразити, седеше с ръце на кръста пред мъжа си Желю Серсема и поклащаше заканително глава на фона на паянтовата им къщурка с тук-там опадала мазилка. Нейният човек само се почесваше по олисяващото теме и хвърляше по някой гузен поглед към половинката си, обзета от внезапно ораторско вдъхновение. Той рядко чуваше от нея някоя злъчна приказка, докато тя бъркаше някоя постна чорба или каша над огъня, а сега беше замязала на същински адвокатин.

- Малко е да ти викат Жельо Серсема, туй даже е галено. Ти мъж ли си, бре?! Ти си говно!

- Ей, чакай! - рипна засегнат на мъжка чест съпругът.

- Да чакам ли? Нищо няма да чакам! - тропна с крак Въшкарката. - За шепа козешки драхонки да те трампя и пак ще се мина! Чудя се как мойта майчица на тебе ме даде, бог да я прости, завааллъ. Погледни ме! Ходя като листница! Пристала дреха нямам и като вляза в църквата, ми се смеят булките. Причастие не мога взема, ще вампирясам. Само киселец и коприва ядем. Позеленяхме, на жабуняк станахме и аз, и детето. Барем баща кат хората да беше, сина си от батака да изкараш, ама и туй не можеш. Срамотиите ти бера само. Сакат в ръцете, сакат в устата и най-лошото, сакат в главата. Туй си ти!

Серсема мълчаливо я изслушваше и тихо поскърцваше със зъби.

- Май на тебе все на сакато ти върви, Керо, щото и Кривундел Петко ти върна нишана, помниш ли, хи-хи-хи?!

- Не е вярно, аз му го върнах! - пребледня Кера и се разтрепери.

- Ба, затуй ли искаше да се калугерясваш тогава? - засмя се с щърбавата си усмивка Жельо.

- Как мама на тебе ме даде - изсъска Кера, изкривила устата на плач.

- Че кой щеше да те вземе, мари?! Даже разкрачен Петко не можа да излъжеш.

- Не е вярно, той се мъчеше да ме излъже - хапеше увисналата си долна устна Кера.

- Б-а-а… Помниш ли ко ти рече, га му каза, че ще въриш на манастир? „Ашколсун! Там ти е мястото, Керо”.

- Не е тъй. Викаше, че ще си тури въжето, ако аз си туря черната забрадка.

- Б-а-а… Ами що се сгоди за парясана Груда сума ти време, преди ти да се оглавиш?

- Тя го купи с алтъни.

- Цялата ти рода не ми ли даваше и на мене алтъни, ама нищо не видях от тях… Погнаха ме като тумба дяволи заблудена душица. Моята душица… - удари се по гърдите с юмрук Жельо и продължи: - Изгризаха ме като стар сандък дървоядите. „Вземи наша Кера, момче, всяка жълтичка за тебе ще дадем. Вземи я, живот да си живееш…” Да ги поживи живеницата дано! - кълнеше като стара врачка Серсема.

- Ах, как се погелпи мама, та на тебе ме даде… - повтаряше непрекъснато припева си Въшкарката с отправени към небето очи.

- Дано в пъкъла да се върти на шиш майчището ти! Дъртата вещица ми направи магия, затуй се полъгах да те взема. Да бях взел мечка от балкана, поне мед щеше да ми носи!

- Ама зестрата ми като мед изяде, нали?

- Ква зестра, ма? Кви пет гроша?

- Две коли чеиз имах.

- Две коли въшки ми докара. Вместо юница баща ти ми даде скрипя дървеница. Па оная нива на баира… Еее… отиде на сестра ти хаира, щото само тя по-грозна от тебе беше. Бива да турим тебе на горния край на къра, па нея на долния, та пари за пъдар кметът вече няма да дава… - започна да се хили по-сатанински Жельо, усетил, че е напълно отмъстен.

Брадавицата върху сбръчканата буза на Кера започна зловещо да помръдва. Тя грабна отдавна неизползваната си хурка, размаха я като копие и се спусна с боен вик към нескопосания си съпруг, който едва успя да помръдне, отдавна загубил бързината си със своя размътен мозък на пияница.

- Какво правите, бре?! - едва успя да ги спре навреме учудващо спретнатият им син Ганчо.

Той беше висок и слаб като върлина, с удължена конска физиономия и тъмна коса, разделена на път в средата, както беше по модата. Дрехите му бяха евтинки, но от градски тип. Момчето беше завършило основно училище и дори си бе направило една малка пристройка от кирпич, където живееше сам, за да се спаси от „чудесните” навици на родителите си.

