НЕПОЗНАТИЯТ ПОЗНАТ КОНСТАНТИН МУТАФОВ
електронна книга
Сборник с разкази
Съставители: Ноеми Стоичкова, Мария Русева
Редактори: Ноеми Стоичкова, Мария Русева
Технически сътрудник: Симона Петрова
Съдържание
Ноеми Стоичкова. Константин Мутафов и политиките на вестник „Литературен глас”
Мария Русева. Константин Мутафов като разказвач
Константин Мутафов. Юбилеят на Халил баба бербер
Константин Мутафов. Артериосклерозата на Зарко Кърлежа
Константин Мутафов. Царят на боклуците
Константин Мутафов. Учител от старо време
Константин Мутафов. Апаш
Константин Мутафов. Арабска приказка
Константин Мутафов. Защо кучетата лаят на месечината
Константин Мутафов. Приказка без име
Сборникът с разкази „Непознатият познат Константин Мутафов” е изготвен по проект „Текстове от маргиналията: памет и употреби” (80-10-32 от 22.03.2021), финансиран от НИС на СУ „Св. Климент Охридски”.
Изданието е с некомерсиален характер, като е предназначено за научни и образователни цели.
Съставителите изказват сърдечната си благодарност към колегите от „Литературен свят” за приютяването на този сборник на уебсайта <literaturensviat.com>.
2021
——————————
КОНСТАНТИН МУТАФОВ И ПОЛИТИКИТЕ НА ВЕСТНИК „ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС”
Ноеми Стоичкова
От заниманията ни с маргинални фигури в литературата през последните две години, Константин Мутафов заема особено място. Бихме го нарекли неизвестният известен, тъй като - най-малкото - през последните поне 30-тина години чувахме името му през интервюта на неговата дъщеря - голямата актриса Стоянка Мутафова. Но обикновено в тях оставаше отглас в паметта за „интелектуалец” и „драматург”. Едва преди четири години, колегите от Русенския университет - Велислава Донева и Стефан Вичев, заедно с архивиста Веселина Антонова - издадоха първото цялостно документално изследване върху тази разностранна творческа личност в нашия културен живот през първите четири десетилетия от ХХ век. Трудоемката им изследователска работа е добра основа да се продължи през К.-Мутафовото присъствие разширяването на литературноисторическите разкази за разноликото, плуралистично време между двете световни войни, в което съ-съществуват най-малко множествеността на модернизмите, но и нехомогеността на реалистичните традиции, както и техните докосвания: слитането на националните традиции и европейските случвания. В споменатата книга са отделени 70 страници за Писателя (с. 125-195) като се тръгва от многото жанрове, в които се изявява: поезия, пиеси, разкази, роман, есета, импресии, литературна и театрална критика. Произведенията са панорамно фиксирани предимно хронологически и тематично, обвързани с водещите литературни тенденции или развързващи се от тях. Нашата разгръщаща цел е да щрихираме един контекстуален - културен и литературен - анализ по-конкретно върху неговите белетристични творби от 30-те години на миналия век, публикувани във вестник „Литературен глас”, по-голямата част от които не са включени в единствения му сборник с разкази „Прости души”, излязъл през 1938 г. и (както почти цялото му творчество) останал не преиздаден до днес, въпреки наградата на СБП в същата година на неговата поява. Ще побързаме да споделим и наше наблюдение върху тях, което в настоящата статия ще аргументираме и което (не) потвърждава позицията на русенския екип. В уводните думи Велислава Донева хипотетично обяснява „литературното емигрантство” на Константин Мутафов така: „Може би защото талантът му е от „втория ред” и защото като млад автор е прицелван от критика с висок мерник, а като по-зрял не попада в полезрението на кръговете на модерните млади, които удобно го заобикалят със снизходително мълчание” (Донева, Вичев, Антонова 2017: 7). Нашата позицията обаче, оформена включително през „Животоописанието”, е свързана с едно доста плътно вписване на Константин Мутафов в развойните процеси на българската литература и немалка популярност сред своите известни съвременници от различните културни сфери. Самите автори на първото изследване за разглеждания автор извеждат, че той още преди Първата световна война има интерес към модерния тогава окултизъм (с. 126), че се откриват в драмите му модерните идеи за човека на Ибсен и Хауптман (с. 130). Говорейки за транстекстуалното обръщане към библейския текст в пиесата му „Иуда” от 1915 г. (с. 131-5) се споменава, че „в художественото си превъплъщение образът на Исус е представен като продукт на сборен евангелски прочит и е интерпретиран от позициите на модернизма” (Донева, Вичев, Антонова 2017: 135). Странно обаче не се изтъкват нито своеобразната синхрония на проблемите от тази К.-Мутафова творба с Петко-Тодоровата „В Гетсиманската градина” от 1914 г., нито предвестничеството й за Н.-Райновия роман „Между пустинята и живота” от 1919 г. Тази връзка с един от най-сложните модернисти между първия и втория „етап” може да се продължи и през общия интерес към богомилството и разбирането на двамата писатели за него като български влог в европейските и даже световни религиозни и социални преобразования. Монографията отбелязва това за Мутафовата драма „Омуртаг хан” от 1924 г., позовавайки се на Жорж Нурижан, който включва очерк за писателя в „Стожери на българската литература”, но не отчита същата следовническа художествена теза, извеждана като презентативна за Райнов-баща поне шест години по-рано с “Богомилски легенди” (1912/1918) и „Видения из древна България” (1918). Трайността на тематично-проблематизиращи аналогии между К. Мутафов и Н. Райнов само асоциативно се долавят и в твърдението на колегите, че „някои от разказите с източен привкус са експресионистично-романтично, разностилно стилизирани философски притчи” (Донева, Вичев, Антонова 2017: 183). А за нас това е експлицитно важно, защото е повод да се откроят и различията в писателските им почерци като определено този на Мутафов гравитира преобладаващо към традицията, към възпроизвеждането й, без експериментаторска авангардност. Темпоралните литературни контекстуални маркирания създават нишката, заплитаща творчеството на К. Мутафов доста плътно в знакови за времето имена и литературни тенденции, но и наистина го идентифицират като „талант от втория ред”, макар че третото десетилетие от междувоенния период доста ясно снема литературния делитбен критерий високо - ниско. От днешна гледна точка е вярно, че авторът като поетика и стилистика, като едно публицистично отношение към собственото си повествование повече принадлежи на поколението на „старите”, но едновременно с това за съвремието си К. Мутафов с публикациите в „Литературен глас” се синхронизира с интензивно започналата медиализация на културата. Разказите му са старомодно описателни, персонажите му неособено психологизирани, „случката не е структурно определящ фактор” (Донева, Вичев, Антонова 2017: 183), а финалните интенции са еднозначни и подчертано нравоучителни - черти, някои от които се доближават към прийоми от киното, навлизащо като масово изкуство през 30-те години, а и към връзката литература-есеистика, очертаваща се също през този период. Казаното от авторите на вече цитираната монография за езика също е много точно: „езикът на разказите е богат и обработен”, преводаческият талант помага, когато характеризира персонажите си да „влиза в различни езикови кодове - на чуждия език, регионалния диалект, разговорния слог, на деловия административен стил” (Донева, Вичев, Антонова 2017: 184). Така, че неизбежно, за втори път, говорейки за периферни имена, имаме необходимост да се подкрепим с едно от множеството брилянтни твърдения на проф. Никола Георгиев, перифразирайки го. Уплътняването на литературноисторическото поле става чрез средните или низови редове писатели, които участват паралелно в него като го обогатяват и напрягат със своята разноречивост, създават му допълнителни колоритни щрихи. Що се отнася до функциите на литературната критика, тя от Освобождението до Втората световна война е приоритетно ангажирана с конструирането на българския литературен канон и отделеното внимание на Мутафов като творец показва гравитацията му към престижните и популярни пластове на тогавашната съвременна култура. По-скоро за нас остава открит въпросът какво „изхвърля” писателя от времето на НРБ, както и близо 30 години след това. Можем да допуснем, че свързването му основно с драматургията и нейната модернистична вълна, които са по-маловажни за социалистическия канон, елиминират от обръщение името на автора в периода 1944-89 г. Защото в канона по принцип, но особено в социалистическия, съществуват и силни вътрешнородови, жанрови йерархизации и неуцелването им също е фактор за оставане в периферията. След промените през 90-те години литературното поле непрекъснато се разтваря и залага на „попълването” си, постепенно туширайки единствената представителност на канона и неговото интерпретативно пренаписване. Започва да се поглежда на „класиците” не през презумпцията за художествена яркост и монолитност, а като скроени такива, което довежда и до известно частично тяхно „развенчаване”. От друга страна, се появяват непознати имена, които правят „първенците” не самотни и не единствени в творческите им търсения. Отворя се път към уплътнена литературноисторическа панорамност чрез излизане от прашните библиотечни лавици на по-малки таланти, които смесват линии, които се движат трайно по „ръба” на установеното и навлизащото и създават представи за жив културен процес със своите многоизмерни творчески и граждански прояви. Институционалните критически разкази се разколебаха и се подложиха на амбивалентни преосмисляния. В този смисъл забравата на К. Мутафов през последните 70 години, но и публичното му възкресение има „закономерни” литературноисторически основания.
Сега ще се съсредоточим именно върху мястото на интересуващия ни автор и неговите твърде синхронни творчески прояви с приоритетите на вестник „Литературен глас” през 30-те години. Макар много представително за времето си и цитирано в последните години като важен източник по различни изследователски проблеми, изданието в относителна цялост не е презентирано до момента. То съществува близо 16 години - от 1928 г. до 1944 г. и в този период събира авторитетни имена, емблематично свързани с литературни задруги и списания, които са в перманентен диалог, стигащ до конфликтност. Негови сътрудници са от Людмил Стоянов до Асен Златаров, от Добри Немиров до Антон Страшимиров, от Георги Стаматов до Константин Константинов, от Владимир Василев до Кирил Кръстев. Творчески пристан е и за Стоян Чилингиров, Владимир Полянов, Дора Габе, Йордан Стратиев, Йордан Стубел, Борис Шивачев, Змей Горянин, Боян Дановски. Трибуна за академични и критически прояви е на „стожера” на вестника Александър Балабанов, както и на Тодор Боров, Иван Леков, Стефан Илчев, Петър Динеков, Найден Шейтанов и Васил Пундев. Този плуралистичен спектър от гласове е обединен както от идеята за свободното творчество като идеал „към който трябва всички да се стремим и който един ден ще се постигне” (Митов, 1928а: 1), така и от желанието за служба на една „елитарна масовост”, обърната към образовани читатели, като и двете страни не плащат дан единствено на финансови резултати. В програмния текст „На свобода” от издателя Д. Б. Митов се афишира още: „Ние знаем много добре, че в днешния исторически момент писателите не могат да се радват на оная външна и вътрешна свобода, които са велика необходимост за истинско творчество. …..За да реагираме срещу някои домогвания да се обезличи българският писател и да се подчини, за да служи на чисто търговски цели, ние почваме Литературен глас” (Митов, 1928а: 1). А в „отчета” на първата годишнина главният редактор извежда и втората водеща черта за изданието: „да заинтересува българския читател с новото, да му открие бързо духа на времето и всичко онова, което е ценно в българската и чуждата литература” (Митов, 1929б: 1). Той припомня, че вестникът е мислен като наследник на излизалия преди 9 години „Развигор” - първият литературен вестник „у нас и в целия свят”. Ние бихме обаче категорично откроили, че „Литературен глас” с пълно основание е анонсиран в заглавното каре като „седмичник за литература, изкуство и обществени въпроси”, защото той същински следи съвременния пулс на театъра, киното, музиката, изобразителното изкуство в международен план, както и граждански ангажирано взема отношение към динамичните политически процеси в света през третото десетилетие на ХХ век. Своеобразен акцент в политиката на изданието е и социалният статус на творците у нас, тъй като в Европа те се издържат от своите занимания, а българските условия за културна работа са много тежки. В този смисъл логично финалът на едногодишната ретроспекция на „Литературният вестник” събира жертвоготовността и на писатели, и на читатели, които „заедно с целия български народ да понесат последиците от две катастрофални войни и варварския мир” като първите „не се оплакват” от мизерията, на която са подложени, а вторите ги подкрепят с „целия си изтерзан дух и със скъсаната си кесия” (Митов, 1929б: 1). Така Константин Мутафов като европейски възпитаник, познавач на старогръцката и италианската култура, творец на „широк фронт” до този момент, гражданин със екстровертна нагласа по редица обществени въпроси се включва естествено в големия и разнороден екип на вестника, най-вече през 1932-33 година.
