ДЯВОЛЪТ ОТ КОНЮШНЯТА
Не очаквай откровеност от човек с открито лице, позволи му да си сложи маската и ще ти каже цялата истина… Оскар Уайлд
Пъстротата на есента се отразяваше невидима в угасналия поглед на възрастния човек. Великолепието от меки и припламващи багри се давеше неуловимо в блатото от мъка, което се таеше в дъното на неговите очи. Мътилката от болезнени преживявания бе затлачила душата на дългогодишния търговец Вълкан Хаджи Томов. Той стискаше юмруци върху кълбовидната дръжка на елегантния си бастун, скъп спомен от едно негово пътуване до Лондон. Посивелият мъж се наведе напред и притисна волевата си брадичка върху свитите ръце, които в този миг здраво се впиха в дръжката на бастуна. Очите му погледнаха още по-мрачно напред - над изстиващата чаша чай, поднесена малко преди това от изящната ръка на неговата овдовяла снаха.
- Да ти направя ли друг чай?
Свекърът й не отговори, забил празен поглед в греещата с многоцветието си Средна гора.
- Може би предпочиташ нещо друго? - попита тя и деликатно докосна с пръсти рамото му.
Вълкан Хаджи Томов продължаваше да мълчи почти гневно. Младата снаха Елисавета вече не бе сигурна, че той я чува.
- Добре, добре… Разбрах! Сигурно искаш да те оставя сам - тя се надигна бавно от стола и скъпата й траурна рокля от тафта прошумоля леко около нея.
- Не! - извика свекърът й, грабна и стисна силно нейната ръка в момента, в който тя я свали от рамото му.
Елисавета се сепна и отвори широко големите си сини очи, а високите й скули станаха още по-бледи.
- Прощавай, чедо! Не ме оставяй! Ние двамата сме съвсем сами вече!
- Ще остана колкото искаш, но не ми изглеждаш добре. Да ти донеса ли тоника за сърце?
- Не искам лекарства.
- Сигурен ли си?
- Да. Искам да те попитам нещо, което не ми дава сън и спокойствие.
- Питай ме, татко.
- Кирил в същия ден, в който падна от коня и си счупи врата, ми каза нещо… - възрастният мъж почервеня изведнъж. Лицето му се наля с кръв. Една синя вена изпъкна на челото му и започна да пулсира. - Проклет да съм, че му дадох пари за тоя чифлик, за да развъжда в него кранти!
Гневният баща грабна скъпата порцеланова чаша с изстиналия чай и я запрати през дървения парапет на чардака. Съдът с позлатени стени се разби върху стария плочник на безброй малки парченца.
- Не се обвинявай, татко! За това, че го направи щастлив ли? - Елисавета грабна неговата едра, тежка ръка между тесните си длани.
- А ти беше ли щастлива тук? Без театъра, без операта… Кой слушаше твоето пиано?
- Как кой? Кирил!
- Публика от един?!
- Никога не съм искала друго.
- Елисавета, искам да те попитам нещо - пак започна старият.
- Слушам, татко.
- Не знам защо мълчиш. Сигурно по някакви неведоми причини, поради които жените мълчат за тези неща…
Свекърът направи пауза, сякаш търсеше най-подходящите думи за някакъв деликатен въпрос, но изведнъж зае решителна поза и попита направо:
- По дяволите, Елисавета, защо носиш корсет?
Снаха му го изгледа изумена и не можа да каже нищо, явно възмутена.
- Моля?!
- Да, питам те още веднъж. Трябва ли да носиш корсет в твоето положение?
Тя стоеше поразена и скована, като изсечена от мрамор.
- Д-а-а… Защото синът ми, преди да се напие и да се качи на коня в последния ден от живота си, ми каза, че очаквате дете.
Полъх на тъга премина по лицето на младата вдовица. Веждите й се събраха на челото, пресечени от дълбока бразда. Клепачите й паднаха уморено.
- Питам те, Елисавета, вярно ли е? - свекърът я гледаше с изтерзани от чакане и жадни за отговор очи. - По мои сметки трябва да си в петия месец, нали така? Аз най-много имам право да знам. Кажи! Защо мълчиш, по дяволите!
Тя бавно вдигна русата си глава, около която се извиваха две плитки като екзотични пясъчни змии. Сълзите в очите й казаха всичко.
- Какво е станало с детето? - попита свекърът със задавен глас.
- Не е имало дете. Мнима бременност… - каза с тежка въздишка тя.
- Мнима бременност? - попита смаян бащата на покойния й съпруг.
- Да, появява се в следствие на силно желание за майчинство… - произнесе почти виновно тя.
- Хаджи Томовият род свърши! - каза през сълзи старият търговец, изскърца със зъби и четвъртитата му долна челюст се разтрепери за миг, но той веднага се овладя: - Моля те, Елисавета, изсвири ми нещо!
Тя наведе лице настрани и направи гримаса с израз на нежелание.
- Моля те! - поклати побелялата си за една нощ глава Вълкан Хаджи Томов.
- Точно в този момент ми е трудно…
- В памет на Кирил!
Тя замълча за минута-две и погледна медальона си, красив подарък от покойника.
- Ноктюрно в до диез минор? - изрече бавно и въпросително тя.
- Добре! Синът ми обичаше Шопен, но след това искам да чуя това, което свири вчера следобед.
- Би ли ми подсказал малко?
- Струва ми се, че беше „Елегия за една принцеса”… от един нов френски композитор.
- А-а-а, да, „Павана за една покойна инфанта” от Морис Равел.
- Да, същият беше!
- Неговата музика лекува - каза замислено тя. - Когато си тръгна от тука, ще съжалявам най-много за пианото.
- Хубава работа! За мен няма ли да съжаляваш?!
- Традицията е такава. Когато жената овдовее и е бездетна, трябва да се върне при своите родители. Ако ги има… Къщата ни сигурно е рухнала…
- Пиках им аз на традициите! Ти вече си единственото ми дете и цялата ми собственост ти принадлежи.
- Татко, не е ли по-добре за пред обществото да си тръгна?
- То па едно общество!… - направи иронична гримаса свекърът. - Кога съм плащал данък на хорското мнение? Няма да мърдаш от мястото си!
* * *
Вълкан Хаджи Томов направи щедро завещание в полза на снаха си. Оставяше й цялото си състояние, но при условие тя да не се омъжва до края на живота си. Някои далечни роднини бяха силно разочаровани, че за тях нищо не е останало. Елисавета прие условието покорно, понеже не вярваше, че споменът за Кирил може някога да избледнее.
След като мина годината на траура, Вълкан Хаджи Томов настоя снаха му да хвърли черните дрехи, но тя с достойнство отказа. Когато отиваше на гости в чифлика, щедрият свекър пълнеше файтона с подаръци, поръчани от цяла Европа на смайващи цени.
- Защо ме глезиш толкова? - питаше тя.
- Защото вече нямам друго дете.
Старата чорбаджийска къща се беше превърнала в интересен полумодерен, полуархаичен дом с вносни мебели, килими и интересни произведения на изкуството по стените и ъглите.
Елисавета Хаджи Томова всяка седмица посрещаше приятелките си от града. Разполагаше с прислуга - две чевръсти жени, имаше свободата да пътува, където иска, макар че не отиваше по-далеч от града. Тя бе приела веднага след смърт-та на Кирил, че ще остане сама. Младата жена сякаш бе потънала в някаква летаргична пустота, която тегнеше над нея като тежка хронична болест.
Свекърът постепенно пренесе всичките си вещи от града в тяхното ново жилище, за да бъде по-близо до своята снаха, която се бореше с меланхолията и имаше нужда от неговата подкрепа. Най-често вечерите им минаваха в четене на книги, а понякога си устройваха камерни концерти само за тях двамата.