- Вий така ли ще ми помагате, бре?!

Двамата родители сякаш изведнъж изтрезняха и чак тогава се сетиха за какво беше възникнал техният спор.

- За едно нещо да ви помоля, пишман да стана! - продължаваше да ги гълчи строго Ганчо. - Другите знаят защо имат майки и бащи. И имот да им оставят, и пари да им спастрят, и акъл да им дадат, и в чужбината да ги пратят, пък вий… - младежът махна отчаяно с ръка.

Кера и Желю се умълчаха осрамени. Въшкарката почна да подсмърча леко. Серсема отново се зачеса по темето като гибралтарска маймуна, а тя почна да рови с върха на хурката като кокошка пред себе си.

- Една работа от вас исках, пък вий и нея ще оплескате… - продължаваше да ги мъмри с обвиняващ поглед синът им. - Туй нещо, ако го получа, ще си опека работата за цял живот. Толкова ли ви е грижа за мене, бре!

- Утре отивам при кмета - доби изведнъж решителен вид Жельо.

- Къде ще вървиш бре, серсем със серсема ти, по-добре аз да ида!

- Б-а-а! Да ме излагаш с тия въшки!

- Ще вървите и двамата! - отсече Ганчо и после се усмихна лукаво: - Вървете и гледайте да го разплачете.

Малко след изгрев пред кметството седяха Серсема и Въшкарката, измити, вчесани и стегнати в единствения си здрав кат, дето им беше и за сватба, и за опело. Когато видяха бай Манол да се задава от Долната махала бавно, величествено издул корем като платно на малка гемия, двамата сбръчкани съпрузи почнаха да се кръстят като пред владика.

- Ха! Ко правите тука, бре?!

- Бай Маноле, ти баща, ти майка, не мигнахме хич цяла вечер - започнаха те.

- Ко, въшките ли не ви оставиха да спите? - изсмя се бай Манол.

Кера направи печална гримаса, изгледа кмета с очи на крава пред касапница и ревна.

- Ма, недей така бре, кмете, жената е много лесна на плач - наведе глава Серсема с вид на дълбоко наранен.

- Ей, то с вас човек да не се помайтапи малко. Отде да знам, че са ви толкова плитки сърцата.

- Ох, ти нищо за нас не знаеш, кмете…

- Ба, само вий ли сте ми дерта, че да хукна и да ви проучвам.

- Кмете, на черква ходиш, с тия две ръце се кръстиш, свещи палиш, та двама христиени няма ли да чуеш? - пак изкриви уста на плач Кера.

- Казвайте! И по-бързо!

- Кмете, знаем, че две служби се дават от кметството за метач и за свинар…

- Е, та?

- Дай на наш Ганчо да ти стане прислужник бре, кмете - рече Желю с разперени ръце.

- Той твърде гали чистичкото - усмихваше се преблаго Кера.

Кметът се оцъкли, смаян от идеята, и после прихна.

- Б-а-а… И мишки, и дървеници сме имали в кметството, то бива сега и малко въшки да завъдим…

- Що не щеш момчето ни бре, кмете… - молеше се като стар циганин за милостиня Желю.

- А-а-а… Много са ми гъсти мустаците, полазят ли ме гадинките, после няма да мога да ги отвъдя - продължаваше да се смее кметът и коремът му се тресеше.

- Ти не знаеш, че мой Ганчо от мома по-хубаво шета - сопна се оперено Въшкарката.

- От тебе ли се е научил ма, Керо? - не можеше да спре смеха си бай Манол.

- Аз знам на кого си обещал туй място, кмете - усмихна се под мустак Жельо.

- Я да видим ко знаеш.

- На Спас Теньовия си обещал тая служба.

- Е, та? Туй си е моя работа! Момчето кръгъл сирак е…

- Не е в туй работата, кмете - хитро се за усмихна Жельо.

- Онуй Теньовото семе е и здраво, и яко. Става за къра, а пък моя Ганчо е болнав, не е за дъжд, не е за пек… - прекъсна мъжа си Кера, избутвайки го на заден план и застана с гръб към него.

- Нищо де, таман сега е моментът да ви заякне чедото.

- Недей така бре, кмете! Всичките ми деца измряха, само Ганчо ми остана - проплака Кера.

- Прощавайте, ама… - поколеба се за малко бай Манол. - Ама… сирак се не лъже! Обещах му!

- Не е в туй работата, кмете - бутна настрани жена си Серсема и застана пред кмета, усмихвайки се доста многозначително.

