Румен Стоянов

Звучи стряскащо и трябва да обясня. Той е писал: „Освобождението завари България с един език полутурски”. Е или не тъй, до колко, всеки може да прецени, щом поразлисти например Захари Стояновите „Записки по българските въстания”. Впрочем, голяма част от думите, които смятаме турски, са персийски, арабски.

Един от челните приноси на дядо Вазов е, че ратува неотстъпно за изчистване на родната ни реч омайна, сладка. И тая негова заслуга потомците я ценим. Ала то ни най-малко пречи на милиони българи да постъпват тъкмо противното спрямо вършеното от оногова, когото уважително зовем патриарх: те употребяват кой повече, кой по-малко, преднамерено или несъзнателно, чуждици излишници, срещу които се е борил писателят.

По него време те били в огромната си част турцизми, днес по начин поразително сходен, ако ли не количествено еднакъв, са англицизми. Но по същество, като брой и зловредност, явлението е напълно същото, различни са източниците, които и в двата случая водят към една точка: обезбългаряване на българската реч, обезбългаряване на българската мисловност, обезбългаряване на българите, защото ги отвиква да из/мислят със своя глава, приучава ги да чакат, подобно просяк, външни подаяния.

Говора ни са просмукали турцизми, понеже земята ни била е част от инородна, иноверска империя, сега имаме държавна самостоятелност*, предполагаща, изискваща да разработим езикова политика, което на свой ред включва сгодност за отпор срещу потопа от буквени дошляци.

А и още: не може да става никаква съпоставка между оновашните ни образованост, интелигенция и сегашните. Макар че всички предимства са в полза на днешността, езика си го пълним тъй обилно с англицизми, сякаш напиняме да станем американски щат и едно от изискванията да бъдем удостоени с тая чест е скоротечно да се поамериканчим езиково, съответно умствено. Та: имаш ли истински, а не привиден, мним усет за българска словесност, не може да не те боли като виждаш как целеустремено, чак скоропостижно бива тя поангличанвана.

Ще припомня: милодрагото ни отечество възстановява, след някакво си там едва полухилядолетие, своята държавност во лето 1878-о, пък тя задемократясва от 1989-о. Сиреч полутурския и англобългарския делят ги 111 години.

Време препредостатъчно да проумеем как сме стигнали до първия и най-вече извадим поуки назидателни как да се вардим от втория. Или поне да намаляваме хищното му - напълно безпрепятствено, дори желано - проникване, рязко променящо речниковия състав, повторено с една дума: разбългарява го.

С ръка на сърцето: западнеещата държаба, овцеството сториха ли ей тонинко, дали кутренце шавнаха да защитят език, наречен от Вазов свещен? Или напротив, стръвно отхвърля Народното събрание всички проектозакони досежно езика, изявявайки и втълпявайки нехайство към нерадата му участ, която всички равнодушници подкрепят? Какво ли би казал поетът, ако чуеше настоящия англобългарски?

А ние, ние как постъпваме: тачим делото на човека, сътворил „Под игото”, „Чичовци”, но вървим тъкмо в обратна посока, сиреч преднамерено или от небрежност допринасяме за отбългаряването - пълзящо - на онова, което Иван Вазов е съкровено възпял („език свещен на моите деди”) и всеотдайно обългарявал?

Тая двойственост, това крещящо, за да не туря цинично, противоречие, между преклонение и поангличанване ако не равнозначи с лицемерие, па що е? Нали Самси Господ Иисус Христос е отсъдил: „по плодовете им ще ги познаете” (Матей 7:16), тоест по делата?

Не крайно, а прекрайно време е всеки от нас да се запита: моите, моите словесни плодове какви са: български или англобългарски? Чий пример следвам: на великия родолюбец или на мърлячи някакви? Като личности, общество мигар се опълчваме на англобългарския или с безразличие съучастваме в ускореното му съграждане? Питаме ли се какъв език ще завещаем на деца и внуци, какво аз правя, че той да е поне от малко по-малко гнидав?

По твоя съвест избирай и най-вече действай: български или англобългарски, ежедневно решаваш ти.

Помни: цени се не копие (англоподобие), а оригинал (читав български).

——————-

*Тъй де.