Кой знае колко време щяха да прекарат така, ако здравето на Елисавета не започна да се влошава бързо. Симптомите наподобяваха анемия. Имаше световъртеж, отпадналост, безапетитие. Вълкан Хаджи Томов не щадеше средства по най-известните столични специалисти, които до един оставаха озадачени, не откривайки физиологична причина за оплакванията на пациентката и накрая поставяха универсалната диагноза - „на нервна почва”.
- Шарлатани! Шарлатани! - съскаше през зъби старият търговец и потропваше със своя джентълменски бастун по пода на вагона, а мустаците му настръхваха като на дебнещ звяр.
- Мисля, че медицината направи всичко за мене, татко…
- Глупости! Ако трябва, ще отидем и до Париж!
Една дъждовна вечер Елисавета получи толкова силен мигреноподобен пристъп, че свекърът се видя принуден лично да отиде и да повика селския доктор. Възрастният търговец остана изненадан от младостта и приятния външен вид на младия специалист. „Какъв късмет имаме, ех… Този има още жълто около устата. С какво ли ще помогне?”
- Търся доктор Петров.
- Съжалявам, от няколко дни аз съм на неговото място. Казвам се Николай Маринов.
Вълкан Хаджи Томов си помисли, че наистина се е откъснал много от живота в селото, защото не бе чул тази новина.
- А кога ще се върне колегата Ви?
- Няма да се върне, защото уважаваният от мен доктор Петров излезе в пенсия.
Вълкан Хаджи Томов направи гримаса.
- Ще трябва да се задоволите с моя милост - усмихна се кротко младият лекар, прочел мисълта на стария скептик.
- Да побързаме, защото снаха ми е много зле!
Леглото на Елисавета бе скъпа мебел от орехово дърво. Лежеше сред безупречно колосани чаршафи и възглавници с дантели. Трябваха месеци на младата жена, за да научи прислугата си да подържа бельото в този вид. Нежният профил на Елисавета се открояваше върху голямата пухена възглавница, но веждите и челото й се гърчеха от спазматична болка. Малките й побелели юмруци се впиваха в плитката й, която по цвят и дебелина наподобяваше златистия шнур на тъмночервената завеса. Прислужничката излезе съобразително.
- Мисля, че и Вие трябва да ни оставите - обърна се внимателно към домакина младият лекар.
- Как? Защо? Тя е моя дъщеря.
Докторът се усмихна снизходително.
- А, да, разговорът между лекар и пациент е като изповед между християнин и свещеник.
Младият доктор кимна одобрително. Вълкан Хаджи Томов излезе от спалнята на снаха си, мърморейки:
- Млад човек насаме с млада жена! Що за времена, що за нрави?!
- Напълно съм съгласна, господин Вълкане! - рече слугинята Станка, сгъвайки една колосана бяла покривка.
- Тебе пък кой те пита?! Минка се научи да мълчи, а ти кога ще се научиш? И не съм ти господин Вълкане, а господин Хаджи Томов. Ако не беше толкова пъргава, досега да съм ти показал пътя към твоето село Бурнусус…
Станка смотолеви някакво извинение и избяга навън с думите:
- Отивам да пера…
Старият търговец седеше пред кръглата маса с чаша кафе върху ръчно плетената покривчица и нервничеше.
- Е, колко време продължава вече тая визита? Какво ли я прави?…
Най-сетне вратата на спалнята се отвори и оттам излезе доктор Маринов, почтително държейки шапката си в ръце.
- Кажете, докторе! Какво става?
- Проблемът не е физиологичен, но не трябва да се неглижира.
- Какво й е? Какво трябва да направим?
- Сблъскваме се с психо-соматичен проблем. Добре е, че госпожа Хаджи Томова ми се довери…
Вълкан Хаджи Томов се намръщи и захапа мустака си нервно.
- А, така ли? Чудно нещо са жените, мълчат и стискат зъби за своите терзания. Нищо не казват пред най-близките си хора, а мигом изливат душата си пред някой съвсем непознат.
- О, първо, тя съвсем не изля душата си, а само повдигна леко завесата към нея, но аз като специалист видях достатъчно. Второ, госпожа Хаджи Томова едва ли би ми се доверила, ако не бях лекар.
- И какво като сте лекар?
Доктор Маринов се усмихна обезоръжаващо на тази грубовата дързост.
- Търсенето на помощ отваря вратите на доверието. Професията ми дава малко повече възможности, отколкото на Вас, в това отношение.
Вълкан Хаджи Томов се облегна с въздишка назад върху облегалката на плетения виенски стол.
- Не очаквах да сте толкова мъдър за годините си, докторе.
- Не знам колко мъдрост притежавам, но се надявам да ви бъда полезен с моя интерес към човешката психика. Ще ми позволите ли още няколко визити при пациентката? Случаят се оказа интересен.
Старият търговец се втренчи в младия човек с очи като свредели.
- Ще видите, че понякога вербалната терапия прави чудеса, господин Хаджи Томов.
- Ако отново я видя да пее, да тича и да язди, ще те позлатя!
- Не е необходимо, имам стандартна тарифа.
- А как се чувства снаха ми сега?
- Мисля, че вече е заспала. Дадох й обезболяващо със сънотворно, но мисля, че повече й помогна проведеният разговор.
- Браво, докторе! - каза видимо зарадван свекърът. - Идвайте толкова често, колкото трябва, и не се безпокойте за заплащането. Ако има резултати, ще ви плащам двойно.
- Пак повтарям, не бих се възползвал от ситуацията.
- Хм, добре, че не сте станали търговец! - въздъхна с насмешка търговецът и лицето му остана за дълго усмихнато накриво.
Двамата мъже учтиво се сбогуваха. Свекърът на Елисавета продължително гледа след лекаря. В съзнанието му се връщаше очарователната усмивка на младия човек с очи като топло кафе и трапчинки по бузите и брадичката. „Хубав… умен… търпелив… и… и свободен!…” - помисли си Вълкан Хаджи Томов, поглеждайки към затворената врата на спалнята на снаха си.
* * *
Доктор Маринов се зае повече от сериозно със задълженията си. Провеждаше дълги терапевтични сеанси със своята пациентка и постепенно тя се освобождаваше от примката на болестта. След няколко месеца младата жена започна пак да разцъфтява.
В този ден младият лекар отново идваше на поредната си визита при бързо подобряващата се Елисавета - случаят, с който той се гордееше. На чардака пред следобедната си чаша чай го посрещна Вълкан Хаджи Томов с мрачно и не особено дружелюбно изражение.
- Добър ден, господине…
- Защо идваш пак? Мисля, че пациентката ти повече не се нуждае от тебе.
- Бих искал тя да определи това. Държа да Ви кажа, че идвам по нейна молба.
- А, така ли? Симулантка ли е станала, или хипохондричка?
Чуха се бързи, нетърпеливи стъпки по коридора.
- Да, аз поканих доктор Маринов, но не за преглед, а на обед, защото исках да опита от моята пуйка с кестени и от моя фруктов сладкиш - каза, усмихвайки се, Елисавета.
- Ти проявяваш кулинарни интереси? - попита свекърът със смайване и не малка доза ирония.
Той се обърна към нея и видя, че бе заменила траура със светлосиня копринена блуза в романтичен стил и строга пола с цвят графит. Тя подаде ръка на доктора и той учтиво приближи устни към пръстите й.
- Най-сетне започна да носиш моите подаръци! - каза старият търговец с глух глас, оглеждайки новия елегантен вид на снаха си.
- Добрият домашен лекар трябва да бъде и добър семеен приятел. Нали, татко?
Възрастният мъж не отговори нищо, сядайки с мрачно изражение на масата. Приятелското бъбрене на госта и нейното сладко чуруликане го подлудяваха. Той трябваше да прояви не малка сила на характера си, за да приеме всичко с мълчание. Недокоснатата чиния направи впечатление и на двамата му сътрапезници.
- Татко, не ти ли харесва моят специалитет?
- Предпочитам свинско…
- По-добре е да ограничите консумацията на мазнини - посъветва го лекарят. - А как сте със стомаха? Ще ми позволите ли да Ви прегледам?