- А в що е? - попита бай Манол и потупа снизходително по рамото Жельо.

- Помниш ли, кмете, преди десет години всичките лакардии и масали, дето ги пуснаха за тебе. За тебе и за Марийка Сусамката… - събра сили и го рече най-сетне Серсема.

Кметът почервеня като домат през юли, готов да се пръсне под слънчевите лъчи.

- Помня - изскърца със зъби селският първенец.

- Тия приказки ги пусна за тебе старият Теньо, Спасовия баща, че и песен нареди зевзекът, цялото село я пееше, та чак в Чирпан стигна. „Кой изяде сусама на оня балама. Наш Манол кълве като сокол.”

- Стига! - ревна кметът. - Помня песента!

- А забрави ли, че Митьо Сусама искаше да те гърми? - не пропусна да напомни Жельо.

- И туй… За ко?… За ко? Заради Теньо, Спасовия баща - закова с драматичен тон Въшкарката.

- И друга песничка имаше, че още по-пиперлива… - продължаваше Жельо. - „От Марийкиния казан всеки сърба курбан…”

- Стига! - изрева кметът, който като същински султан не обичаше да дели жените си с другиго.

- Видиш ли що чинят душманите ти! - злобно изстреля последните думи Въшкарката.

Бай Манол доби цвят на червено цвекло, измърмори нещо под носа си и влезе в кметството ядосан.

- Що сторихме сега… Що сторихме сега? - повтаряше с кудкудякащ тон и се удряше по кльощавите бедра Въшкарката.

- След някой и друг ден ще видим… - каза с жален поглед Серсема, вдигна с тъга рошавите си вежди и пак започна да се почесва по оголялото теме.

След два дена Ганчо започна да обира паяжините и да лъска дъските в кметството, а Спас подбра селските свине. Кръглият сирак прие, че отново е прецакан от съдбата, и даваше вид, че не чува подигравките, с които го обсипваше неговият довчерашен съперник за общинската служба. Синът на Въшкарката заставаше на прозореца в кметството, опрян на дългата дръжка на метлата като облегнат на копие, и гледаше с поглед на завоевател към мегдана, където се събираха селските моми, и чакаше своята жертва. Новият общински пост помогна на Ганчо да вдигне акциите си между момичета с по-ограничени възможности и по-скромни амбиции, а Спас, макар и да имаше по-хубава външност и по-добър успех в училище, остана на дъното на моминските предпочитания. Няколко пъти, когато сиракът минаваше покрай кметството, Ганчо не пропусна да го направи за кашмер, както се казва по тоя край, когато някой стане за резил.

- От розоварницата ли идваш бре, Спасе? - рече общинският прислужник и се хвана с два пръста за носа, обръщайки се на другата страна. - Що се смееш мари, гълъбичке? - обърна се той към една от хубавелките. - Ако го вземеш, на розово масло ще миришеш и ти, и цялата ти къща… Че има ли по-голям кеф от туй свинарски дрехи да переш, пиленце. Що се мусите, мари?

Девойките правеха гримаси и се обръщаха настрани, когато младият свинар минаваше покрай тях.

- Бре, Спасе, казват, че прасето било умно животно. Цял ден все с прасета хортуваш. Та трябва и ти да си станал умен кат игумен…

Свинарят чуваше моминския кикот зад гърба си и не смееше да се обърне, измъчван от мисълта, че може би онази, която харесваше, беше между тях, но точно тогава се случи това, което не очакваше.

- Какво искаш от Спас бре, Серсем Въшкарски? Какво ти е направил човекът? По-честно от тебе си изкарва хляба. Не се е обърнал на кметска подлога. Не слухти из цялото село да събира приказки и после да ги носи на кмета.

Спас усети отдавна забравена топлина да се разлива в измръзналата му от самота душа, когато чу звънкия глас на момичето, за което мислеше отдавна.

- Другия път ще я заприказвам - прошепна тихо на себе си той. - Е, стига мари, Стояно - рече вече по-кротко общинският прислужник, - колкото си хубава, толкова си и люта. Таман си виках дали да те поискам от баща ти, пък ти…

- Да не си стъпил у нас, щото видя ли те, ще развържа кучетата!

- Бре… гледай каква змия се извъди!

- За тебе съм усойница!

- Тъй ли, пък за свинарите не си, а-а-а?! - разтрепери се от яд Ганчо. - Виждам аз… Виждам по кого се заглеждаш. Гледай го, колкото искаш, га ти е толкова акълът?! Ама ще видиш ти!

