Яко Молхов

Ще кажа няколко думи за Веселин Андреев не от името на някаква официална институция, а от група хора, за които неговата смърт отеква най-болезнено в сърцата: това е кръгът на неговите приятели, обременени сега, в тъжните минути на раздяла, с непоносим упрек.

Упреквам първо себе си, сетне и другите, че в тези последни месеци и дни, когато в душата му е зреело фаталното решение, не бях край него, не бяхме край него и не споделихме неговата мъка, а може би можехме да я облекчим.

Защото мъката е и наша - на цялото ни поколение. И ние, Веселине, преживяваме своето „отчаяние на ума” и своята „болка на душата”, както казваш в предсмъртното си писмо. И упрекваме себе си, без да те осъждаме, защото те разбираме повече от всички други на тоя свят…

И в нашата болееща душа броди и стряска съня ни намерение, подобно на твоето, което ти осъществи, за да осиротеем сега и да се засили същата тази непосилна болка за сторен и несторен грях…

Сега искам да си припомня за главната книга на твоя живот. Писах: „Тишина около мен, а в мене неспокойствие и мъка, които траят часове! Чета книгата на Веселин Андреев „Умираха безсмъртни”. Задрямващата съвест се съпротивлява, но четенето дава тласък на паметта и страшните години на нашата младост оживяват. Оживяват сенките на обичаните, но полузабравени, за да не пречат да живеем в суетата на дните, които са ни отредени, защото ние сме живи, а те не са; но бремето на тяхната преждевременна гибел е в нас и то ще остане в нас, за да ни отдели неотвратимо от онези, които не са обременени от нищо страшно като общонационално преживяване - годините на войната и фашизма. Ние бяхме в пъкъла и това не бива да се забравя…”

Сeга, в днешния ден, онези, които искат или ще искат сметка от нас, които бяхме в оня пъкъл, да се надяваме, че не ще ни откажат нашите тогавашни екзалтации; защото вярвахме, че идва един по-добър и по-благороден свят на правда и свобода.

Аз съм твоят приятелски заслушан свидетел на моралното страдание, което съпътстваше твоя живот, твоето литературно усилие като форма за спасение…

Но, не би! За моралния кодекс на участниците във всяка борба самоубийството е грях и ти си го съзнавал и искаш от нас да ти простим: простено да ти е, Веселине! Прости и нас…

Ти си и ще останеш между нас и ще те споменаваме не само с добра дума, но и с човешка адмирация за живота ти, за литературното ти дело - ние, твоите приятели и почитатели…

София, 14 февруари 1991 г.