- Не! - изръмжа старият търговец и стана безцеремонно от масата.
Елисавета вдигна рамене с недоумение.
- Може би трябва да си тръгвам? - попита с леко неудобство доктор Маринов.
- Не! Ще си хапнем десерта и ще си изпием кафето до пианото - каза младата жена и отведе госта си в другата стая.
Вълкан Хаджи Томов си покри главата с възглавница, за да не чува пороя от канкан и фокстрот, мелодии, които се лееха от пианото. Като болезнен сърбеж го дразнеха смеховете на двамата млади, които от време на време се чуваха между отделните изпълнения.
- Отгоре на всичко изглежда, че е и остроумен. Забавлявайте се! Забавлявайте се! - ръмжеше под мустак възрастният мъж.
Старият търговец не издържа и скочи от леглото. Пружините изскърцаха остро след него като хор от изплашени гласове. Той се отправи към стаята с пианото точно в момента, когато Елисавета се смееше на някаква духовитост, а докторът й ръкопляскаше.
- Няма ли да спрете с тази кабаретна музика? Тука има хора, които още са в траур! - почти извика възрастният мъж и гласът му прозвуча смразяващо.
- Мисля, че вече наистина е време да си тръгвам - каза докторът и постави чашата с недопитото си кафе върху капака на пианото.
- Официалният траур изтече преди повече от три години - каза с помръкнало лице Елисавета.
- За тебе може би, а за мене никога! - едва потискаше гнева си възрастният мъж.
- Господин Хаджи Томов, моля да ме извините за моята нетактичност! - каза докторът и тръгна към вратата.
Домакинът обърна лице на другата страна, без да приеме извиненията. Елисавета стана бавно от пианото, за да изпрати госта си.
- Дръж се прилично! Не забравяй, че още си Хаджи Томова!
- Не е необходимо да ми напомняш, татко!
Възрастният мъж, скрит зад пердето, дълго наблюдава ритуала по тяхното сбогуване. Те не си размениха целувки, но начинът, по който той хващаше ръката ?, преплитането на погледите и тези предателски реакции на телата, всичко това го караше да вижда в зародиш зреещата страст между двамата. А може би тя бе вече беше узряла за откъсване? Кой можеше да знае?
Една сутрин Вълкан Хаджи Томов се смая, като видя снаха си с брич и шапка за езда. Тя не се бе качвала на кон повече от три години.
- Отивам да пояздя.
- С кого? С доктора ли?
- Той не може да язди, но може би трябва да го науча, така както мен ме научи Кирил - изчурулика тя и целуна по бузата свекъра си, който стоеше надвесен над сутрешния вестник и кафето си. От нейните устни го полазиха тръпки.
- Чудя се можеш ли да замениш присъствието на сина ми с присъствието на този посредствен селски лекар?! - каза свекърът и захвърли ежедневника настрана.
- Кирил не би искал да умирам в депресия, а доктор Маринов не е посредствен. Той е изключително проницателен. И способен… и има бъдеще… - говореше тя задъхано.
- Ах, каква разгорещена защита! - присви срещу нея очи свекърът й.
- Прости ми, татко, но… Имам чувство, че досега не съм живяла с вдъхновение… - каза тя с особен, греещ поглед.
- Дори и когато синът ми беше жив ли?! - гледаше изумен и почти покрусен свекърът.
- Съжалявам, но не Кирил ми откри тайната на живота…
- Какво-о-о?! Тъпи фантазии… Какво има между тебе и доктора? - подскочи стреснат свекърът от внезапно осенилата го мисъл.
- Нищо!
- Лъжеш! Кажи на какъв етап са отношенията ти с него?
- Той не е злоупотребил с лекарската си етика.
- Ами ако е само това? - проблесна спасителната идея в главата на възрастния мъж. - Не разбираш ли? Той проявява само лекарска загриженост и нищо друго. Не виждаш ли, че това е най-обикновено кавалерство… - Той забеляза смущението, което изтри като по поръчка усмивката от лицето на снаха му и продължи: - Фантазиите са завъртели всички вятърни мелници в главата ти. Не разбираш ли колко смешна можеш да изглеждаш в неговите очи с това, което си въобразяваш?!
- Вярно, не знам дали и той изпитва същото към мене… - каза тя смирено.
- Ах, ах! Ето, виждаш ли! - започна да се смее нервно възрастният мъж. - Трябва да си го избиеш от главата.
- Не знам дали ме обича, но имам надежда… А ти не гледай като ревнив баща! Моля те! - каза тя със смях и побягна надолу по стълбите.
Вечерта напредваше. Беше много късно, а нея все още я нямаше. Вълкан Хаджи Томов сновеше из помещението с широки нервни крачки от ляво надясно и от дясно наляво и повтаряше: „Уличница! Мръсница! Развратница! Не трябваше да получава името на нашата фамилия. Узряла е тя, та е презряла от мерак. Докторът няма нужда да се катери. Защо да друса дървото? Сама ще му капне в шепата, само да подложи длан. Кажи й седни, а тя направо ще легне! Лека! Евтина!” - Вълкан Хаджи Томов скърцаше със зъби и се чудеше каква обидна дума да използва, като се ядосваше, че не може да изрови нищо достатъчно мръсно в главата си сред познатите му вулгарни изрази.
Точно тогава пътната врата се отвори шумно и нечии леки стъпки изтрополиха по плочника. Краката й бързо, като в полет, превземаха дървените стъпала, които сякаш пееха след нея. Елисавета нахлу в стаята с особено сияние в очите. Нейното лице носеше изражението, което само споделените чувства можеха да придадат. Щастливата любов със своите безпогрешно разпознаваеми белези стоеше пред посивелия мъж. Вълкан Хаджи Томов едва успя да преглътне гнусните обиди, с които искаше да се нахвърли върху нея.
- Къде беше досега? Забравяш ли чие име носиш?! - Елисавета се смути, опита се да каже нещо, но свекърът й не позволи. - Знаеш ли на какво приличаш? На разгонена кучка! Отърсваш се от единия и чакаш следващия пес. Нямаш памет, нямаш вярност, нямаш срам! За класа да не говорим… - Той тръгна бавно към нея. - Погледни се! Червилото ти е размазано като на долнопробна уличница, застанала под фенера. Какво му позволи, казвай веднага!
Елисавета го гледаше със смаяни, пълнещи се със сълзи очи. Всяка негова дума беше като плесница. Тя извади дясната ръка зад гърба си и показа върху нея скромен, но изящен в простотата си пръстен върху безименния пръст.
- Доктор Маринов поиска ръката ми и аз му я дадох само това…
- Лъжкиня! Пачавра!
- Няма да търпя повече това! Още сега си тръгвам!
- Ти имаш задължения към мене! Забрави ли завещанието ми? Нямаш право да се омъжваш!
- Задръж си всичко, „татко”! - натърти иронично тя. - Нямам нужда от луксозна гробница. Ще взема само някои лични вещи.
- Ако искаш, можеш да свалиш керемидите от покрива! Всичко това вече е без значение.
- Може ли Тодю да ме изпрати до дома на доктор Маринов, или по-добре годеникът ми да дойде да ме вземе оттук?
- Не те ли е срам да осъмнеш под покрива на чужд мъж, без брак? - плю настрани свекърът й.
- Първо, той вече не ми е чужд. Второ, вече не се срамувам от своите нормални женски потребности.
- Ах, той ли ти внуши тези развратни идеи? - Вълкан вдигна лондонския си бастун, но после мигом се обърна и го счупи в коляното си. После захвърли парчетата по любимата ваза на снаха си. - Иска ми се да те ударя, но няма да мърся ръцете си с тебе! По-добре да се разпоредя по най-бързия начин да се махнеш от дома ми…
Вълкан Хаджи Томов излезе от стаята, а Елисавета започна бързо да събира куфарите си. По двора се разнесе гърмящият басов глас на стопанина:
- Тодьо, къде си, бре? Тодьо, къде си бре, ахмак?
