Георги Майоров

Поетът Матей Шопкин от първата си книга до днешната - „Моят земен ден” (2021), не е изменил на романтичния си реализъм, на родолюбието си към род и родина. Дори сред превратностите в живота днес, не промени своя възторжен глас.

Непрестанно бди и защитава българския език и българската литература. Остава верен на искрената обич към България.

С повишено настроение прочетох и броих до 101, колкото са най-новите му стихотворения в книгата.

За разлика от цялото му многообхватното на теми творчество в 55 книги, тук той потапя лакмуса на своята изповед в колбата на най-близкия му интимен свят - творчеството, семейството и България.

Всяко стихотворение е ескиз от голямата панорама на неговия богат жизнен и творчески път, изпълнен с възторжени пориви и елегични страдания. С възпевни ноти гради родолюбието у всеки българин и е за пример как не е предал своя свят идеал:

И моят земен ден ще продължава,
и аз ще си оставам все такъв:
достоен син на слънчева държава
и български поет с гореща кръв! („Вярност”).

Като такъв Матей Шопкин и днес въздава своята искрена изповед към българската свещена земя, към „добрият майчин благослов”, за да превръща в песен своята съдба на поет.

Изповед пред перото, пред поезията, пред неговия духовен вятър, който да го носи през дълбоката човешка доброта. И не може да живее „без пориви, без вяра и мечти”.

Изповед за взаимната обич с баладичната му съпруга Магдалина, която е мъдро крило за поета. Изповед пред дъщерите Марина и Теодора.

Така „възторжен, щедър, извисен”, той навсякъде носи в себе си и раздава обич, толкова скъпа в днешното оскотяло време.

Вървял в редиците на Априлското поколение поети, Матей Шопкин не забравя да отправи поздрав на „Априлските ветрове” да бушуват, че да събуждат и бунтуват гордата съвест на българина и България. За да се сроди „с недрата на Безкрая / и своя земен път” да продължи.

Красотите и обичта към България са неговата изповедна икона. Затова балкани и полета, села и градове, трудолюбивите и честните хора са градивото на неговия олтар.

На пръв поглед тези отломки от сърдечната глъбина на поета изглеждат едва ли не равносметка на всичко, до което е успял да се докосне и да претвори, да създаде животворно поколение, да прослави поетичния глас на България. Но не това е целял.

Просто е отговорен пред себе си и България непрестанно да дава отчет за своето съкровено дело:

Сега просторът е смрачен
и под небесната жарава
аз сам се питам изумен:
какво по моя път остава? („Оран”).

Остават книгите му с поезия и публицистика, и не малкото стихове за деца. Остават спомените от бащиния дом в Долна Липница, които връщат поета в детските години с аромата на градината, с топлите дни и ледените зими, с благодатния труд за красота и преуспяване.

Дългът е неотклонна тема в неговия ден за светлина в бъдещето:

На бъдните потомци да оставим
достойни и заветни знамена! („Предвестие”).

Още по-вярно е и другото. Като нови, тези стихове изясняват и фреските на неговото перо. Те навяват същата бодрост, вдъхновеност и настъпателен дух от неговата възторжена младост.

Направил това облитане на своя поетичен свят, Матей Шопкин пропъжда всички други несгоди и неоснователни нападки. Дори притесненията от корона вируса не охлаждат неговото разгорещено чело.

Всред колебанията за не всичко свършено докрай, за сбъднати и несбъднати мечти, за нас, за бъдещето, е достатъчно да знаем, че Матей Шопкин е добър човек и честен поет, неотклонно в своя свят олтар - призван да пише стихове.