Първият му публикуван разказ в изданието - „Юбилеят на Халил баба бербер” (включен като седми в единствения издаден сборник с разкази) - е в бр. 136 от 1932 г. Това е и първият за новата година. Политиката на вестника е свързана с традиционен подход - да започва с ключова „програмна” статия по обществени или културни проблеми и с художествено произведение във втората, долната част на първа страница. Така след/заедно със „За новите мисли и нови години” от Александър Балабанов се явява и авторът, който е наш обект на разглеждане. Много знаково за важността на последния е това, че в същия брой на с. 3 той е и субект на рубриката „Един час при…”, водена в този период от Иван Генадиев. Тя представя гостувания на журналистите често в домовете на престижни и популярни фигури от различни културни сфери. Във встъпителните думи на разговора се маркират важни моменти от биографията, от творческото и личностното присъствие на домакина и едва след това му се задават въпроси, които ситуират, допълват или разгръщат неговото място в актуалния културен живот. В този смисъл финалът на диалога между водещия и писателя разкрива скритата си цел - да представи известния и приоритетен драматург Мутафов като започващ нов „занаят”: да пише разкази. Експонира се клишираната (и днес) позиция за него, че работи предимно в областта на драмата и „може да се похвали с успехи на сцената” (Генадиев, 1932: 3), но в разговора категорично проличава и обемната му ерудиция, и множеството му занимания. Следвайки очертаната структура на „интервютата”, вторият презентативен абзац се фиксира върху съвсем малко известен биографичен щрих - младежките мечти на Мутафов да стане духовник, който да „стигне до владишки сан” (пак там) и бащиното отклоняване от следване в семинарията. Именно този житейски фрагмент разширява разноречивия образ на писателя, но е и своеобразна контра на следващия акцент, изведен от самия писател. Той обяснява „крастата” (пак там) си да пише още от ученическите години и назовава своите първи учители - руските поети, Гогол, Тургенев и френските драматурзи. Така дискретен акцент се поставя върху белетристичните пристрастия на Мутафов още от ранна младост. Балансът между непознато и познато, между житейско минало и преобладаващо настояще продължава с относително най-популярните битийни моменти за писателя през разказа на Генадиев - за увлечението по актьорството, за студентството по драматическо изкуство в Милано и Флоренция, за участието в трупата „Сълза и смях”. В отново включилия се автентичен глас на К. Мутафов силно впечатление прави причината за актьорския му отказ:
„Актьорствах няколко години, но актьор не станах. В моя живот играха голяма роля съчиненията на Макс Нордау….На едно място той афористично казва, че изкуството на актьора не е оригинално…той възпроизвежда чужди мисли и чужди думи. Тая мисъл … ми се вгнезди в главата и тя не ме оставяше спокоен; тя ме смущаваше и на сцената. Така аз я изоставих като актьор и се отдадох да работя за нея като писател. Добре ли, зле ли - не знам” (пак там).
От една страна, тези думи подчертават силата на творческата природа у Мутафов, за когото актьорството е репродуциращо - позиция, меко казано, спорна от съвременна гледна точка и даже по-скоро твърде старомодна дори за тогавашната епоха. От друга страна, говорещият така заявява схващане за интегритет у творческата фигура на различни културни сфери - актьорът става драматург, а той се възприема по-общо като писател. Това е една форма на заявяване на синкретичния талант на междувоенния човек, кореспондиращ с просвещенските модели, едновременно отричани и ексцентрично експонирани в годините на модернизмите. Именно тази линия е продължена от водещия на рубриката с припомнянето на Мутафовото сътрудничество в сп. „Художник” на Павел Генадиев и преводаческата му дейност от италиански, френски и руски. Наслагвайки различни образи върху творческата персона през биографичното, „интервюто-портрет” всъщност реализира и системно огласяване на вестникарските приоритети чрез личните мнения на гостите/домакини. В случая Мутафов изрича неща, изведени като програмни и споменати по-горе: „книжният труд се плащаше по-добре, отколкото сега” „можехме да минем без чиновничествуване”, сега не се живее с/от литература (Генадиев, 1932: 3). Вестникът подчертано отстоява позиция, че спада материалното благосъстояние на „творческата интелигенция” и словата на Мутафов са частна проява на тази хоровост. Интересно за отбелязване е обаче, че общата платформеност се интегрира плътно и автентично със субективната писателска настройка, интенционално прозираща в творбите. Пример за това е обърнатостта на Мутафов към близкото (идилично) минало с позитивни, а в известна степен и носталгични конотации. Все в тази посока, като надграждане разговорът (между Ив. Генадиев и писателя) успява да инкорпорира личното отношение на втория към актуално обсъждани културни въпроси в публичното пространство - за „по-голямото благоволение” на критиката към „работниците на перото” и към младите. Долавя се ехо от погледа на „стария” към следващите поколения, но и рефлекс на ангажиран с културния живот творец, мимоходом споделящ позиции по важни за междувоенните десетилетия въпроси, които снижават ценностите: за „галещата” критика; за липсата на достатъчно български пиеси, които да дават лице на театралните репертоари; за ролята на режисьорите и тяхното допустимо и рамкирано вмешателство в текста на пиесата; за прекаленото администриране и институционално йерархизиране на театрите, срещу „многобройните и многочислени комисии”, които са както „средство за избягване на отговорност”, така са и ограничаващи свободата на Директора и драматурга - длъжност, която е даже закрита по онова време.
Вписването на „интервюто” в приоритетните социални и културни акценти на изданието се случва и с водещата статия в броя - „За новите мисли и новите години” с автор проф. Александър Балабанов. Синхронизацията е по темите за икономическата криза; за „партийността”, през която управлява „средният/посредствен” човек, която владее както в обществото, така и в изкуството, налагайки предимно „вехтото, простото, плиткото, неинтересното, посредственото” и така се стига до превез на „народното, популярно” творчество - другото име на „мизерия”.
Самият разказ на К. Мутафов „Юбилеят на Халил баба бербер” в този контекст на броя и в особеното движение на вестника между „високо” и „ниско” в изкуството, най-общо може да се ситуира амбивалентно. От една страна, той по-скоро идилично се завръща към отношението минало - настояще. Героят му е човек от „старото време” - честен, благодарен за/от малко, берберин, разбиращ от медицина, но и изместен от нея. От друга страна, писателят продуцира една емблематична линия, подхваната от Йовков почти по същото време - да се фиксира през персонажите върху етническата другост на турците като техен позитив и характерология. В случая Халил баба бербер притежава смирение, емпатия, „турска чистота”, която предизвиква и „омразата” му към нечистоплътността на евреите и арменците. Именно това „добро качество” авторът директно квалифицира като „недостатък” на своя герой и така без да е психологизиран, в неговия образ са смесени полюсни психологически черти, което е далеч от плавната сложност на Йовковите характери. Но в това може да се види и рефлексия срещу една актуална обществена черта за второто междувоенно десетилетие - засилващите се национализми и тенденции за „чисти” раси. От трета страна, за нас - най-интересната - е, че с този разказ Мутафов се включва в темата за юбилеите, изобретени като мода след Първата световна война. Те са интерпретирани като памет, почит и заслуги, но и като помпозност и фалшивост за заслужили „от трета ръка”, като общонародни (профанни) забави в културното пространство. Точно това, но подчертано сърдечно, иронизира разглежданият автор, аргументирайки се с опорочаването на искреността и естествеността на такъв вид тържества заради винаги съществуващото в тях „златно дънце”, „просия”, „благородни пожертвувания” (Мутафов 1932а: 2) и заради участието на институционални лица . Специфичен Мутафов смислов нюанс е и схващането, че описаното честване е „зрелище от доброто старо време”, контра на сегашното. Затова и неговият персонаж постъпва нравствено като човек от друга епоха, връщайки 3-те хиляди лева, гласувани му от Общинския съвет.
Вторият разказ, публикуван в интересуващия ни вестник, излиза десет броя по-късно. „Артериосклерозата на Зарко Кърлежа” също е синхронен, но с друга политика на „Литературен глас” - с тази към съвременната медицина, а според нас, е и находка за настоящата пандемична ситуация. На първа страница компания на писателя този път прави културфилософът, народопсихологът и есеистът Найден Шейтанов с уводната статия „Три загадки”. Тя обсъжда „диагнозата” на епохата, „бременна от идеи и безумия, развихрена от повсеместната епопея на масите”. Според автора й „трите свинкса на времето” са „Червената Русия като свинкс на бъдещата история, Машината - свинкс на културата, що иде и Полът, любовта - сякаш свинксът на спасението” (Шейтанов, 1932: 1). Този синтезен цитат за нас потвърждава казаното от Ерика Лазарова, че немският и чешкият възпитаник своеобразно пречупва „европейските открития през призмата на един убеден радетел на българщината…..внедрява с убеденост необходимостта от приобщаване на нацията към научния прогрес и най-новите европейски постижения в областта на психологията - последователно прокарва идеите на фройдизма, чийто ревностен следовник и пропагандатор е. Той прави това не епигонски или с наивно просветителски плам, а чрез интригуващи и новаторски постановки за българския светоглед, методология, и национален характер, изведен от сексуалността на българина и нейното отражение във фолклора” (Лазарова, 2008). По-обща концептуална връзка между статията на Н. Шейтанов и произведението на К. Мутафов е цивилизацията, донесла както „радиото, витамините, отровните газове”, така и болести като „артериосклерозата, кръвното налягане, порок на сърцето, апендицит” (Мутафов 1932б: 1). За разлика от учения, творецът е иронично скептичен към медицината, която ако не знае от какво е болен човек, „най-малко поне неговите близки ще знаят от какво е умрял. А това е важна придобивка” (Мутафов 1932б: 1). Като субективен разказвач той открито разсъждава, че от много знания светът е станал „някак по-угрижен, по-егоист”, а „човечецът” - самомнителен, с тревожна психика за физическото здраве, с повече безпокойни мисли за „животеца”, които го „топят докато съвсем го побъркат” (пак там). Двете твърде различни гледни точки на двама европейски ученици към отделните прояви на модерността не ги сблъсква по линия на (анти)модерност, по-скоро показва специфични аспекти от нейните резултати. Единият поглежда перспективно психоаналитично, а другият ретроспективно „народопсихологически”. А събирането им на една и съща страница в „Литературен глас” нагледно показва неговия плурализъм и практическото реализиране на К.-Гълъбовия призив от 20-те години да бъдем европейци и все пак да останем българи.