Когато свекърът се върна отново в стаята, беше овладял напълно яда си. В смразяващото му спокойствие прозираше ирония. Държеше се с обидна снизходителност, сякаш искаше да провокира у нея загубената неувереност. Възрастният мъж изглеждаше по-твърд и по-решителен от всякога с някаква зла насмешливост в очите и гласа. Приличаше на човек, взел страшно и съдбоносно решение.
- Онзи малоумник никакъв го няма! Ще се наложи аз да те изпратя при годеника ти. Все едно, че му предавам булката пред олтара…
- Принудена съм да приема - каза с леден глас Елисавета.
- Очаквах, че си по-куражлия и ще тръгнеш сама.
- Кураж имам, но знам, че не всички хора са безобидни…
- Завидно познаване на живота у една жена, която е свикнала да витае само в облаците.
- Доктор Маринов ми разказа няколко истории, случили се тук. Изясни ми и някои аспекти в човешкото поведение.
- Боже, колко те е обогатил! - не преставаше с ироничните си подмятания Вълкан Хаджи Томов.
- Готова съм! - каза твърдо тя и постави два куфара пред себе си.
- Проявяваш голяма скромност. Виждам, че кутията с бижутата ти стои на тоалетката. Вземи ги! Съпругът ти надали ще има възможност да ти купува такива.
- Пред него има голяма кариера, а пред нас ще има хубаво бъдеще.
- Ами тогава напред към вашето светло, сияещо бъдеще!
Свекърът й извади златния часовник от джобчето на добре скроената си жилетка. Погледна циферблата, усмихна се, поклати глава, взе куфара и каза:
- Хайде! И без това…
Младата жена го последва безмълвно, но го погледна въпросително.
- И без това… Това място беше прекалено добро за тебе! - каза свекърът, обръщайки се леко назад.
Тя сви деликатните си устни, но не каза нищо.
- Излишно е да вадиш някого от блатото, когато най-добре се чувства в компанията на краставите жаби.
Навън ги посрещна приятен нощен полъх след горещия ден, но изведнъж сред свежия нощен аромат на влажни цветя и сено се промъкна миризма на дим и въглен.
- Откъде идва този мирис на пушек? - попита с тревога тя.
- Може някъде да горят стърнища или пак са подпалили боклук в нечий двор.
Колкото повече се приближаваха към дома на лекаря, задушливият мирис на дим ставаше все по-силен и дразнещ. Някъде в далечината се очерта зарево с ясни пламъци, режещи с алени остриета нощното небе.
- Боже, това е някъде в махалата, където е отседнал Николай!
- Едва ли гори къщата на годеника ти…
- Побързай, моля те! Искам да разбера веднага!
Вълкан Хаджи Томов опъна поводите на конете и те полетяха по посока на заревото. Когато наближиха, вече нямаше никакво съмнение, че гори именно къщата, която бе наел младият доктор. Елисавета плачеше с глас и искаше да слезе от кабриолета, но Вълкан Хаджи Томов я стискаше здраво в прегръдките си и не я пускаше.
- Хей, какво чакате, бре? Защо не гасите? - викна Вълкан Хаджи Томов към събралото се множество, което зяпаше пожара и сякаш не знаеше какво да прави. - По сто лева на всеки, който тръгне да гаси!
Като пъргав мравуняк събраните се раздвижиха, лъснаха метални кофи и дървени ведра. Тълпата мигновено се организира, но вече беше късно. Старият търговец не спираше да дава нареждания, стискайки плачещата и съпротивляваща се Елисавета. Тя крещеше, че иска да влезе в къщата и да извади годеника си оттам, щом никой друг не иска да му помогне. Младата жена побуйства още малко, после изпадна в нещо като кататонично състояние с безумно впити в пламъка очи. Вълкан Хаджи Томов я прегръщаше като дете, галеше я по косата и й повтаряше:
- Не се коси, чедо. Не се коси. Така било писано. Така било писано.
Завърнаха се в чифлика призори. Елисавета не приличаше на себе си. По напълно безизразното й, сякаш замръзнало лице се процеждаше от време на време по някоя и друга сълза. Тя стоеше като вкаменена, напълно чужда на всичко, което я заобикаляше.
Минка и Станка ги посрещнаха на двора силно обезпокоени. Отнякъде се появи прегърбената фигура на Тодьо ратая.
- Чорбаджи, Тодю работил хубаво, а? Хубаво работил?! Чорбаджи, доволен ли си, чорбаджи? Аз всичко прави…
- Махай се от очите ми, празна кратуно! Когато те потърси човек, никакъв те няма. Махай се, ако не ти се ядат ритници! Отивай при животните! Там ти е мястото!
Елисавета слезе от кабриолета с помощта на свекъра си и леко залитна. Жените я прегърнаха от двете страни и я отнесоха до стаята й, където специално се погрижиха за нея. Няколко дни младата жена не се хранеше и не искаше да говори с никого. Свекърът, силно обезпокоен за любимата си снаха, намери връзки за един много добър специалист, известен с лечението си на такъв вид разстройства.
След прегледа Вълкан Хаджи Томов обстреля доктора с въпросите си. Достолепният възрастен мъж изслуша загрижения роднина, запомни всичките му питания и му отговори напълно изчерпателно:
- След две последователни и толкова силни травми жена с нейната крехка психика е закономерно да изпадне в толкова тежка депресия. Трябва да я изведем от нея с медикаменти, с вербална терапия и със сериозна семейна подкрепа.
- Какво се изисква от нас, докторе? - попита кахърният свекър.
- Правете всичко, всичко, което й доставя удоволствие. Рядко съм срещал толкова капсулирана в себе си пациентка, с такива затегнати реакции. По това можем да съдим за силата на травмата.
- Ще Ви потърся, ако се наложи! Бихте ли посетили на място болната в случай на влошаване?
- Разбира се, случаят ме заинтригува…
- Докторе, знайте! Няма нещо, което да не съм способен да дам за единствената си дъщеря.
- Дори и при такава безрезервна подкрепа тя ще излезе от състоянието си само ако го пожелае - каза замислено докторът, чертаейки с бастуна си фигурки в селската пръст.
* * *
Елисавета никога не излезе напълно от травмираното си състояние, нито от бялата нощница, нито от спалнята си. Лекарствата й помогнаха в някаква степен, защото бе започна да спи и да се храни, макар и машинално. Беше все така красива, с някаква очарователна, тиха и чиста печал.
Един ден тя се появи на чардака. Беше облечена отново в своята траурна рокля. Приседна до свекъра си, който веднага остави вестника и сутрешното си кафе.
- Елисавета, момичето ми, ти си станала от леглото. Какъв добър знак!
- Искам отново да пояздя! - каза тя с въздишка. - Николай сигурно вече ме чака там!
- Добре, добре. Отиваме в конюшните. Не съм оставил твоите кончета без грижи. Ще видиш, ще видиш и ще ми благодариш…
- Ама, господине, конете нали ги ли продадохте? - нелепо се намеси Станка, докато събираше празните съдове от закуската.
- Млък!
- Въх, сакън, господине, прощавайте!
Вълкан погледна към снаха си, която гледаше разсеяно и не бе чула или не бе съобразила казаното от прислугата.
Привечер те се върнаха в чифлика. Елисавета беше като в ступор, но и някак умиротворена. Свекър й, силно обезпокоен, повика двете прислужнички и нареди:
- Веднага я заведете в спалнята й! Грижете за нея! Една от вас да остане там. Ако се наложи, ще се редувате на смени, но не я оставяйте без надзор.
- Боже, какво й е на госпожата?
- Изглежда добре - рече наивно Станка.
- Много е добре! Опита се да се самоубие! - изрева свекърът.