- Я не заплашвай момичето бре, че видиш ли я! - размаха сопата си Спас.

- Свинар мръсен! - изсъска под редкия си мустак Ганчо и се скри обратно на сигурно място в кметството.

Спас и Стоянка се сприятелиха и дори и да не смееха да си кажат направо, че се харесват, вече го знаеха много добре. Младежът имаше само един дерт - как да се изправи пред нейния баща и да я поиска.

- Знаеш ли, Спасе, на мене хич не ми пука от хорски приказки, но майка и тейко се наслушват - погледна го загрижено тя с топлия си лешников поглед като спомен от отдавна забравена ласка.

- Ами сега? Аз и камъни мога да троша и пак няма да те оставя да гладуваш.

- Знам, Спасе, знам! Да имаме вяра в Бога!

- Не знам защо, но никога не съм вярвал повече в Божията помощ.

Ганчо старателно пребърсваше праха по скромните мебели около кмета с една бяла кърпа и от време на време пускаше по някоя тежка въздишка. Селският първенец беше скръстил ръце върху бюрото и въртеше палци, чудейки се откъде да я започне, и с крайчеца на окото оглеждаше своя безпомощно разнежил се прислужник.

- Ко си се отпуснал кат варен праз, бре?! Я се стигни малко кат мъж!

Ганчо му отговори с меланхоличен поглед и пак въздъхна.

- Стига си въздишал кат вдовица за мъжка ръчица бре, че ще те пратя в селската баня да надигаш парата.

- Не ме ще, кмете.

- Е, що не те ще? От една черга сте си. Млад си, здрав си, прав си, че и заплатка си имаш.

- Харесала е Спас.

Кметът не се сдържа и прихна.

- Ух бре, Ганчо, един свинар да ти отмъкне момата!

Тъмните хитри очички на прислужника започнаха злобно да проблясват.

- Той е мискинин, кмете, да знаеш! Чувал съм и съм виждал как и други моми задиря, задиря и ги лъже, ама Стояна не ми вярва.

- Бря-я-я!… Пък аз му дадох хляба в ръцете на чапкънина! Утре отивам да говоря със Стояниния баща да й стегне юздите, а Спас ще го натиря през девет села в десето! - разлюти се бай Манол.

Докато местният представител на властта се пенеше и се заканваше, вратата внезапно се отвори и в кметския кабинет влезе хубав млад мъж. Той беше облечен в новичък кафяв костюм с позлатен ланец, висящ от джобчето на жилетката му през отвореното сако. Младият човек свали новия си каскет почтително и преглади назад светлия си перчем.

- Спасе?! - възкликнаха в един глас и двамата.

Той само се усмихна и им отправи мил поглед със своите светещи от радост сини очи.

- Що е станало с тебе бре, Спасе?

- Нищо. Просто Господ се сети и за мен най-сетне.

- Е, та що си дошъл?

- Дойдох да ти благодаря, бай Маноле, че не ме остави сам, когато ми беше най-зорно. Дойдох да ти кажа и да си търсите друг човек да ви пасе свинете.

- А ти какво ще правиш бре, Спасе?

- Ще подхвана друга работа в Чирпан.

- Как? С кого? С какво? - гледаше ококорен кметът.

- С ка-ка-как-кво? - запелтечи Ганчо.

- Как с какво? Не се ли сещате? С Божията помощ! И най-важното, дошъл съм да ви поканя на сватба.

- Кога, бре? - плесна с ръце кметът, а Ганчо остана като попарен.

- Идната неделя. Годеницата ми ме чака навън.

Ганчо прежълтя и се спусна към прозореца, повдигна пердето и всички видяха Стояна да се усмихва в нова пъстра рокля, облегната върху чистата бяла облегалка на файтона. Лъчите играеха в нейните лъскави кестеняви коси и тя никога не бе имала по-грееща усмивка.

- Еее… да ти е честито, Спасе! - въздъхна този път кметът. - Е, дай да те изпратим поне! - тръгна пред госта си селският първенец, Ганчо ги последва ни жив, ни умрял.

Кметът и прислужникът гледаха след отдалечаващия се файтон, тогава селският първенец се почеса по тила и рече:

- Кой сега е каръкът и кой късметлията?

Ганчо само хлъцна и едва преглътна сълзите си, а една старица, която се подпираше на патерицата си, им рече:

- Вий чух те ли, бре? Преди седмица-две, докато Спас бил на къра, прасетата му изровили пред него едно гърне с алтъни.

Кметът само повдигна рамене, а Ганчо усети, че куче го ухапа за стомаха.