Третият разказ на К. Мутафов излиза вече много по-бързо след втория - само четири броя по-късно. В бр. 151 е включен разказът „Царят на боклуците”, който също е предложен на вниманието на днешната аудитория. Уводната статия на Борис Зографов „Успехите на един български художник в Америка”, разказваща за Владимир Русев, привидно няма общо с творбата, публикувана под нея, на същата страница. Но всъщност произведението, което е с подчертан социален патос за „сиромашта”, (ин)директно не просто противопоставя родното на американското, не просто се възторгва традиционно от пробива на българското в САЩ, а по-скоро вижда негативната съвременна (модерна) еднаквост. В типичното си есеистично-публицистично въведение авторът възкликва „всичко тръгнало по американски”, сиреч със забързаните темпове на живот, с високите скорости, с динамиката на действията, които измесват човешката съзерцателност на вглъбеност, които налагат контрола на модерната държава, които засилват мнителността й към „опърпаните и оскубани” личности. Щрихирането на героя, който до края на разказа остава неидентифициран, като българин или чужденец също засилва внушението, че творбата излъчва силни универсални конотации, интересува се от екзистенциалните общочовешки метаморфози и трагедии. Финалът вече директно синтезира, че „Един разбит човешки живот е изхвърлен на сметището от живота” (Мутафов 1932в: 4) и на негово място са построени, заличаващи човешкото, огромни сгради. Писателят остава „консервативен” в нравственото отстояване на достойнството, елиминиращо възможността да се живее от милостиня. Той показва, че за такива хора унижението от обвинението в кражба, оскверняването на бараката - жилище (чрез претърсването) ги поболява и ликвидира. Едновременно нека припомним, че автокоментарът се налага като риторически похват на медиата въобще и писателската старомодност може да има конотации на медийна модерност.
Вече между публикуването на четвъртия разказ „Учител от старо време” в бр. 154 и уводната статия на Борис Зографов „Глас от Америка за балканските работи” автентична връзка трудно може да се направи. Текстът, изпратен от Чикаго, продължава отвореността на вестника към културните дебати в Европа, Далечния Изток и Балканите. Докато творбата на К. Мутафов, като автобиографична от неговата младост, се връща с известна насмешка, но и комай с убеденост, в практичността на възпитателните методи от ранното Възраждане. Дядо Делчо има само една цел в своя живот “от всяко говедо човек да направи” с пръчката и грубите обидни назовавания “дембели, мулета, див петел” (Мутафов, 1932г: 1). А статията на Б. Зографов е реакция срещу честата поява във вестника на сръбския поет Раде Драйнац и неговите идеи за Балканска култура в противопоставяне на западноевропейската. Според автора това е „абсурдно да се мисли днес” освен поради завладяването на света от машината и развалянето на „идилията на примитивния живот” (Зографов 1932б: 1), и заради липсата между балканските народи на общност „нито психофизична, нито национална, нито историческа”. Зографов е категоричен, че единствено общото между тях е изостаналостта и тяхното културно обединение „би било приемане на назадничавостта” (пак там). Според пишещия друг би бил въпросът за обособяването на Балканите като икономическа и политическа цялост за осигуряване на по-благоприятни условия за развитие и напредък. Не ни се струва възможна хипотезата „Учител от старо време” да е именно илюстрация на тази балканска архаичност и закостенялост. Още повече видяхме други смислови посоки в творбите на Мутафов досега, а и издателят на „Литературен глас” - Д. Б. Митов - взема категорична страна срещу идеите на Р. Драйнац, но приема с широки обятия К. Мутафов. По-скоро последният се вписва синхронно към преобладаващите литературни тенденции на десетилетието, когато ежедневието, незначителното и простото стават неразривна част от разбирането за социална знаковост и битийност. Такъв е случаят със следващия публикуван разказ „Апаш”.
Чрез него концептуалността на вестника се продължава, но индиректно - чрез вече откроените му обществени позиции за настоящето и чрез системното им затвърждаване с различни авторски гласове. Имаме предвид статията на проф. Григор Диков „Най-голямата неправда”, публикувана в бр. 177 и споменатия Мутафов разказ, включен три броя по-рано. Подчертано социалният художествен текст, който силно и директно излъчва послания за дехуманизацията на обществото - за липсата на доверие към бедата на другия, за липса на разбиране и съучастие, за прагматичен егоизъм - буквално са дублирани в началото на малко по-късната статия. Тя основно се занимава именно с голямата неправда на „селския народ”, който е три четвърти от българския. За разлика обаче от скептицизма на писателя, професорът е и оптимист, защото смята, че в селската душа цари мъдрост, бодрост, спокойствие, естественост и непринуденост, здрав смисъл и вярно чувство. Затова и прогнозира, че в селския народ като съчетание „на просвета, възпитание и съзнание за добродетел” ще се проявяват „неочаквани успехи в политическото и стопанското строителство” (Диков, 1933: 1).
„Апаш” със своето класическо за българската литература „не надскачане на живота” като социална чувствителност и художествена рефлексивност също в генерален план се вписва не само в политиката на вестника, но и в конкретния му брой. Колегата писател - Чилингиров - взема отношение за настоящето на българската литература, когато „у нас тя скоро ще се обърне на обикновено кинематографско съчинителство, еднакво пригодно да премине както от книгата към екрана, така и от екрана върху книгата. Или … отива до друга крайност - да се подчини творчеството на доктрината, възприета така, както се предлага наготово от хора, които никога не са имали задача да я правят обект на художествено пресъздаване…., да стане досадно многократно повторение на едни и същи тези,… да загуби искреността си…, да стане художествена спекулация” (Чилингиров 1932: 1). Наболелите проблеми за идеологическото подвластие на литературата, за лесната й манипулативност от властта на новите господари на света и на технологичните постижения на киноизкуството, (което също опростява фабулно и типажно, и подборно внушава) на практика не са присъщи на следващата на същата вестникарска страница творба. Но тя със своята актуалност, тривиалност и непретенциозна масова достъпност е неразделна част от медиализацията на изкуството, където героят, (а и авторът) са изравнени с ролята на комуникатора. Както казва Мария Попова „Литературното или публицистично произведение (…) се проявява като съобщение, медийният посредник (….) е каналът за протичане на литературната информация, а четящата/слушаща/гледаща аудитория, обобщена ….. до представата за цялото човечество (….), е очакваният реципиент” (Попова, 2005: 1). Този интензивен процес на превръщането на периодичните издания в модерни медии променя културния пейзаж - самата същност на литературния изказ, на рецептивните интереси, работи за преливането на личностни и колективни потенциали от полето на литературата към това на медиата. Така естествено „старият” Чилингиров във втората част на статията си апологетично се завръща към успехите на нашата литература от 90-те години на XIX век до този момент чрез шлифоването на езика и развитието на всички жанрове, познати и в „напредналата чужбина”(пак там). Съчетаването в профила на вестника на консервативен национален проект с уклон към модерност от отминалото второ десетилетие и със стремежа към актуалната модерност за медиалност в културата е благодатна почва за привличането на Константин Мутафов. Още повече той прави дебюта си като белетрист, а разказът се очертава като един от жанровите приоритети на 30-те години, удобни за публикуване и в медийна среда. Така съзнателно, но и шеговито, в известна степен свръхинтерпретативно, можем да допуснем, че финалът на съжителстващата Чилингирова статия добива и персонални измерения към своя приятел и съсед по вестникарско пространство: „Трябва да се вярва в творческите възможности на българина” (Чилингиров 1932: 1).
За съжаление, това съждение не би могло да е валидно за последните три публикувани в „Литературен глас” разказа на Константин Мутафов, но те по един различен начин са интегрирани в изданието. През десет броя (177 и 187 от 1933 г.) се появяват „Арабска приказка” и „Защо кучетата лаят на месечина” като вторият е с подзаглавно уточнение, че е по персийска приказка. Както е добре известно, афинитетът към Изтока в първите две десетилетия на междувоенния период неизменно свързваме с името на Николай Райнов и с експериментаторските подходи към него, които едновременно съчетават и интерпретират, синтезират митологии, философии, религии. К. Мутафов продължава този интерес през 30-те години, но остава твърде далеч от теософската платформа на Райнов. Разглежданият писател, обръщайки се към източните сюжети, остава разказвач приказник, който търси интенционалната поука, който преразказва авторски, за да предаде общочовешки послания. В „Арабска приказка” например те са свързани с вярата в справедливия Бог, въздаващ всекиму според личните духовни заработки; с идеята за своеобразната балансирана съдба на човека, в чийто живот се редуват страдания и възвисявания: първата дъщеря на Хусни загива нелепо, погълната от лъв в пустинята, но втората е дарена с чудодейна любов от приказен юнак. В „Защо кучетата лаят на месечина” водещото внушение е за единството на космическата природа, в която най-преданият приятел на човека е кучето, но и за нарушената й хармония, заради намесата в нея на Абсурбанипал, готов на всичко за своя господар - Немврот, за удовлетворяването на неговите лични себични страсти и болезнени фиксации. В „Приказка без име” интенциите са обърнати към грешника и неговия катарзис, поради изконната човешка нравственост и добротворство.
Интересът към Изтока обаче е синхронен с акцентите на вестника, особено в първите 30-тина броя от 1928 г.. А в самия 187 брой е публикувана автокоренсподенция от Хималаите специално за вестника на „Знаменитият руски художник Рьорих”, както и предсмъртната статия на Леонид Андреев от 1919 г. по повод откриване на Рьорихова изложба в Хелзингфорс. В нея поетът говори обобщително оценъчно, константно непреходно за “гениалната фантазия” на Рьорих, която „става вече ясновидство” (Андреев 1933: 3); за това, че неговият свят е „мир на истината” (пак там). Докато самият художник през 30-те продължава динамичните си търсения. Той, от една страна, утвърждава авангардистичното „обединение на изкуствата”, съчетанието на „разните му материали” и на „всички отрасли”, които ще внесат „безкрайно житейско разнообразие и убедителност”. (Рьорих 1933: 3). От друга страна, усеща, но и вещае, че ще излезе от употреба понятието „комерсиално/”комерческо” изкуство и че хората няма да се боят да говорят с “най-високи слова за всяко проявление на красотата” (пак там). В този случай Рьорих брилянтно се вписва в процеса на световната медиализация на изкуството, ясно доловим през „Литературен глас”, а и изданието набира самочувствие на нова медия, на медиатор, участник в глобалното всепроникване на посланията. Медиализацията на културата през 30-те години е в своя ранен етап и започва да участва в социалното изграждане на отношенията “човек - изкуство” като (де)конструира представи за дейстивителността, масовизира културни модели, но и разрушавайки йерархизацията, отваря възможности за периферни персонални присъствия. Така по един по-дълъг път на аргументация (надяваме се) стигаме до тезата за закономерното съжителстване на присъствия от ранга на Н. Рьорих и К. Мутафов през тяхната обща свързаност с Изтока - тема, въобще актуална за времето и за вестника като всеки от тях запази своята специфична светогледна писта. За обекта на нашата студия източното е паралелна двойна проекция към духовните универсалии и социалноисторическите конкретности.
Обгледаното присъствие на К. Мутафов в публичността от 1932-33 година през разказите му във вестник „Литературен глас” доказват активност и синхронност както с политиката на изданието, така и по-общо с културните процеси у нас. Непознатият днес писател се оказва вписан, но и ясно разпознаваем в своята съвременност и нещо повече - знаков за поредната преходност и междинност в литературното ни развитие през 30-те години, когато се завръщат национализмите, но и назряват (поредните) модерни отваряния към световните постижения на изкуствата и науката, когато реализмът отново става доминантен, а авангардизмите са „опитомени” и започва тяхното трансформиране в масовизирана, медиализирана културна практика, която умножава както каналите на разпространение (чрез масовия печат и радиото), така и читателската аудитория. Вестникът на Д. Б. Митов, с трайното емблематично участие на Ал. Балабанов, но и на редица многоезични творчески и критически фигури, е едно от представителните лица на междувоенната периодика, който също остава в периферията на съвременния научен интерес, въпреки честите позовавания върху него по конкретни изследователски теми. Така маргиналността на квадрат - на автор и издание - се оказва двойно продуктивна след 90-сетгодишна дистанция, за да се обогати литературноисторическото поле, когато и идеологическите, и естетическите норми не само са различни, но и релативизирани. В този смисъл изпадането на К. Мутафов от общественото полезрение след средата на 40-те години до по-малко от петилетка е толкова „закономерно”, колкото и присъствието му преди това. Фокусът на публичността на личности и явления, неговото увеличаване или намаляване (до затъмнение) се контролира както от социалнополитически, така и от естетически проекции, които също са динамично изменчиви.