Двете жени се завайкаха и затюхкаха, издавайки гъргорещи звуци на развълнувани мисирки. Вълкан разпери безпомощно ръце, но тогава снаха му завъртя отнесено очи в орбитите си и изрече бавно, като хипнотизирана.
- Аз видях Сатаната в конюшнята! Той искаше да ми отнеме честа…
- Заведете я по-бързо в стаята й! Не мога да я гледам повече така - каза възрастният мъж и се обърна, за да скрие разстроеното си лице.
- Ах, завала, ах, завала, няма да се оправи повече! - тихо нареждаха Станка и Минка.
На сутринта Вълкан Хаджи Томов, докато Минка му наливаше кафето, преди да разгърне вестника, внимателно попита:
- Как спа снощи Елисавета?
- Ох, и от цяровете за сън нямаше никаква файда…
- Че защо?
- Госпожата цяла нощ сънува страхотии, не ме остави да мигна…
- Помниш ли какво говореше насън?
- Ох, господине, никога няма да забравя - каза слугинчето и се прекръсти.
- Разкажи ми!
- Ух, не мога, господине, има срамотни неща…
- Докторът ще иска да знае всичко.
Минка се поколеба кратко, въздъхна и започна:
- Ох, някакъв дявол ли, таласъм ли с червени очи, с люспи и с рога я… Ох, как да го река!?… - Младата дебеличка прислужница започна бавно да се изчервява, играейки си с края на бялата слугинска престилка.
- Кажи, кажи, не се стеснявай! Заради доброто на госпожата го правиш!
- Ох, господине, аз съм свястно момиче, не мога да говоря за тия работи…
- Хайде, хайде, казвай, казвай! На доктор всичко се казва!
- Ами…
- Говори, мари!
Минка стана като домат и по челото й изби пот.
- Трябва да знам какво да кажа на доктора, когато дойде - потрети, но по-кротко търговецът.
- Не бива ли тя сама да си го каже, господине?
Вълкан Хаджи Томов кипна и удари с юмрук по масата.
- Я недей да ми се превземаш с тая проста кратуна! Кой помни бълнуването си, мари?!
Тя си пое дъх, набра смелост и каза:
- Ами госпожата приказваше насън, че уж нечестивият я сгащил натясно и тя… Ох, сещате се нататък, де…
Слугинчето се опита да спре дотам, но Вълкан Хаджи Томов я гледаше със свъсени вежди и барабанеше с широките си пръсти по масата.
- Дяволът й сторил най-срамното нещо - момичето сведе очи и се прекръсти още веднъж.
- Друго не каза ли в съня си?
- Ох, да знаете, господине, колко ми е зорно за таквиз неща да хортувам…
- Знам, знам, продължавай!
- Имала камък подръка и щяла да фрасне нечестивеца, ама не го сторила.
- А защо не каза ли?
- Ами… защото…
- Хайде, хайде - махаше нетърпеливо с ръка търговецът.
- Ами защото…
Възрастният мъж я гледаше втренчен и силно заинтригуван.
- Защото онова, което й сторил, й харесало, та чак снагата й искала още, още, още… - каза прислужницата, мокра от напрежение, и пак си пое дъх. - И после дума не каза, само пъшкаше…
- Ха! - рече изумен работодателят й. - Слушай какво, Минке, ти си добро момиче, ще ти увелича заплатата, но с никого не бива да говориш за това.
- Ка щяло, господарю! Кога съм разправяла за тия работи?
- Спомни си нещо друго не каза ли госпожата?
- Госпожата, завалията, бълнуваше, че този грях се измивал само с кръв.
- Затуй се опита да посегне на себе си… - бавно промърмори търговецът.
- Господ да я пази от тоя грях без опрощение! - каза набожното слугинче и пак започна да се кръсти.
- Господи! - сложи ръка върху устата си Вълкан Хаджи Томов. - Точно от това се страхувах. Благодаря ти много, Минке. Затваряй си устата и няма да съжаляваш! Днес искам да прекараш целия ден до господарката си, без да я изпускаш от око. Аз веднага заминавам за София да доведа доктор Попов. Ще доведа и медицинска сестра, която да се грижи за Елисавета. Когато се прибера, ще ти платя много добре.
- Тръгвайте, господарю, и Господ да е напред, пък Вие след него!
* * *
Вълкан Хаджи Томов се прибра в имението си след два дни. Във файтона заедно с него беше възрастен господин със златни рамки на очилата, с посивели брадичка и слепоочия. До тях седеше жена на средна възраст с квадратно чело и четвъртита челюст. Белези, които показваха силна семейна прилика с чертите на възрастния търговец. Очите и на двамата бяха тъмни, непроницаеми, под широки ниски вежди. Под черното си наметало жената носеше униформа на медицинска сестра. По-късно всички разбраха, че това е най-малката от сестрите на Вълкан Хаджи Томов - Петрана Хаджи Томова. Едната от сестрите бе починала съвсем млада от туберкулоза, другата бе постъпила в манастир, а най-младата се бе отдала на медицината и останала неомъжена. По време на войните се бе отличила като мъж. Предпочитали я по време на ампутации заради нейната сръчност и хладнокръвие. Сега работела в психиатрия, където се справяла завидно заради интелигентността и непоклатимия си характер.
С появата си в чифлика Петрана Хаджи Томова започна да царува там. Въведе желязна дисциплина за прислугата, погрижи се за доктор Попов да има идеални условия за работа, а брат й да се чувства комфортно. Вълкан Хаджи Томов чакаше с нетърпение психотерапевтът да приключи с прегледите и наблюденията на пациентката, за да може да се осведоми за състоянието й.
- Докторе, кажете какво става с нашето момиче. Има ли някакви шансове да се оправи?
Докторът поклати глава над чашата си с тъмен чай и въздъхна:
- Не искам да ви давам излишни надежди.
- Ах, така и предполагах! - придоби притеснен вид възрастният мъж.
Лицето на сестра Хаджи Томова оставаше като вкаменено, с някакво насмешливо пламъче в зениците.
- Не знам снаха ми дали е споделила с Вас за маниите си…
- Да-а-а… - кимна докторът. - Смята се за девица, преследвана от Сатаната. Според мен това се дължи на влечение табу, което изпитва, и затова бяга от действителността в по-ранни етапи от развитието на своя „аз”, т.е. в регресия.
- Но според мен тя няма как да Ви каже какво бълнува насън - каза Вълкан Хаджи Томов.
- Това е прелюбопитно! И може да носи ключова информация - погледна заинтригувано доктор Попов.
- Прислужницата, която нощем се грижеше за Елисавета, сподели с мен, че снаха ми имала натрапчиви кошмари.
- В какво се изразяват те? - попита докторът.
- Тя сънувала, че била в интимна близост с дявола и дори е… как да се изразя… Тази близост е била желана…
Този път изражението на Петрана излезе от своята скованост и тя се усмихна ехидно:
- А ние почти бяхме канонизирали нашата снаха…
Брат й я погледна гневно и нейните черти отново се вкамениха.
- А Вие, господин Хаджи Томов? Вие сигурен ли сте, че действително нищо не се е случило с болната в онази конюшня? Ами ако травмата почива върху реални събития?
- Убеден съм, че не са реални. Оставих я само за минута и когато се върнах, тя се сражаваше с невидим противник. А после се търкаляше по земята и стенанията й наподобяваха…
- Сладострастие? - попита докторът.
- Да - кимна свекърът.
- Е, тогава можем да говорим за класически симптоми. Халюцинирала е. Нарушила е табу и без съмнение това е причината за суицидния опит.
- Но как е възможно? Беше толкова мила, деликатна…
- Има много причини за отключване на заболяването. Ще се опитам да ви го обясня по психоаналитичния метод на един нов авторитет - Зигмунд Фройд.
- За първи път го чувам - каза старият търговец.
Петра Хаджи Томова се усмихна снизходително към брат си:
- Значи си престанал да се самообразоваш!?
