СЪПРУЗИ
Свеж есенен ден, опиващ като тиха меланхолия. Из просторното поле, зад обраслото с трева предградие, той и тя - чужд съпруг и чужда съпруга. Те дълго се разхождаха, гълтаха свежия въздух, упоявани от безлюдната омая.
Той й каза много мили думи, тя му даде много целувки.
И така, неусетно, те стигнаха до последната трамвайна спирка пред предградието.
Тя изведнъж се сепна:
- Мъжът ми!… Слиза от трамвая!
И бързо се откъсна, уплашена и смутена, от ръката на приятеля си, който бързо възви зад току-що спрелия трамвай и веднага се качи на другия, който тръгваше за града.
Тя си отдъхна.
Не прекрачила и няколко крачки, тя се изправи пред мъжа си. Той беше бледен и заговори, объркан… В тоя далечен край на предградието - какво можеше той да измисли за свое оправдание?
Тя схвана всичко и доби кураж:
- Хванах ли те? Най-после!
Той изведнъж се изчерви и се оплете още повече:
- Аз ще ти обясня - почакай малко… да отдъхна - ще ти обясня… - казваше той и поглеждаше скришом наляво, където една дама, току-що слязла с него от трамвая, бързо завиваше в първата напречна улица.
Ето - скри се вече!
Той си отдъхна.
И започна спокойно:
- Знаеш ли, миличка - срам ме е да ти кажа…
- Кажи, кажи… - полюбопитства тя.
- Получих анонимно писмо, че ти ще имаш среща тук…
Тя побледня, но се овладя:
- И… повярва?
- Сега вече… не.
Тя съобрази хитро:
- Кой ли е тоя лош човек - навярно един и същ е писал и на двама ни?
- И на двама ни? - натърти той.
И, за да се прикрият един от друг, те и двамата громко се засмяха. После се хванаха под ръка и тръгнаха, обратно, по малката тревясала пътека.
От небето грееше топло, меко есенно слънце, а из въздуха се носеха леки, като коприна, паяжини - по-нежни от илюзията за човешкото щастие…
——————————
в. „Литературен час”, г. 2, бр. 8, 6.11.1935 г.