—————–
Използвана литература
Андреев Леонид 1933: По повод откриване на Рьорихова изложба в Хелзингфорс. - Литературен глас, № 187, 1933, 3.
Агънски, Николай 1933: Липсва равновесие. - Литературен глас, № 191, 1933, 1.
Балабанов Александър 1932: За новите мисли и нови години. - Литературен глас,
№ 136, 1932, 1.
Бояджиева Вера 1931-2: Писма от горещия Изток (пътеписи кореспонденции). - Литературен глас, № 130- 158, 1931-2, 7.
Генадиев Иван 1932: Един час при К. Мутафов. Литературен глас, № 136, 1932, 3.
Диков Григор 1933: Най-голямата неправда. - Литературен глас, № 177, 1933, 1.
Динеков Петър 1933: Рецензия за пиесата „Убитата лисица” от К. Мутафов. - Литературен глас, № 195, 1933, 7.
Петър Динеков 1936: Рецензия за романа „Невяста неневестная” от К. Мутафов. - Литературен глас, № 340, 1936.
Донева Велислава, Вичев Стефан, Антонова Веселина 2017: Константин Мутафов. Животоописание. Творчество. АИ „Русенски университет”, 2017.
Зографов Борис 1932а: Успехите на един български художник в Америка. - Литературен глас, № 151, 1932, 1-2.
Зографов Борис1932б: Глас от Америка за балканските работи. - Литературен глас,
№ 154, 1932, 1.
Лазарова Ерика 2008: Пътят на българското културно мисионерство.- Литературен свят, № 3, 2008.
Литературен глас 1929: Втора годишнина (редакционна), № 41, 1929, 1.
Милев Гео 1921: Юбилеи и погребения. - Везни, № 3, 1921, 45-52.
Митов Д. Б. 1928а: На свобода. - Литературен глас, № 1, 1928, 1.
Митов Д. Б. 1929б: Първа годишнина.- Литературен глас, № 40, 1929, 1.
Мутафов Константин 1930: Последните дни на Константин Величков. - Литературен глас, № 73, 1930, 3.
Мутафов Константин 1932а: Юбилеят на Халил Баба Бербер. - Литературен глас
№ 136, 1932, 1-4, 10.
Мутафов Константин 1932б: Артериосклерозата на Зарко Кърлежа. - Литературен глас, № 147, 1932, 1-4.
Мутафов Константин 1932в: Царят на боклуците. - Литературен глас, № 151, 1932, 1-4.
Мутафов Константин 1932г: Учител от старо време. - Литературен глас, № 154, 1932, 1-4.
Мутафов Константин 1932д: Апаш. - Литературен глас, № 173, 1932, 1-2.
Мутафов Константин 1933а: Арабска приказка. - Литературен глас, № 177, 1933, 1-3.
Мутафов Константин 1933: Защо кучетата лаят на месечина. - Литературен глас, № 187, 1933, 1-2.
Мутафов Константин 1933в: Приказка без име. - Литературен глас, № 191, 1933, 1-2.
Мутафов Константин 1933г: Стилиян Чилингиров (спомен). - Литературен глас, № 188, 1933, 4.
Мутафов Константин 1933д: Между книгите и списанията. (постоянна рубрика) - Литературен глас, № 196, 1933, 7.
Мутафов Константин 1933е: Рецензия за българския превод на Макиавели. - Литературен глас, № 196, 1933, 7.
Мутафов Константин 1934: Рецензия за Русенския общински театър. - Литературен глас, № 223, 1934, 4.
Мутафов Константин 1938: Прости души. Завети, 1938.
Нурижан Жорж 1941: Стожери на българската литература, С., 1941.
Попова Мария 2005: Поезия и медия. - Култура, № 39, 2005, 1.
Рьорих Николай 1933: Автокоренсподенция от Хималаите за вестника. - Литературен глас, № 187, 1933, 3.
Стоичкова Ноеми 2021: Гравитации на маргиналията към центъра. В: Асен Ягодин. Избрано, София, Агора, 2021, 161-182.
Stoichkova Noemi, Stoyanova Nadezda 2020: “Interview” ant (auto)biography. Cultural-historical and media contexts of a newspaper column. V: Литературний процес: методологiя, iмен а, тенденцii. Киев, Украйна, 2020.
Чилингиров Стилиян 1932: Продукт на своето време. - Литературен глас, № 173, 1932, 1.
Шейтанов Найден 1932: Три загадки. - Литературен глас, № 147, 1932, 1-2.
——————————
КОНСТАНТИН МУТАФОВ КАТО РАЗКАЗВАЧ
Мария Русева
Българският литературен канон в наши дни изтласква името Константин Мутафов в самия край на своята координатна система, като го причислява към групата на критически недопрочетените автори. Константин Мутафов се превръща в част от онези писатели, чието творчество „се е оказало потиснато между две стъпала на някакъв преход в развитието на българската литература” (Кирова 2009: 10). Неговото име, разпознаваемо предимно през публичния образ на Стоянка Мутафова, трудно се свързва в съзнанието на българския читател с амплоато на интелектуалец, писател и драматург от времето между двете световни войни.
Настоящият сборник с разкази е мотивиран тъкмо от желанието да се насочи вниманието повече към писателя Константин Мутафов. Водеща цел е популяризирането му като разказвач, който да бъде изведен от сянката на дъщерята и да бъде реабилитиран със собственото си име и творчески глас в българската културна памет. Появата на това издание е продиктувана и от чисто изследователския интерес към литературните търсения на писателя, илюстрирани в подбраните разкази, и тяхното приближаване и оттласкване от водещите литературни тенденции на десетилетието. Изборът на текстове от четвъртата и петата годишнини на течението на „Литературен глас” се обуславя преди всичко от желанието на съставителите разпознаването на писателя да започне от онова пространство, в рамките на което К. Мутафов се утвърждава като значима фигура в обществения и литературен живот през 30-те години на XX век - периодичният печат. Основен стремеж на сборника е да се провокира читателското любопитство към един автор, за когото по-пълен и задълбочен критически прочит на цялостното творчество все още предстои.
Представените в изданието осем разказа се публикуват в автентичен вид с минимум осъвременяване (премахнати са еровете, както и ятовата гласна). Това съставителско решение е израз на намерението да се запази неподправеният изказ на писателя, чийто слог съдържа както думи, превърнали се вече в архаизми; думи, чието изписване е добило нов книжовен вид; така и някои турцизми, които присъстват в разговорната реч от първата половина на XX век. Този набор от думи представлява неизменна част от многоликостта на творческия почерк и индивидуалния стил на Константин Мутафов. Важно е да се отбележи още, че осемте разказа получават своята първа публикация във вестник „Литературен глас”, като три от тях („Юбилеят на Халил баба бербер”, „Царят на боклуците” и „Арабска приказка”) на по-късен етап са поместени в стилистично преработен вид и с променени заглавия („Юбилеят на бербер Халил”, „Цар” и „Източна приказка”) в сборника с кратки разкази „Прости души” (1938). По-късната преработка не засяга сюжета на разказите, а единствено езиковото им поднасяне пред читателската аудитория. Тази преработка може да бъде разчетена като свидетелство за активния стремеж на писателя към творческо усъвършенстване и старателна грижа към неговите вече написани текстове.
Избраните произведения могат да бъдат вписани в литературния контекст на 30-те години на XX век по линия на жанра предвид факта, че разказът бележи разцвет през това десетилетие. От своя страна, единствената книга на К. Мутафов, отнасяща се към този жанр - „Прости души” (1938), може да бъде поставена редом до някои сборници с разкази от 30-те и 40-те години - на Константин Константинов - „Трета класа” (1936), „Ден по ден” (1938) и др., Емилиян Станев - „Примамливи блясъци” (1938), „Делници и празници” (1945) и др., Павел Вежинов - „Улица без паваж” (1938), „Дни и вечери” (1942), Димитър Шишманов - „Зограф Павел” (1938) и „Пламъчета над делника” (1942) и др., Чавдар Мутафов - „Технически разкази” (1940) и др. Това са книги, в които се проблематизира и разгръща темата за делничното битие на човека. Всекидневието задава нови перспективи за тълкуването на присъствието на човека в света, като около тази тема гравитират и първите пет разказа. Що се отнася до останалите три, те могат да бъдат обединени по линията на приказното и интереса на писателя към темата за Изтока. Настоящите встъпителни думи представят, без претенцията за изчерпателност, възможни оптики за разглеждане на Мутафовите произведения през така щрихираните два тематични подстъпа.
Разказите „Юбилеят на Халил баба бербер”, „Артериосклерозата на Зарко Кърлежа”, „Царят на боклуците”, „Учител от старо време” и „Апаш” предават пет различни истории, в които по един или друг начин героите извършват или са извършили безвъзвратно отклонение от нормата. Това са образи на Другия/различния човек, който не се вписва в конвенциите на социума и навлиза във фокуса на общественото мнение през емоции като гняв, присмех или съчувствие. Тези образи проектират в себе си фигурата на аутсайдера, като в част от разказите правят опит да се приобщят/интегрират към групата/обществото (в „Артериосклерозата…” и „Апаш”), а в друга част предпочитат да се алиенират по свое собствено желание и да следват своя предопределен път („Юбилеят на Халил баба бербер”, „Царят на боклуците” и „Учител от старо време”). И в петте разказа се наблюдават обществени явления, които присъстват във всекидневието на малкия човек. Поставят се и общочовешки въпроси - за глада („Апаш”) и социалната нищета („Царят на боклуците”), за скъперничеството и чревоугодничеството (Артериосклерозата…”), за сблъсъка между старите и новите поколения („Юбилеят на Халил баба бербер”, „Учител от старо време”).
В първия разказ „Юбилеят на Халил баба бербер” се наблюдава разминаването в ценностите, разбиранията и начина на живот на главния герой Халил - „истински турчин, от старите, добрите и непокварени турци” (Мутафов 1932а: 1), и градското общество, което се води по нови тенденции и мирогледи. В началото на произведението се набляга тъкмо на промяната в нравите и преобразяването на живота, които настъпват в града, на фона на които Халил се откроява като човек на традициите, неотклонно следващ своите обичаи, навици и занаят. Част от обществените промени включват т.нар. юбилеи и чествания на творчески и обществени личности, които се превръщат в популярен феномен и са изобразени с нескрита ирония от страна на автора. Героят бербер Халил е принуден от съгражданите си да закупи билет за честване на непозната за него личност, като оказаният обществен натиск да бъде приобщен берберинът към честванията и новите моди е разчетен като неприемлив и неоснователен. Въпреки че турчинът взима продадения насила билет, случката оставя дълбока диря в съзнанието му. Конфликтът, който се поражда у него, е свързан с представите му за морал, честност и съвест, спрямо които заплащането за билет и присъствие на бенефис без лична запознатост, ангажираност и отдаденост към фигурата на чествания изглежда самоцелно и неуважително. Разказът представя и последващите събития, които могат да бъдат интерпретирани като втори опит за приобщаване към обществото - организирането на юбилей в чест на Халил баба бербер и неговата шестдесетгодишна бръснаро-зъбарска дейност. Двата жеста - взимането на билета в първия случай и съгласието за организиране на личното честване във втория от страна на героя, са израз на привидното вписване на героя в обществените процеси. На дълбоко личностно ниво обаче Халил остава дистанциран и верен на своите ценности. Читателят разбира, че билетът е подарен на негов приятел, а в деня на честването героят отказва присъдената му от Общинския съвет парична награда. Не помпозните чествания и показните юбилеи се оказват важни, а индивидуалните човешки дела и избори, плод на искрена и неподправена безкористност.