- О, този учен ще се превърне в легенда. Повярвайте ми! - каза доктор Попов.
Присъстващата по време на разговора медицинска сестра мълчеше. Само доливаше чашите чай и се грижеше чиниите да бъдат пълни със сандвичи и бисквити. Психотерапевтът отпи глътка от чая и продължи:
- Нашият „аз” е слуга на двама тиранични господари, ако цитирам Фройд. От една страна, високото несъзнавано - задръжките, а от друга, ниското несъзнавано - инстинктите. В конфликта между високото и ниското несъзнавано се отключва заболяването.
- И душевните страдания са навярно страшни - поклати глава Вълкан Хаджи Томов.
- Всеки го знае от собствен опит, повярвайте ми.
Докторът замълча и с бавни движения изчисти и зареди лулата си. Събеседниците му се включиха в паузата и почтително наблюдаваха неговия ритуал. Психиатърът пое от дима, наслаждавайки се на скъпия тютюн, и продължи с професионален тон:
- Класически пример е сблъсъкът между мощно либидо и пуританско възпитание. Случаят с вашата снаха, струва ми се, е точно такъв. Ние сме надарени с уникални механизми за маскиране на истинските ни желания. Но когато заспим и автоцензурата отпадне, тогава нашите нагони се оголват и ние ставаме такива, каквито сме.
Медицинската сестра се усмихна с досада:
- Добрите хора само насън вършат това, което лошите правят наяве, е казал Аристотел две хиляди години преди Фройд.
- Не мога да не се съглася с Аристотел и с Вас, госпожице Хаджи Томова - потропа с лулата си по ръба на масата доктор Попов.
- Не съм страхлив човек, докторе, но тръпки ме побиват, като Ви слушам. Нима такива страшни дълбини носим в себе си?
- Какви препоръки ще ни дадете за обгрижването на болната? - попита сестра Хаджи Томова.
Докторът отговори с болезнено тъжна гримаса:
- Най-важното - пазете я от самата нея! Тя се самонаказва за естествените си потребности и може би в един миг няма да издържи на угризенията си. Щом казва, че грехът й може да бъде измит само с кръв, суицидният опит може да рецидивира.
- Няма да позволим това да се случи! - заяви Вълкан Хаджи Томов.
Лекарят само вдигна рамене.
- На самоубиец не се пречи, както казва един мъдър писател… - не сдържа сарказма си Петрана.
- Моля? - попита докторът, поглеждайки изумено през тънките златни рамки на очилата си.
- О, не ме слушайте! Това е от недоспиването ми… - тя скочи, грабна подноса с празните съдове и изчезна към кухнята.
Петрана Хаджи Томова се зае повече от сериозно със задълженията си на пазителка. Тя се бе превърнала в хибрид - нещо средно между Цербер и Аргос, но дори и най-добре тренираните в безсъние часовои в някакъв миг се предават на умората.
Дългогодишната медицинска сестра подскочи в съня си. Лунните лъчи през полуповдигнато перде осветяваха небрежно отметнатата завивка в разбърканото легло на болната, а то беше празно. Тя се спусна към прозореца и видя, че дворната врата е широко отворена.
- Господи, ще трябва да започна да я връзвам.
Миг по-късно цялата къща бе на крак. Вълкан, заедно с ратаите, прислугата и няколко мъже от селото, тръгнаха да издирват разстроената бегълка. В ранния следобед хрътките надушиха следа и тя ги отведе към Дяволското дере. Мъглата се бе разсеяла и търсачите видяха тънката фигура на избягалата как се рее като привидение из едрите буци пръст на прясно разораната нива, зовейки името на мъртвия си годеник. Господарката на чифлика бе все така хубава, въпреки разрошените коси и сините кръгове под очите. Но това, което привличаше погледа, бяха заоблените очертания на коремчето, вече доста изпъкнало под тясната връхна дреха, която болната се бе сетила да облече върху нощницата си. Търсачите гледаха със смаяни очи под прихлупените си каскети. Двуцевките им сочеха към земята като свалени бойни знамена, а един младеж тикна насмешливо назад калпачето си и подсвирна подигравателно. Вълкан Хаджи Томов го стрелна гневно с поглед и момчето свали шапката си.
- Какво зяпате бре, вашите жени не са ли били бременни?!
- А бе, господин Вълкане, твоят Кирил откога се е поминал, пък снаха ти е трудна!
- А тя друг годеник нямаше ли, бре?!
- Имаше… имаше… имаше… - започнаха да се обаждат един по един мъжете, блеейки в някакъв овчи канон.
- Ами що не казахте досега, че ще има бебе във вашата къща, бай Вълкане?
- Тъпана ли да бия на мегдана, или да те поканя за кръстник?
- Така е, така е, така е! - започнаха да припяват в стадото останалите мъже.
- Елисавета, хайде да си вървим у дома! - Свекърът свали шубата и я метна върху раменете на снаха си. - Кажи бе, Елисавета! Кажи бе, чeдо! Какво дирeше на това дяволско място?
- Исках дяволът да си прибере отрочето обратно и да ми върне Николай.
- Какво остана от тебе, Елисавета?… - болезнено се сгърчи лицето на възрастния мъж.
Когато се прибраха в чифлика, младата жена бе посрещната от сестрата на свекъра с нейната четвъртита фигура и поглед на сфинкс. Тя погледна брат си насмешливо, дръпна грубо болната за лакътя и я поведе нагоре по стълбите към стаята й. Много скоро резето щракна рязко, чу се болезнен стон и отново обичайната тишина се разстели из голямата къща.
* * *
Раждането мина бавно и мъчително, но Петрана отново се прояви като универсално медицинско оръжие, показвайки стоманената си същност и потресаващо хладнокръвие. За щастие големи усложнения нямаше и тя успя да се справи сама, преди да се появи закъснелият, вечно подпийнал доктор, довлечен от Вълкан Хаджи Томов.
- Честито, дядо! Момче е!
Вълкан се размекна и започна да черпи и да раздава с толкова широки пръсти, каквито никога не бе имал.
- Я не ставай смешен! - отрезвяваше го на всяка крачка Петрана.
Елисавета отказа да погледне детето.
- Вземи го! Не искаш ли да го накърмиш?
- Махнете тоя изтърсак на дявола от мене!
- О! - каза докторът, почти изтрезнял. - Имах подобен случай като студент в Прага. Жената беше изнасилена и си въобрази, че е заченала от Сатаната. Искаше да убие бебето си. Бъдете много внимателни за малкия.
Вълкан Хаджи Томов усети как скалпът му изтръпна.
Намериха кърмачка за бебето, а Елисавета разви мастит с висока температура и всички усложнения. Ако не бяха специалните грижи на Петрана и билковото лекарство за спиране на кърмата, младата жена щеше да си отиде.
Сега вече болната остана под ключ, а при всяко отключване на вратата тя беше завързвана със специални колани за леглото, каквито се ползват в психиатриите за буйстващите пациенти. Какво е да си играеш на криеница с опасността в нейния собствен лабиринт? Използваш всички превантивни средства, изграждаш стени, поставяш решетки и врати, но винаги остава един таен, известен само на нея коридор и там подмолно те чака тя.
Силно религиозната Станка беше намразила нечовешки Елисавета. Слугинята се беше възползвала от пълната затвореност, в която беше поставена господарската снаха и от време на време облекчаваше своята душа като разстройваше безпомощната жена. Станка често мърмореше под носа си зловещи брътвежи около болната, докато я обслужваше.
- Храним те, крепим те като рохко яйце, за да се излежаваш само… Виж ми ръцете, заради тебе са такива! - тя бутна пред лицето на Елисавета загрубялата си ръка. - И кого гледаме като царкиня? Вавилонската блудница! Подлогата на дявола! Неговата курва! Трябва жива да те изгорят, както едно време са ги горили. Туй от даскала го знам… Старите хора едно време разправяха, че нощем Лукавия обикалял да търси глупави момичета и да ги обезчестява. Така им завъртал главите след това, че после те сами отивали при него в пъкъла, да го търсят, а децата им ставали най-големите душмани на хората. Кой знае какъв антихрист се е пръкнал на бял свят от тебе!
