УНАМУНО
Последният, най-сполучливият и най-дълбокият от всички коментатори на Дон Кихот е Мигел де Унамуно. Този човек е единственият от днешните историци, който е успял да прекръстоса заедно със своята слава, Средиземното море и да повдигне известен шум в Италия…
Като оставим настрана чистата литература, той е най-типичният представител на днешна Испания. Той е за своята страна нещо подобно на това, което беше Карлайл за Англия и Фихте за Германия.
Неговата дейност на апостол на духа, която се е развила след неуспехите и поражението в Куба, има нещо общо с немските дейци. Той търси като Фихте да възкреси една силна морална дисциплина, вкоренена в най-чистите иберийски традиции от миналото и да пробуди заспалия дух на своите сънародници.
И като Карлайл той използва лириката, за да накара своя народ, който е малко изостанал от съвременните европейски течения, да намери в модерния идеализъм нов импулс за по-голямо и по-чисто величие.
Неговият коментар на шедьовъра на испанската литература е също неговото най-възторжено апостолско послание до народа му.
Там Дон Кихот възкръсва в една духовна атмосфера, в един свят с твърде характерни и мистични разбирания. Но тази атмосфера, този свят са чисто испански… В тази книга коментаторът живее един идеален и идеализиран Дон Кихот, който съвпада с този на Сервантеса само външно.
Но това величествено преобразяване на Дон Кихот не е направено от един чужд и космополитен философ, който да вижда в светия рицар само абстрактни и универсални идеи, създадени за всяко време, за всяка страна и за всеки мозък, но от един испански поет, философ и мистик, роден в самата земя на героя, християнин като него, луд като него и който вижда в есенцията на „Дон Кихотщината” истинската вяра - за проникване в самата душа на неговата родина.
Обаче тази книга не е смо страстен коментар на този шедьовър, но същевременно един опит за очертаване на испанската расова психология в нейните най-върховни моменти.
Унамуно не вижда Дон Кихот тъй самотен, както би могъл да си го представи един чужденец. Не е само един луд, не е един анормален и усамотен. Както всички биографи, Унамуно съпоставя своя герой с други герои, които се казват: Сид, Санта Тереса, Писаро, Игнасио Лойлола… даже сянката на Разпнатия на кръста.
В „Дон Кихот” на Унамуно има дълбочина. Той не е едностранчив, не е само един характер и не въплъщава само една определена идея. Унамуно счита „рицаря на печалния образ” като историческа личност, като един граждански светец, на който Сервантес е бил единственият и несъвършен евангелист.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 2, бр. 72, 26 април 1930 г.