Ако Халил баба бербер се засвидетелства със своята етичност и добродетелност, във втория разказ „Артериосклерозата на Зарко Кърлежа” главният герой се отличава със своята прекомерна ненаситност. Прякорът, който получава - Кърлежа, е знаков за характерологията му: „Другарите му [...] го нарекоха тъй, на смях, защото е същински кърлеж, нищо не работи. Смуче и плюска от сутрин до вечер” (Мутафов 1932б: 1). Зарко е представител на онзи обществен типаж, който „паразитира” на гърба на работещата част на населението и черпи нова информация не от утвърдени източници, а наготово - от разказите на своите приятели. Ярко изразената му лакомия и простодушна наивност дават повод на компанията в кръчмата да го осмее и да опита да му „предаде урок”, като му внуши, че е болен от артериосклероза. „Боледуващият” Зарко е подложен на разнообразни „диети” от своите другари, които му дават съвети за най-различни здравословни рецепти, а героят ги изпълнява безпрекословно по пътя на бленуваното „оздравяване”. Изобличеният до комизъм Зарко Кърлежа в един момент осъзнава, че се е превърнал в обект на подигравка, но моралният урок остава неусвоен. Жестът на осмиване не довежда до трансформация на героя и приобщаване към представите за нормалност при похапване и общуване, а до отчужденост и пълно придържане към установения начин на живот. Героят на този разказ може да бъде мислен и като обобщаващ образ на боледуващия човек, който страда от прекалена загриженост за собственото си здраве. Това е една от болестите на модерния градски човек, която наред с неврастенията се превръща в актуално за времето си явление. В самото начало на „Артериосклерозата на Зарко Кърлежа” е изразена и позицията на писателя по този въпрос: „Всякога е имало болести по света, но едно време човек сякаш по-малко внимание обръщаше на тях и като че ли затуй беше по-здрав и по-честит” (Мутафов 1932б: 1). Болестта като метафора (според определението на Сюзан Зонтаг), която започва да се схваща като мистерия и да поражда силни страхове, се открива в обективната оценка на автора за състоянието на междувоенния човек.
Третият разказ „Царят на боклуците” представя съдбата на безименен герой, който живее на сметището. От една страна, той също може да бъде разгледан като синтезиран образ - на изпадналите в низините на социалната стълбица бездомници и несретници. „За сиромашта днес настанаха лоши времена” (Мутафов 1932в: 1) - обобщава авторовият глас в началото на текста. От друга страна, „царят” на софийското сметище прави съзнателен избор за своето отлъчване от обществото и човечеството изобщо, както и за поемане по пътя на уединението и самотата. Във фигурата на „царя” се крие сложна и комплексна личност, която има своите дълбоки мотивировки за предпочитането на живот сред сметта, отколкото битие сред себеподобните му. Това е личност, притежаваща благородство (бездомник, който не проси) и чувство за лична чест (която е накърнена при обвинението в кражба и претършуването на колибата му от представителите на властта). „Царят” е образ, развенчаващ мита за бездомника, който изгубва своите човешки черти и качества и принизява своето съществуване до битието на животното. На финала на разказа се разбира, че царят на боклуците е чех, чиято жена е била отвлечена от брат му. Отнемането на най-близкото същество при това не от кой да е - а от кръвен роднина, обуславя и скъсването с човешките връзки, съзнателното отчуждаване от човеците по принцип.
Следващият текст в подборката също показва проява на отчуждение, като заглавието му „Учител от старо време” задава основния акцент към интерпретацията на главния герой. Това е преподавател по аритметика от по-възрастното поколение, който следва вече остарели методи за обучение и по този начин се превръща в аутсайдер на фона на колегите си, които прилагат съвременни обучителни методики. Водеща максима за взискателния дядо Делчо е „от всяко говедо човек да направи” (Мутафов 1932г: 4), като за целта учителят не пести средства и методи, служи си дори с „нашенска любезност” - слабите ученици нарича „цариградски дембели, пестилджии, катъри, арътлици, дангалаци, хърцои, диви петли и др.” (Мутафов 1932г: 1). Кулминация на разказа се явява публикацията във в-к „Училищен глас”, която разказва за забележителните преподавателски похвати на дядо Делчо. Публичното осмиване на учителя в периодичния печат хвърля светлина върху разминаването в посланията и комуникацията в двойката учител - ученик. Ако учителят следва своите утвърдени с годините методи на преподаване с ясното убеждение, че всичко, което прави, е за доброто и образованието на ученика, то учениците не разпознават в неговите жестове акт на добротворчество и всеотдайност, а тъкмо обратното - чувстват се уплашени и обидени. Сблъсъкът между учител и ученици, подобно на този със Зарко Кърлежа и приятелите от кръчмата от втория разказ, намира своята развръзка, като отново при главния герой не се открива промяна - той остава верен на убежденията и методите, които е възприел. Конфликтът за (не)приемането на различния от страна на групата в двата споменати разказа изкристализира като водещ в следващия пети разказ.
„Апаш” представя историята на младо момче Добрин, чиято майка го изпраща от провинцията в София, за да си търси работа и препитание. Героят е поставен в позицията на идващия отвън, който полага усилия, за да се интегрира в столичното общество отвътре. Многократните му опити да започне работа - по магазините, по банките и дори в участъка, завършват без успех: „няма работа, криза е, отвсякъде получаваше един и същи отговор” (Мутафов 1932д: 1). Ситуацията на глад и безнадеждност, в която доброто момче изпада, го принуждават да се моли на безсърдечните хора и в крайна сметка да се нахрани в ресторант, без да има с какво да заплати на гостилничаря. Модернизиращият се столичен град се оказва неприветлив и негостоприемен, а законите на неговото общество - безмилостни и безапелационни. По този начин героят, пристигащ от периферията на държавата, в рамките на столицата се позиционира в периферията на социума. На преден план е изведено равнодушието на столичани, тъй като „Не се случваше за пръв път. Яде и не плаща, апаш такъв!” (Мутафов 1932д: 2). Зад обобщителното нарицателно „апаш” и назоваването на един наболял обществен проблем, разказът извежда на преден план гледната точка на личността, на момчето Добрин, както и въпросът за причините за появата на този проблем, които би следвало да се търсят не в „апашите”, а в начините, по които функционира самият социален организъм.
Следващата група разкази се отдалечава от проблематиката на всекидневието като художествен проблем и от сложните взаимоотношения между личност и общество, като залага на по-различен идеен и тематичен център. „Арабска приказка”, „Защо кучетата лаят на месечината” и „Приказка без име” се концентрират около приказното и легендарното начало, като представените истории са наситени с мистична, религиозна и нравствена символика. По това отношение тези разкази на К. Мутафов се доближават в литературноисторически план до Николай-Райновото творчество и по-специално до книгите му „Слънчеви приказки” (1918) и „Очите на Арабия” (1918). Текстовете и на двамата автори притежават приказен и/или притчов характер, като се обединяват около близкоизточните митологии и темите за слънцето, луната, пустинята, тайнството и общочовешките въпроси. Предвид времевата дистанция от 15 години от издаването на книгите на Николай Райнов до публикуването на разказите на Константин Мутафов във вестник „Литературен глас” може да се предположи, че вторият автор е бил запознат с текстовете на първия.
Разказът „Арабска приказка” отвежда читателя в сърцето на пустинята, където по пътя за Мека богомолци се отбиват на гроба на светеца Локман. Централен персонаж за сюжета обаче няма да бъде чудотворецът, а неговите наследници - старият Хусни и дъщеря му Нурие, които се грижат за светилището. Една вечер Хусни се разболява от треска, а Нурие, без позволението на баща си, отива на оазиса, за да му донесе прясна вода. По волята на Аллах и неведомите пътища на пустинята обаче на извора Нурие среща Шукри - млад момък на кон, който я съблазнява, грабва и отнася надалеч. Срещата между двамата млади на извора под светлините на месечината има съдбовен характер - Шукри е видял момичето в сънищата си, докато за Хусни пускането на дъщерята до оазиса е осъзнат риск, който той не е склонен да поеме за втори път. По същия начин преди години тайнствените сили на нощта и пустинята му отнемат първата дъщеря, когато „един едър лъв прохвуче покрай мен със светкавична бързина. В устата си държеше човешко тяло” (Мутафов 1933а: 2). Законите на пустинята се отличават от живота в градовете и селата, а сред „пясъчните морета” човек се уповава най-вече на повелите на своя Бог. Ето защо тази кратка остросъбитийна случка в иначе бавнотечащото време на пустинята е разчетена от всички герои като заредена със свещена предопределеност.
„Защо кучетата лаят на месечината” с подзаглавие „Персийска приказка по Барили” ни отвежда назад във времето към Вавилония и нейния владетел Немврот, един от наследниците на Ной. Разказът има историческа, митологична и легендарна основа, която в съчетание с иносказателно звучене предоставя възможно обяснение за появата на фазите на луната. Цар Немврот дръзва да пожелае Слънчевата невеста - Месечината, а неговото вярно ловно куче успява да я издебне, но вместо да я отвлече цялата, отчупва половината от нея. Цялото царство си навлича гнева на Слънцето до момента, в който кучето не умира, а откраднатото не бива върнато на Месечината. „За туй и до ден днешен, от време на време, тя се показва наполовина” (Мутафов 1933б: 2). А кучетата, на свой ред, като наследници на ловното куче Асурбанипал, имат навика да лаят на месечината. Човекът от хилядолетия търси обяснения за природните и астрономични явления, за връзката на луната със Земята и слънцето, за символиката на нейните фази. Поуката, която може да бъде потърсена в този екзотичен приказен сюжет, е, че човекът може да наблюдава отстрани, но не е добре да се намесва в законите на природата и космоса, тъй като последиците могат да бъдат фатални и пагубни.
Последният разказ, който предлагаме на вниманието на читателите в настоящия сборник, „Приказка без име”, проблематизира въпросите за доброто и злото у човека и е натоварен с нравоучителни послания. Главният герой Исмаил бей познава двете страни на живота - в първата половина от него се наслаждава на богатства, разточителство и прелюбодейство, а през втората - след настъпило душевно преображение, става поклонник, спечелва титлата хаджия и се превръща в мъдър и безкористен благодетел. Исмаил бей придобива нов културен и житейски опит; променя диаметрално своите идентификация и статус, като от материалното започва да се асоциира с духовното. Неговата лична житейска трансформация му дава вярата в доброто у ближния, което рано или късно надделява над злото, „защото Хаджи Исмаил бе живял в грехове и беше познал добре живота и човека” (Мутафов 1933в: 2). Поради тази причина героят дава милостиня както на добри хора, така и на измамници и пияници. Поантата на разказа се крие именно във вярата в човека, която не само може да открие правия път към доброто, но и да го върне обратно от гибелната пътека на злочестините.
Тази вяра в човешките добродетели може да бъде възприета и като мото към всички разкази на Константин Мутафов. Личните разбирания, стремежи или терзания на героите от произведенията по един или друг начин целят да изведат като надпоставени нравствените каузи, които защитава писателят - за добруването и просперитета на човека, които би следвало да се основават на и постигат с неговата скромност, честност и морал. Може да се обобщи, че осемте разказа, включени в настоящото издание, не само демонстрират творческите качества на Константин Мутафов като разказвач, но и способността му да завладява читателския интерес, да предава умело както болезнените грижи на деня, така и вечните универсални истории на света.
———————–
Използвана литература
Донева, Антонова, Вичев 2017: Донева, Велислава, Антонова, Веселина и Стефан Вичев. Константин Мутафов. Животоописание и творчество. 2017, Русе: Унив. изд. Център Русенски университет.
Зонтаг 2014: Зонтаг, Сюзан. Болестта като метафора. СПИН и неговите метафори. Прев. от англ. Христина Кочемидова, Юлиян Антонов. 2014, София: Изток-Запад.