Болната не реагираше дори с трепване на страховитите приказки. Тя гледаше с отнесен поглед към прозореца. Нахлуващите потоци светлина осветяваха лицето на младата жена и придаваха на чертите й някаква ефирна привлекателност. Станка скърцаше със зъби срещу Елисавета с онази злоба, с която грубите създания реагират на финеса.
- Какво да те заключвам? Кирлив гологан зян не става. Няма да те развързвам. Нека да поседиш още малко вързана!
Слугинята излезе от спалнята на болната удовлетворена като след дълго чакано отмъщение, без да забележи, че ножиците от джоба на престилката й липсват. Станка се зае да лъска дъските на чардака с гняв. Бебето започна да плаче нервно.
- Какво искаш бре, караконджул такъв, нахранен си, измит си…
Докато Станка нареждаше така, Минка, която добре познаваше детето, разбра, че нещо става, и хукна нагоре по стълбите.
- Какво си се разтърчала, мари?
- Вълканчо плаче, не чуваш ли!
- Бебе може ли да не плаче?
Прислужницата продължи да трие дъските с бяс, но веднага изпусна парцала, когато чу писъците на Минка.
- Стано, Вълканчо го няма в люлката!
- Вай, Боже! - плесна се с две ръце по бедрата другата слугиня. - Оная вещица го е грабнала.
- Стаята й е заключена отвътре.
- Божке, като дойдат господарите, жива ще ме одерат!
Малко след случилото се пъргавата Станка тичаше с бохча в ръце по черния път към нейното село Бурнусус, напълно забравила за заплатата си и се молеше да не я последват там. Ни жива, ни умряла, Минка дочака господарите си. Вълкан пребледня като смъртник, хвана се за стомаха и хукна към стаята на Елисавета. Петрана процеди през зъби:
- Защо не си потърсила помощ досега, фитка такава!
Старият търговец се опита да разбие вратата с рамо, но не успя. Тя бе много здраво направена и подплатена с метал. Тишината в заключеното помещение бе най-зловещото нещо в този момент.
- Остави на мене - каза със смразяващо спокойствие Петрана.
Тя се изправи пред вратата, изопната като щит срещу оръжие, и нанесе три отмерени удара с юмрук по нея.
- Елисавета, отваряй веднага, ако не искаш да се разкайваш после!
Последва мъчителна тишина в продължение на минута-две. Петрана замахна още веднъж с юмрук към вратата, но преди да удари пак, резето изщрака и на прага застана болната. Тя държеше в ръце русата си плитка, отрязана с откраднатата ножица, с която се бе освободила от каишите.
- Това е свещеното оръжие! - Елисавета бутна вратата, откривайки ужасяваща гледка зад себе си. - Антихристът е мъртъв, хората са спасени! - каза болната с усмивката на Юдит от картина на Кранах.
Върху леглото бе поставено като кукла трупчето с посиняло лице. Петрана гледаше с широко отворени очи и след секундно вцепенение се спусна към безжизненото създание. Минка прежълтя като лимон, обърна очи и тупна на килима. Вълкан се спусна след сестра си и надничаше през рамото й с вид на жив мъртвец, докато тя преглеждаше телцето.
- Няма никакви признаци на живот, братко. Удушила го е с отрязаната си коса - каза тя мрачно и за пръв път в гласа й се долови болезнен тон.
Той се хвана за главата и изрева. После се строполи на канапето и се втренчи с безумен поглед в картината на стената, изобразяваща по ирония на съдбата щастлива селска мадона. Петрана първо се погрижи да обезопаси болната. Покри трупчето и го изнесе от стаята. После се върна при припадналата и при своя брат, изпаднал в ступор. Сестрата извади цветята от една ваза и лисна водата върху лицето на Минка. Тя веднага се размърда. Петрана взе бутилка коняк и я постави пред брат си. Прислужницата се надигна бавно от пода.
- Само да споменеш за случилото се тук! Ще си прокълнеш и майчиното мляко.
Изплашената жена се опита да даде някакъв отговор, но не беше по силите й.
- Хайде, хайде, махай се! И пийни малко ракия, за да се съвземеш.
Минка почти избяга от стаята. Петрана отново придоби предишното си иронично изражение.
- А не мислиш ли, че твърде много ревеш на чужд гроб, братко?
- Не разбирам за какво говориш, Петрано?
- Разбираш, разбираш…
- Честна дума, не разбирам!
- Ах, ако не те познавах… - въздъхна, без да сменя ироничното си изражение тя. - Знам, знам какво преживяваш!…
- Какво знаеш ти!? - махна с ръка старият търговец и едва задържа болезнена вълна от мъка в гърлото си.
- Знам, че за втори път виждаш края на Хаджи Томовия род.
Сломеният мъж вече гледаше сестра си като някакъв демон пред себе си:
- Да, аз приех това дете като част от моята собствена плът и кръв.
- Опитваш се да ме измамиш ли?
- Да не съм ти либе, че да те мамя, сестро!
- Напразно съм очаквала признание…
- Казвай направо, Петрано!
- Ти направи това дете на Елисавета, нали?
- Господи, ти си се побъркала!
- До последно се опитваш да се измъкнеш…
- Не хитрувам.
- Ти ли? Хитрувай, колкото искаш, но аз знам, че ти си дяволът от конюшнята.
Това вече го съкруши и той облещи очи като пред припадък.
- Лудницата, дето си работила, ти е размътила главата.
- А-а-а, значи моята глава е размътена? Няма ли да ме попиташ как съм разбрала?
Вълкан мълчеше мрачно като обелиск, вдигнал надменно долната си челюст като еркер на крепост.
- Помниш ли, че обичаше да ни плашиш, когато бяхме деца? Един приятел на татко ти беше направил подарък - маска на някакъв демон от Китай. Имаше рога, люспи и червени очи. Точно както ни го описа Елисавета. Разрових се във вещите ти и я намерих, беше я запазил.
- Глупости! Най-обикновено съвпадение.
- Както пожарът в къщата на доктор Маринов ли в същия ден, когато Елисавета е искала да напусне твоя дом?
- Та аз не съм мръдвал от чифлика тогава. Бях при Елисавета през цялото време. Питай я!
- Да, при нея си бил, докато Тодьо е извършвал палежа по твоя заповед. Видиотеният нещастник буквално и в огъня би влязъл за тебе.
- Ако беше жив, горкият, щеше сега да ти каже какъв грях си слагаш на душата, Петрано.
- А не е ли е грях да дадеш на малоумен да почиства ловната ти пушка? Казал си му, че ако каже на някого какво си му заповядал онази нощ, няма да му позволиш да пипне повече оръжието, за което цял живот е мечтаел да се грижи. Браво, братко! Знаел си, че така най-лесно ще запушиш устата на лудия, на когото и без това никой не вярва. Но си забравил, че само аз тук умея да общувам с такива хора и Тодю ми се довери. На другия ден хитро си оставил патрон в цевта на пушката и си оставил нещастника да я почиства. Трябваше да съобразя, че може би бедният човек се е издал пред тебе за споделената с мен тайна.
- Господи, Петрано! Как можа да ме заподозреш в такива страшни престъпления въз основа на такива нелепи съвпадения?!
- Аз не те подозирам! Аз не те подозирам!… Аз съм сигурна! - изстреля като стрела последните си думи Петрана. Тъмните й очи се забиваха в сгърченото от смут лице на Вълкан Хаджи Томов.
- И откъде накъде си толкова сигурна? - опита се да изиграе благороден гняв той.
- Когато започна твърде често да извеждаш Елисавета на чист въздух, аз се усъмних. Проследих ви до конюшните и ви видях.
- Какво си видяла? - той стана по-бял от ризата си.