Кирова 2009: Кирова, Милена. Литературният канон. Предизвикателства. 2009, София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски”.
Мутафов 1932а: Мутафов, Константин. Юбилеят на Халил баба бербер. В: Литературен глас, г. IV, 1932, № 136, 1-10.
Мутафов 1932б: Мутафов, Константин. Артериосклерозата на Зарко Кърлежа. В: Литературен глас, г. IV, 1932, № 147, 1-4.
Мутафов 1932в: Мутафов, Константин. Царят на боклуците. В: Литературен глас, г. IV, 1932, № 151, 1-4.
Мутафов 1932г: Мутафов, Константин. Учител от старо време. В: Литературен глас, г. IV, 1932, № 154, 1-4.
Мутафов 1932д: Мутафов, Константин. Апаш. В: Литературен глас, г. IV, 1932, № 173, 1-2.
Мутафов 1933а: Мутафов, Константин. Арабска приказка. В: Литературен глас, г. IV, 1932, № 177, 1-3.
Мутафов 1933б: Мутафов, Константин. Защо кучетата лаят на месечината. В: Литературен глас, г. IV, 1932, № 187, 1-2.
Мутафов 1933в: Мутафов, Константин. Приказка без име. В: Литературен глас, г. IV, 1932, № 191, 1-2.
Мутафов 1938: Мутафов, Константин. Прости души. 1938, София: Завети.
Стоянова 2015: Стоянова, Надежда. Възходът на слънчогледите. Българската литература от 20-те и 30-те години на XX век: опити с времето, 2015, София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски”.
ЮБИЛЕЯТ НА ХАЛИЛ БАБА БЕРБЕР
Константин Мутафов
Думаха му дядо Халил или по-добре Халил баба, защото беше наистина стар, но още здрав и пъргав човек. Той беше истински турчин, от старите, добрите и непокварени турци.
Висок, едър, с широка бяла брада, с големи сини очи, с прегърбен азиатски нос и винаги усмихнат.
Халил баба не признаваше нищо ново: фесът отдавна беше вече рядкост и между нашенските турци, а чалмите и гъжвите се мъдреха само по главите на ходжите; старата турска носия беше отколе погребана и забравена; той едничък само носеше още своите стари широкодънести потури от синьо сукно, препасан с широк бял пояс, с червени и сини шарки по него, а на главата му се виеше голяма бяла гъжва.
С една дума - старина, която напомняше за нещо отдавна изчезнало и потънало там, далеч в глъбините на безвъзвратното минало.
Беше берберин, но отбираше малко и от медицина, и от хирургия, и от зъбарство, та същевременно беше и хекимин, т.е. лекар.
Неговата стара и полусхлупена, останала още от турско време, берберница с прогнили вече дъски на пода, с наведен и почернял таван, с двата малки и изкривени настрани прозореца и откъм улицата, се намираше в сърцето на най-голямата турска махала в града… Отвън, над вратата, на дървен прът, висяха голяма бяла кърпа и едно тенекиено легенче, прищърбено по средата като полумесец; на единия от прозорците бяха залепени, изрязани от бяла хартия, бръснач, ножица и клещи за вадене на зъби. Вътре, до една от стените, беше заковано едничкото допотопно огледало, излющено на много места и в което, като се огледаше човек, образът му се пречупваше многостранно. Пред огледалото беше тезгяхчето с чекмедже, над което стояха ножиците, бръсначите, машинката за подстригване, четките, гребените и всички други бръснарски съоръжения. На срещу тезгяхчето стоеше широк, разкривен стол, на който неизменно сядаха мющериите, дошли за бръснене или пък да намерят у Халил баба облекчение от някоя болка. Над стола, горе, от тавана, на желязна верижка висеше старовремски бакърен гюм, който имаше форма на пашкул, в който гюм Халил баба сипваше топла вода, която му служеше за измиване със сапун главите на ония, които пожелаеха. В такъв случай, той ще подръпне с ръка гюма надолу, който се спущаше току до главата на мющерията, който сам държеше с две ръце прещърбения меден леген под брадата си. И Халил баба ще почне операцията на миенето, като отвърти металическото кранче, което се намираше на дъното на гюма, от което зашуртяваше топла струя вода върху главата на пациента, която той здраво нажулваше с голям калъп гиритски сапун…
На прозорците на берберницата се мъдреха два големи буркана с пиявици и други два-три по-малки, пълни с извадени болни зъби. В едно малко долапче, в ъгъла, се намираха керпедените, клещите, щипците, иглите, разните мушами и пластири, както и множество малки бурканчета с мехлеми, лефии и разни други маджуни - бели, жълти, червени, сини, всякакви, които сам той си правеше.
Това беше всичкото хирургическо и медицинско съоръжение на Халил баба, с което си служеше за вадене на болни зъби, за пускане на кръв с пиявици, за церене на обикновени кожни болести и рани, за рязане на циреи.
Не беше шарлатанин, вън от тоя кръг болести, той не лекуваше; не си служеше, а по него време това бе в голяма употреба, с даване на отслабнали мъже разни кувет-маджуну (маджун за сила), с които маджуни шарлатаните печелеха много пари.
- Шейтан иши! Дяволска работа е туй кувет-маджуну! Казваше той с погнуса и плюеше. - Туй, което ти е взел Господ веднъж, от дявола не го търси.
Такъв човек беше този Халил баба. Винаги беше прибран, със запретнати ръкави до лакте - и зиме, и лете; престлан с шарена, старовремска престилка, пещимал. Новите хигиенически наредби той не ги спазваше, едно, защото не ги проумяваше и друго, защото нямаше възможност, поради многото и разнообразна работа, която вършеше през целия ден, без да седне, без да си почине. Той бе едничкият от бръснарското съсловие, който не беше си ушил бяла ризница за отгоре. Но и никой не помислюваше да глобява Халил баба за това му непокорство, което всъщност не беше и покорство, но по-скоро той беше роб на своите навици, на своя занаят, на който служеше близо шестдесет години. Но за туй пък в неговата малка бръснарница всичко биваше в ред и чистота, старата турска чистота, винаги преметено, винаги измито всичко и избърсано, сам той всякога чист и спретнат, като млада мома…
Обичаха го всички, не само мющериите му, но и махаленският комисар, и приставът, и агентите, и всички, които го познаваха.
Вършеше си работата човекът по Бога, както се казваше някога. Беше честен, не беше лаком за пари и не скубеше мющериите си. Бръснеше за грош, а за бръснене и стрижене вземаше три голагана, децата стрижеше само за голаган. Но, ако се случеше да остриже някое сиромашко момче, което нямаше пари, Халил баба, ще го потупа само по рамото и благо ще му каже:
- Няма нищо, чоджум! Да ще Бог.
Мерхаметлия, милостив човек беше.
За един изваден зъб вземаше колкото му дадат, грош, два, но никога повече от петдесет стотинки; ако някой му подхвърлеше за тая услуга сребърен лев, той веднага му връщаше петдесетте стотинки и въпреки настояванията на благодарния и облекчен от болки клиент, той му ги пъхваше с блага упоритост в ръката, като казваше:
- Етер! Стига! Берекет версин.
Благодарен беше човекът от малко.
Но като всеки човек и Халил баба не можеше да бъде само с добри качества, имаше си и той слабости. Мразеше евреите и арменците.
В неговата берберница идваха да се бръснат или пък да потърсят неговата помощ за някоя болка само турци и българи, а пък в тази махала живееха доста евреи и арменци, но той не обичаше ни да ги бръсне, ни да им помогне.
- Яхудията, казваше той, я кел ще има на главата си, я въшки. А пък ерменецът, брак! - Остави, винаги понамирисва на нечисто…
Тъй си живееше и работеше дълги години Халил баба бербер и хекимин, честит и доволен. Не пиеше нищо, освен шербет и кафе и не пушеше, което бе рядкост у турците. Работеше всеки Божи ден; в празничен ден, ако е зима, прекарваше дома си, рядко ще се отбие в кафенето на топал Хюсни, лете пък прекарваше с децата си на лозето, което сам обработваше и гледаше.
Но дойдоха нови времена, наплодиха се зъбните лекари и народът захвана да лекува болните си зъби, вместо да ги вади и работата на Халил баба понамаля. Той сега се занимаваше повечето с бръснене и стрижене, рядко ще отидат при него за зъб или за цирей, или да пусне някому кръв с пиявици. Но сега той беше пак доволен, децата му израстоха, изжени дъщерите си, синовете му се заловиха на работа, та товарът му поолекна…
След войните пък, животът още повече се промени, настанаха други нрави, съвсем се преобрази светът…
И случи се странна и твърде любопитна работа с Халил баба…
Току що се беше свършила голямата война и художественият свят в нашата мила Българийка измисли юбилеите, разните тържествени чествувания за прослужени години и всякакви там бенефиси за артистична, обществена, писателска и народополезна дейност. Разбира се, тия юбилейни и бенефисни празници всякога си имаха своето златно дънце. Па и благодатни бяха ония години, пари в изобилие, от кризи и помен нямаше, та народецът лакомо тичаше на тоя род обществени забави и беше щедър.
Предимството обаче на тая голяма мода чествувания държеше нашият хубав и богоспасаем град… Случи се тъй, че там се приютиха много от нашите артисти, големи и малки и на всеки петнадесет дни с големи обявления и реклами се оповестяваше юбилея или бенефиса на някого от тях.
И редовно сновяха тогава “общогражданските” комисии, все отбор видни граждани от двата пола, из магазините на търговците, из канторите, из банките, из учрежденията и по частните домове да събират подаръци и да предлагат на гражданството билети за представлението в чест на многозаслужил и талантлив артист, режисьор, писател или комуто там е дошел редът…
Но прекален светец и Богу не е драг. Най-сетне честите юбилеи и бенефиси захванаха да се втръсват на гражданите и лека-полека тяхната първа слава угасна, поотслабна им огънят, както се казва.
При такива обстоятелства именно, когато преситеното и уморено гражданство се поотдръпне от тия празненства, даваше се юбилей на един от третя ръка пак „многозаслужил и талантлив” артист, за който случай се състави „общогражданска” комисия измежду колегията, т.е. халваджията за бозаджията, се случи следното. Тази комисия почна да обикаля вече наред и по бакали, и по фурнаджии, и по всички еснафи, за да може юбилеят да се състой „по-бляскаво” и ето по този начин тя попадна и в берберницата на нашия Халил баба, който си живееше спокойно и гледаше на своята работа като на призвание, като на дълг, който и известие нямаше за представленията в града, за многошумните юбилеи и бенефиси, за които той не беше нито чувал, нито сънувал.
- Молим, вземете си билет за представлението на нашия известен и…
Халил баба се слиса от нахлуването в берберницата му на тая пъстра комисия от млади мъже и жени.
- Билет!? За какво?
Криво-ляво разправиха се, кое по турски, кое по български и човекът разбра какво му искат.
- Аз на театър не съм стъпвал в живота си, па и български едва отбирам.
- Няма нищо, тук целта се гледа, а тя е само велика и благородна. Вие билета можете да дадете другиму. Все едно.
Дообясниха му. Юбилей!
Няма как. Хванаха го. И Халил баба си купи билет за двадесет лева, въпреки че се опитаха да му пъхнат един от петдесет лева…
Вечерта, когато си затвори берберницата, Халил баба се отби в кафенето на топал Хюсни, едно старо турско кафене, с чардак отпред и вътре с дъсчени миндерлици наоколо покрай стените, в което се събираха махаленци турци и българи.
Беше на края на февруарий. Халил баба влезе и след като поздрави, по стария обичай всички, седна до масата на една група българи, които му бяха добре познати. Там бяха енорийският поп, един основен учител, един гимназиален учител и един писар от градското управление. Халил баба заръча кафе за себе си и за другарите си. След като изпиха кафето, старият берберин извади билетя, който току-що беше купил и го предложи даром на другарите си, който обича да иде на представлението. Взе го писарят.
Но в душата на Халил баба имаше някакъв смут, той не можеше да проумее тази работа; как е възможно да се натрапват билети за представление на гражданите, които освен, че не желаят да отидат на театър, но и от изкуство нищо не отбират. Не му бяха свидни двадесет лева, не беше скъперник, той искаше само да се проясни тая работа и след като помълче известно време, най-сетне си каза мъката.
Гимназиалният учител, който беше не само от този град, но и съмахаленец на Халил баба и от дете още израсъл между турци, знаеше отлично турски и му обясни високото значение на юбилеите, като изтъкна още, че туй артистите са особен народ, бамбашка свят, че тяхното изкуство се цени много и други такива, следствие на което те заслужават това особно внимание на обществото.
Халил баба слушаше със зинали уста думите на учителя, цъкаше с език, въртеше глава и все пак всичката тази работа за него се струваше тъмна, неясна, дори нечиста.
- Добре, бе джанъм - каза той след като мисли дълго време - тези хора айлък не вземат ли, не им ли се плаща за работата, та да събират по този начин пари от орталъка?
- Нуждите на артиста са други, той трябва да се представя в обществото по-добре. - заразправя учителят, който продължи да осветлява Халил баба.
- Не му разбирам аз дип от тези работи. - възрази Халил баба - Ама с простата си турска глава, аз ще ти кажа, даскал ефенди, че тази работа не е редна. То си е, бабам, хасъл просия.
- Просия не е туй, но благородни пожертвувания - отвърна учителят.
- Епси бир! Все едно е! Виж, ний, турците, не проумяваме тази работа. Че само те ли работят, само те ли заслужават такова сайдисване? Вий, даскалите, не работите ли, не учите ли децата на хубаво, ами поповете, ами ходжите не наставляват ли народа в божиите пътища, ами фурнаджиите не дават ли благословения от Аллаха хляб на народа, ами хекимите не се ли грижат за здравето на човека, ами берберите не чалащисват ли за чистотата на гражданите? Защо, демек, туй само театраджиите да стоят по-горе от другите: само техния мурафет да се цени най-високо? Валлахи, не проумявам аз туй нещо.
Учителят му даде още някои разяснения върху поддържаната от него теза, но накрая не можаха да се разберат и Халил баба, като плати кафетата, стана и си отиде…
От тоя ден Халил баба постоянно мислеше за тоя странен случай и за тази опака, според него, работа. Гдето седнеше, гдето станеше все тази му беше приказката. Юбилей! Защо, за какво, бе джанъм, за какви заслуги, как тъй артистите само да бъдат галените деца на обществото? Нима той, който близо шестдесет години раздава здраве на своите съграждани, който им доставя чистотата, е заслужил по-малко на туй общество? Каква е тази дуня, какви са тези понятия? Тази мисъл живееше в него, тя го страшно измъчваше и не минаваше ден да не отвори дума за нея, било със своите мющерии, било с някого от своя еснаф.
Тъй минаха много дни, дойде пролетта, цъфнаха зарзалите, черешите и вишните се покриха с бели звездички.
Един ден, като стоеше в кафенето с двама свои събратя, зевзек Осман и Георги комитата и като отвориха дума пак за юбилея, току зевзек Осман на смях каза:
- Чувай, Халил баба, тебе страшно те яде тази работа. Илачът му е да си направим и ний един джюмбюш.
- Какъв джюмбюш?! - попита смаян Халил баба.
- Да ти теглим и ний на теб един юбилей. Еснафът, нашият еснаф ще го нареди.
- Хайде, гит бурдан! Махай се. На стари години резил и маскара не ставам.
- Защо бе, баба? Защо не? Ти си най-старият от еснафа, тебе цялата касаба те познава и сайдисва. Аз ще поприказвам с другите еснафи. Какво ще кажеш ти, уста Герги, по тази работа?
- Бива, бива! Съгласен съм! - каза Георги комитата, като удари с ръка по масата. - Ще го направим, хем такъв празник ще му нагласим, че да се помни и приказва. Хайде, Халил баба, хаирлия да е.
Халил баба дълго мълчеше и не даваше своето съгласие; той беше в борба. Вътрешно той беше поласкан и го изкушаваше мисълта да му се засвидетелствува от страна на еснафа и мющериите му такава една почит за дългогодишните му трудове и грижи, дадени от него за човечеството, за малкото човечество от неговата махала. От друга страна, той гледаше на тази работа като на майтап и подбив. Стана и отсече:
- Съжалете ме! Не ме правете резил на света. Не искам. И си отиде.
- Кой те пита тебе - каза подир него Георги бръснарят. - То си е наша работа…
Още до вечерта няколко от по-старите бръснари в града от турците и от българите имаха събрание, на което решиха да чествуват шестдесетгодишната бръснарозъбарска дейност на Халил баба. Избраха комисия от трима турци и двама българи; в комисията влязоха и зевзек Осман, и Георги Комитата…
Празникът трябваше да се състои на всяка цена, въпреки упорството на Халил баба?. Най-сетне сполучиха да го убедят. Това не се прави само за негова чест, но и за прослава на целия берберски еснаф в града, чрез тоя празник бръснарското съсловие ще прояви своя живот, своята общественост.
И Халил баба се принуди да отстъпи.
Определиха деня и решиха празнуванието да стане в лозята, на една широка поляна.
Около тоя юбилей се вдигна голям шум, дори и местните вестници писаха за заслугите на Халил баба, та и градският съвет не остана равнодушен…
Боже мой, какво тържество беше то, какъв празник, какъв салтанат! Само фантазията на турчина можеше да измисли и нареди подобно нещо.
Бяха събрали най-изкусните свирачи на зурна и най-отличните тъпанари; докарани бяха и четирима от най-прочутите пехливани от Делиормана; повикаха за случая и двамата известни в града кьочеци, които с всякакви гьозбояджилъци, с метли или лисичи опашки отзад, правеха разни смешки на турците при празниците на обрязването или на “Сюнет дюню”, както го казваха. Намериха и художник, който изписа на голям картон с водни бои Халил баба, цял-целеничък, с чалма на глава. На платното личеше и следния надпис, с големи букви: „Халил баба, Берберин. По случай шестдесетгодишната му дейност…”.
Най-сетне дойде чаканият ден. Беше в началото на юний, хубав мек пролетен ден, на всякъде прясна зеленина и свеж въздух.
Празненството почна рано сутринта…
Задумкаха тъпаните и писнаха зурните. Целият град екна и всичко живо бе излязло на главната улица, по която мина шествието.
Какво шествие, Господи! Да речеш царско - малко е, защото всичко тука беше искрено, весело, просто и естествено, от сърце.
Най-напред вървяха двама свирачи на зурна и един тъпанарин, след тях, на кон -носачът на знамето на еснафа; подир него - двама души, окичени с цветя, носеха на високо изписания образ на Халил баба; подир тях идеха четирима души, които носеха на гръб по един голям и угоен овен, с вити и варакосани рогове, предназначени за подарък на пехливаните; зад тях следваше главната музика, която се състоеше от осем зурни, три тъпана, две дайрета и две тарабуки; подир музиката следваха двамата кьочеци, които през всичкото време на шествието играеха и се кълчеха: зад кьочеците вървяха гордо, в една редица, четирима млади и силни пехливани, обути в кожени кьостеци, с голи гърди и ръце; зад пехливаните, начело със зевзек Осман, обкичени в цветя и с българския трицветник от чиста коприна през рамо, членовете на юбилейната комисия, всички възседнали коне, украсени с разноцветни пискюли, ленти и везани със сърма кърпи, навързани по гривите им и опашките. Зад тая малка, но пъстра конница, следваше вече постланият и украсен с разноцветни старовременни килими файтон, теглен от два едри, черни коня, чиито глави и гриви бяха също тъй окичени с пискюли и всякакви ленти, а на шиите им висяха, от двете страни, по един ред звънци.
Отзад във файтона беше седнал сам Халил баба, празнично облечен, с нова чалма, с българския трицветник през рамо, цял отрупан с цветя. Същински султан. Срещу него беше седнал един от неговите събратя. Зад файтона на Халил баба вървяха пеш всички членове на неговия еснаф - турци и българи; зад еснафа се точеше дълга върволица от файтони, на които се возеха жените и децата на празнуващите; туркини, забулени или полузабулени, момичета в пъстри шалвари и роклички или празнично облечени жени и деца на българите бръснари; подир файтоните следваше обозът от няколко коли, в които бяха натъпкани разни готварски съдове и лакомства, предназначени за празнуването; на край - шествието свършваше с двама свирачи и един тъпанарин.
Всичкият този пъстър алай мина бавно под думканията на тъпаните и писъка на зурните посред многобройния народ, който беше задръстил улиците или накацал по прозорците и балконите. Децата викаха весело, други махаха с ръце или кърпи и поздравяваха Халил баба, който отвръщаше наляво и дясно, като благодареше на всички по стария обичай със слагане дясната ръка на сърцето си, после на устните си, най-подире на челото си.
Думба, лумба, тю-тю, тюю, тъй шествието стигна до края на града, излезе на полето и пое горе към лозята.
Щом стигна на определеното място, една хубава поляна с кладенец по средата, заобиколена отпред с невисоки хълмове, по които растяха буйни лозя, зевзек Осман даде знак, зурните и тъпаните секнаха, шествието спре и няколко души смъкнаха почтително от файтона Халил баба. Постлаха черги, натрупаха възглавници близо до едно орехово дърво и там поставиха Халил баба.
След това всичкият този народ се разшава. Разделиха се на две - челедите на българите заеха едната страна, а на турците - другата. Постлаха се килими, черги, направиха се леки шатри за сянка; лумнаха огньове, на които скоро закъкраха тенджери с всякакви манджи, между които и обичните на българи и турци сарми от лозови листа с агнешко месо. Приготвиха се големи ръжени от дебели пръти, на които набучваха тлъсти агнета, които захванаха да се зачервяват край буйните огньове.
Запяха млади кадъни стари турски шаркии, задумкаха дайрета, звъннаха зилове; екнаха весели български песни.
Когато слънцето се беше вече издигнало доста високо, след като си починаха музикантите и кьочеците, на които бяха дали малка закуска, зурните и тъпаните се обадиха отново. Сега дойде ред кьочеците да покажат истинското свое изкуство. На средата на поляната, пред самия Халил баба, те подеха ония странни кълчения, мятания и гърчения на корема “гоьбек”, както го казват турците, като едновременно пускаха най-разнообразни шеги и смехории или пък клякаха и си въртяха задниците, на които единият бе забучил под пояса си метла, а другият си бе пришил лисича опашка. Наоколо народът се прививаше от смях, дечурлигата крещяха от безумна радост, а Халил баба, седнал на меки възглавници върху килимите под ореховото дърво, благоволително се усмихваше. Чаши с шербети, лимонади, панички с дондурми и всякакви други разхладителни „совуклуци” почнаха да се поднасят на турци и ханъми, а бъклиците с вино и павурчетата с ракия минаваха от ръка на ръка между българите, мъжко и женско.
Всичко живо се развесели и разпустна на открит въздух, на хубавата зелена морава, под меките лъчи на пролетното слънце. Уморят ли се кьочеците, почваха хората и маанетата, дечурлигата играeха, гонеха се, или се боричкаха: залудуваха мъжете, провикваха се колкото им глас държи и от време на време - дън! дън! Гърмежи от пищови и пушки цепеха въздуха.
Дойде обед. Из цялата околност се разнесе смесената миризма на печено месо, на всякакви видове манджи, на сарми, на кюфтета, на пържена риба, на печени пилета, на баклави и други. Скоро се наслагаха софри на земята, на зелено. На Халил баба му туриха отпреде една тепсия с няколко вида ястия; близо до него наредиха голяма софра за членовете на юбилейната комисия.