- Ти носеше китайската маска, а Елисавета… - Петрана се изсмя подигравателно. - А снаха ти стенеше под тебе. Халюцинирала е, а?! Гениално!
Този път брат й се предаде. Той рухна и започна да се разпада под нейния поглед.
- Елисавета се съпротивляваше само първия път, а после… а после го искаше толкова, колкото и аз… - каза той смазан.
- Чудесно оправдание! О, да, сигурно ти не си я изнасилил, само си се възползвал от нейното душевно заболяване!
Кръвта нахлу в лицето на възрастния мъж и то по странен начин започна да контрастира с още черните му мустаци и сивеещата му коса. Вълкан скри очи в ръцете си, за да не гледа повече своята сестра, която все по-изкусно го атакуваше.
- Елисавета с нейната нестабилност, с болезнено незадоволената й женственост и с този детински наивитет! Каква лесна плячка! Как да й устоиш?!
Той продължаваше да мълчи с пръсти, заровени в косата, и със забит в земята поглед.
- Петрано, можеш да дълбаеш в главите на хората по-дълбоко от доктора и по-страшно…
- Горкият доктор Попов! Познаването на психоанализата не му помогна да разбере, че срещу него стои дяволът от конюшните. - Настъпи кратка пауза между тях и Петрана първа я наруши: - Беше ми трудно да разбера защо тя не е смъкнала маската от лицето ти, след като е имала възможността да го направи. Може би защото смътно и дълбоко в себе си се е досещала кой се крие под образа на демона. Маската, ах, маската… Тя понякога е спасителната преграда, която пази два свята от разпад, ако взаимно се разкрият…
През преплетените пръсти, покриващи лицето на възрастния мъж, се процеди една сълза. Петрана замълча и насмешката от погледа й изчезна за малко, докато брат й се съвземаше от поредния удар, който тя му нанасяше. Медицинската сестра беше достатъчно великодушна да му позволи да си поеме дъх. След достатъчно дълго мълчание тя пак продължи:
- Е, защо не използва нещо по-обикновено за прикриване? Защо трябваше да вадиш акъла на снаха си с тази отвратителна маска? Не че разгонената самка не успя да свикне и с нея…
- Отвратителна ли? Моята китайска реликва?! Винаги съм я намирал за прекрасна.
- Значи, такава ти била естетиката? Обяснимо! Представям си колко си бил отчаян, за да стигнеш дотам.
- Нима?
- И ти си бил на границата на лудостта като Елисавета и само осъществените ти желания са те спасили от болестта. Донякъде…
Вълкан я изслуша, изправи се и излезе от позата на гърбат мост. После се облегна назад, откривайки мокрото си от сълзи лице.
- Добре, добре, Петрано - каза с безкрайно изтощение Вълкан Хаджи Томов. - Наречи ме чудовище, изрод, върви в полицията, ако щеш! Вече ми е все едно! Аз само исках да продължа Хаджи Томовия род.
- И нима никога не си сънувал снаха си гола? - Петрана не сменяше саркастичния си тон.
Той отново се изчерви като гимназист. Само сестра му можеше да превръща срама в камшик.
- С твоите пари можеше да си купиш утроба. После осиновяваш детето и готово. Боже мой, има толкова много жени, стигнали до ръба, готови за няколко хилядарки на всичко. За какъв бяс ни бяха всички тези трагедии?! - Гневът й бавно премина във въздишка на умора. Вълкан все по-ниско навеждаше глава. - Аха, да не би само снаха ти да те кара да се чувстваш мъж?
В смеха й прозвуча жал, несвойствена за нея. Вълкан мълчеше като скала, започнала да се руши отвътре.
- О, нещастни братко! - зае комично-театрална поза Петрана, очите й отново се смееха безпощадно върху нейното застинало лице.
- Исках само две неща - каза тихо той. - Едното бе Елисавета, а другото бе да продължа Хаджи Томовия род.
- Сега вече ти вярвам.
- Ще ме предадеш ли? Ти никога ли не си грешила? Ти съвършена ли си?
- И аз искам да продължим Хаджи Томовия род! - рязко прекъсна брат си тя. - И ще ти помогна да го направиш, за да ти покажа, че и аз съвсем не съм съвършена.
Старият търговец си отдъхна смаян и я изгледа продължително с невярващ поглед.
- Е, ще се наложи да повториш упражнението. Не бой се! Струва ми се, че тя е като наторена нива.
- Първия път приписахме детето на нейния годеник, а сега? - Вълкан Хаджи Томов светкавично се съгласи с предложената идея.
- Ще кажем, че някой се е възползвал от нея. С душевно болните жени това се случва толкова често.
- Няма ли да е неубедително… - колебаеше се той.
- Ще започнем да я пускаме да се разхожда по-свободно из чифлика. Ще започнем да каним повече хора у дома и когато констатираме бременността й, ще имаме повод да откажем всички посещения. Не бой се! Кой ще заподозре тебе - идеалния свекър? Но имам условие!
- Какво условие?
- Когато отидеш при нея този път, няма да прикриваш лицето си.
- Защо да рискуваме?
- Умът ти става бавен.
- Какво си решила, Петрано? - попита с лошо предчувствие той.
- Този път ще взема радикални мерки, за да не изгубим още един от Хаджи Томовия род.
- Петрана-а-а!
- Ах, боли те? - каза с насмешлива горчивина тя. - Предполагах, че това не е само похот…
- Че не стана ли ясно като бял ден… - каза отчаяно възрастният мъж като всеки, който нямаше повече нито какво да крие, нито какво да губи.
- Щом не искаш поколение от друга жена, сега ще играеш по моята свирка.
Старият търговец пак сведе глава и дълго мълча, смазан пред единствената перспектива, която му оставаше.
- Е, чакам!
- Ти сърце ли имаш или медицински инструмент?!
- Всеки ден ще благодаря на Господ, че не ми е дал нагони като вашите.
- Не знам благословена ли си или наказана?
- Много просто, и двете!
Атмосферата между брата и сестрата отново се изпълни с мрачно напрежение.
- Е…
- Е, добре! Добре! Ще отида при нея с открито лице, но искам да ми обещаеш нещо! - каза той бавно, с празен поглед.
- Какво? - попита сестра му равнодушно.
- Обещай ми… Не! Закълни ми се!
- Какво? - попита тя почти презрително.
- Че Елисавета няма да се мъчи…
Сестра му свъси вежди сурово и лицето й придоби каменно изражение, сякаш се готвеше да асистира при ампутация.
- Моля те! Нека не се мъчи много… Моля те!
Гласът му отново потрепери, задавен от соления вкус на сълзите.
- Ако исках забавление, щях да отида на театър.
* * *
На следващата година Елисавета роди чудесно здраво момченце. То носеше много от нейните черти, но тя не преживя раждането. Нарекоха го Петър. Щеше да расте като принц и едва ли нещо щеше да му липсва, освен неговата майка. Но леля му Петрана щеше доста да се мъчи при компенсацията на този дефицит. Дали щеше да успее?
Официалната версия за смъртта на родилката беше „Тежка хеморагия по време на раждане”. Малко повече от година преди това диагнозата „Остра дихателна недостатъчност” бе определена като причина за леталния изход при случая с първото й дете - Вълкан. Докторът, който беше констатирал и двата смъртни случая, бе винаги полупиян и с не малко дългове. Един ден той просто изчезна безследно. Последно бил забелязан някъде около Дяволското дере и никой повече не го бе видял. Злокобното място бе станало собственост на Вълкан Хаджи Томов доста преди изчезването на доктора. Добрите в занаята винаги планират нещата дълго и старателно.
Загадките около известната фамилия се трупаха, но най-схватливите знаеха, че тайните на Хаджи Томовия чифлик са добре заровени някъде из обширните му владения. Любопитните, които искаха да се поровят в мистериите му, първо трябваше да се изправят срещу неговите непоклатими пазители.