Зурните и тъпаните занемяха, почна тоя пъстър и многоброен народец лакомо да дъвче и мляска и да облизва пръсти. Ядяха всички до един. Халил баба сам, като султан, бръкваше с пръсти ту в една, ту в друга паница. Турците ядяха, пиеха шербети и мълчаха, сякаш свещенодействуваха; когато пък българите лапаха и гълчеха високо, пиеха вино, смееха се и си правеха всякакви смехории…
Мина обядът, захванаха отново игрите и лудуванията, екнаха песните и маанетата, разнесоха се провикванията и гърмежите във въздуха, заредиха се приказките и масалите, смехориите и шегите. Извиха се хора и млади ханъми играха със зилове на ръце, под звуковете на зурни и лумканията на дайретата и тарабуки.
Най-сетне всичкият този весел народец се умори. Песните оредяха, глъчовете секнаха лека полека; тук там ще видиш заспало някое дете или жена; умориха се и свирачите, заспа и сам Халил баба. Щом се разнесе известието из целия този пъстър панаир, че Халил баба спи, всички, като по заповед, млъкваха и всеки потърси почивка, кой под някое дърво, кой под сянката на някоя изопната на колове черга, кой на тревата под лъчите на слънцето, кой под колата, кой на файтоните…
Слънцето бе се издигнало много нависоко, настана топъл ден, от ония юнски дни, дълги като вечността.
Не заспаха само някои от българите, които си допиваха и дояждаха, не заспаха също и зевзек Осман, и Георги Комитата, които ръководеха празника.
Към икиндия, когато подухва тих ветрец откъм изток и когато слънцето взе да се спуска бързо на заник, Халил баба се пробуди, пробудили се бяха и мнозина други преди него още, но никой ме смееше да се погълчи, да викне или запее. Едва сега зевзек Осман даде знак на музикантите да почнат и в миг целият този стан отново се съживи и раздвижи.
Предстоеше вече да се изпълни най-главният и най-любопитният номер от програмата: борбата на пехливаните.
Тъкмо що бяха те намазали ръцете и гърдите си с масло и бяха излезли насред поляната, пред Халил баба, яви се едно обстоятелство, което отложи за малко туй тъй любимо на ориенталците забавление.
За обща изненада и смайване на всички, пристигна един файтон от града, от който слязоха трима от градските съветници, заедно с помощник-кмета - турчин. Депутация от общинския съвет, която иде да поздрави Халил баба. Щом стана известна целта на нейното идване, всичкият народ се примъкна около ореха, гдето стоеше старият берберин, комуто помощник кметът, след като го поздрави, прочете на турски следния адрес: „Общинският съвет единодушно взе решение да благодари на нашия заслужил съгражданин Халил баба бербер, който в продължение на шестдесет години безкористно е облекчавал много болки на населението от града и се е грижил за неговото здраве и чистота, като го поздравява едновременно най-искрено по случай неговия днешен празник. В знак на признателност съветът реши още, щото малката уличка, на която се намира берберницата на този наистина заслужил наш съгражданин, да нарече на негово име, т.е. улица „Халил баба” , която и без туй е известна под това име на целия град. Същевременно съветът моли юбилярят, в знак на благодарност, да приеме и този скромен дар от три хиляди лева, които съветът му гласува”.
Ръкопляскания процепиха въздуха. Халил баба слушаше прав четенето на адреса и се просълзи, но накрая главата му клюмна, олюля се цял и залитна да падне; веднага се спуснаха двамина мъже и полека го сложиха на възглавниците. Попръснаха го със студена вода, свестиха го.
Като дойде на себе си, Халил баба с просълзени очи и с разтреперени ръце, благодари за голямата чест, която му е направил градският съвет и добави:
- Колкото за икрама, гдето общината е нарекла нашата улица на мое име, воля нейна е и благодаря й, но колкото за парите - е воля моя - не ги кабуля. Аз бръснех народа и му вадех зъбите цели шестдесет години и мющериите си плащаха за всяка моя услуга, берекет версин, минах тоя живот честит и доволен. Тези пари, буюрун, да се раздадат на фукариите - и той ги върна на помощник кмета.
Нови ръкопляскания процепиха въздуха, „ура” викнаха и българи, и турци и в миг няколко здрави мъжки ръце вдигнаха на високо Халил баба.
След като почерпиха гостите от градския съвет, борбите на пехливаните започнаха под звуковете на зурните и думкането на тъпаните.
Два часа продължи тая борба, всред възторжените провиквания и одобрения на зрителите и техните бурни пляскания с ръце. На пехливаните подариха по един овен, а на победителя му дадоха пари, везани със сърма кърпи и други още подаръци, а Халил баба го целуна по челото и му даде сам половин златна лира…
Над поляната беше паднала вече вечерната сянка, слънцето отколе бе се прибрало и всичкият този народ, уморен от игри и лудуване, от зрелища, от ядене и пиене, почна да се стяга за път…
Шествието по същия ред, както и сутринта, късно вечерта отново раздвижи града. Но сега то беше по-любопитно, по-живописно и по-впечатлително, защото беше мрак и второ, защото зевзек Осман и Георги Комитата поставиха на чело на шествието двадесетина души, които носеха запалени факли, както и на мнозина из тълпата от пешите и на файтоните бяха дали други факли. Зурните пищяха, тъпаните думкаха лудо, народът отстрани, по улиците се смееше, провикваше се, махаше с ръце.
Картина, зрелище от доброто старо време, което си отиде завинаги и никога няма да се върне…
Тъй завърши преди десетина - дванадесет години юбилеят на Халил баба, берберин и хекимин.
Жив ли е той още или почина отдавна в земята, не зная, но ако се е преселил отвъд, нека Аллах прибере душата на Халил баба под своето крило.
——————————
АРТЕРИОСКЛЕРОЗАТА НА ЗАРКО КЪРЛЕЖА
Константин Мутафов
Всякога е имало болести по света, но едно време човек сякаш по-малко внимание обръщаше на тях и като че ли за туй беше по-здрав и по-честит.
Кашлица ли го дави, корем ли го присвива или някоя по-остра вътрешна повреда го яде и топи, креташе си човек, не се поддаваше на лоша мисъл, за да надвие той на болестта, а не тя него да смъкне. Хе, едва, кога съвсем се затръшка да умира, тогава вече няма на къде, ще се залежи, ще се погрижат за него. Ама как - или с хардал ще го наложат, или лапи ще му поставят, или пък ще го разтрият с варена ракия, в която са нашибали безмилостно червени чушки и чер пипер, щото не само кожата му да пламне, ами ако има огън и огънят да се усили, та или да оздравее, или пък, ако му е писано, да си върви час по-скоро.
Днес, брате, не е тъй. Нищо и никакво неразположение и току чиновникът ще прати бележка по началството „поради тежко заболяване, днес не мога да дойда на работа”: малко да кихне някой или някакво там обикновено разстройство на храносмилателните органи, работата си ще зареже и на часа лекар ще потърси. А пък за по-тежки заболявания, то се знае, прибягва се и до лекарски „консулт”, до бани, до „специални режими”, а ако потрябва и на нож ще се подложи.
Защото живеем в цивилизован век, а цивилизацията е хубаво нещо, благодетелка на човечеството. В най-ново време тя донесе радиото, витамините и отровните газове, с тях заедно и артериосклерозата, кръвното налягане, порока в сърцето, апендицита.
Не че не ги е имало тия коварни болести и по-рано, имало ги е, но нали човек беше по-простичък, по-лесно се поменуваше с тях. Ще го присвие днес „сърце” от дясна страна под корема, утре ще го повтори, ще се погърчи, ще попищи; домашните му ще го налагат с горещи лапи, ще го разтрият и човекът си пукне, а народецът си знае - умрял от „сърце”, от „колики”.
Днес не е тъй; народът чете, просвещава се. И щом някого малко го присвие долу под пъпа, тича при лекаря и „операция”. Някому мине, някому, ако му е писано, не мине и човекът си отива туй за туй.
У едного припадъци ще се появят, на другиго сърцето нещо нередовно снове и лекарите откриват или артериосклероза, или порок в сърцето, или кръвно налягане, или дявол знае какво.
Та поради тези именно обстоятелства, вследствие на цивилизацията, днес всеки знае точно от какво е болен или най-малко поне неговите близки ще знаят от какво е умрял. А това е важна придобивка.
Защото, представете си, умре някой близък твой и ти не знаеш какъв отговор да дадеш, ако биха те запитали - от какво умря тъща ти, например. Невежество, непростимо невежество е това, брате, днес.
А като знаеш, ще отговориш - от „апъндисит” или „антериюскрилоза”…
За туй пък, от многото знания днес, светът е станал някак по-угрижен, по-егоист: сякаш всекиму животецът е по-мил в днешно време, отколкото някога. Станал е един такъв особен, щото от всяко нищо и никакво бодване от ляво в гърдите или от някое слабо присвиване долу, под пъпа и човек потръпва, разтреперва се, побледнява от най-лоша мисъл. Порок в сърцето, артериосклероза или пък язва някаква там в коремната област, ще си помисли. И иди, та го спирай вече. Животецът му отива. Безпокойната мисъл расте, надува се, яде го, обладава го самовнушението, че е неизлечимо болен, жъртва на тези неумолими изтребители на човешкия род. А пък е здрав, нищо му няма, яде за трима, но грозната мисъл го топи, докато съвсем се побърка…
Та с такъв един случай ще се позанимаем тука…
***
Човек над петдесет и пет години, здраво телосложение, зъбите му от стомана, богат, пенсионер, угоен, угажда си на червото, зло често прави, но пък добро да стори не е способен, съвсем не е роден за това. Ограничен ум, хищничек, лаком, стиснат за другите, с широка ръка за себе си.
Думат го Зарко Кърлежа. Истинското му име… не е потребно. Другарите му, с които се събира всеки ден, го нарекоха тъй, на смях, защото е същински кърлеж, нищо не работи. Смуче и плюска от сутрин до вечер.
Сутрин закусва у дома си, натъпанва се здравата с луканки, сирене, наденици, а у дома му винаги има от всичко в изобилие (дай Боже, всекиму). След това излиза из града, отбива се в баничарницата, изяда две порции баница със сирене и две с месо. От там - в шкембеджийница, изсърбва две големи паници шкембе чорба или пача. После отива в кафенето, играе карти, пие кафе. По единадесет часа той е в млекарницата, излапва две чинии мляко с ориз, едно таукгьосу и едно муалеби. На обяд, в къщи, яде наред с всички и то за трима.
Привечер ще изфитка пак две шкембе чорби, ще изгълта две три баклави или нещо друго…
Другарите, с които се събира този наш Зарко, са добри, весели и умерени във всичко личности. По занятие… но то не е важно; само ще кажем, че между тях има един бивш печатар, един с европейско образование, един зоологоботаник и двама чиновници. Всички са страстни ловци, с изключение на едного, който е гъбар. Но украшението на тази дружинка е Зарко Кърлежа.
Тази дружина има навик да се събира вечер в една махленска кръчма, да си посръбне по чашка, да си побъбри за лов и за други весели работнички или да се посмее със Зарко…
Обикновено Кърлежа пристига последен. Щом седне и ще забърника в джобовете си. Ще измъкне десетина жълти, варени в делва яйца, или както ги думат „еврейски”, които се продават на „Мария Луиза”, ще нареди пакетчета с паламуд, пастърма, луканка, шунка и други още сухоежбини, които измлясква за четвърт час, ще изпие и две три „шишенца” вино. Щом излапа всичко, което е донесъл, ще надникне по ред в блюдата на другарите си. Някой си донесъл малко сьомга, хайвер, друг маслинки, трети - рибки, аншоа и на Кърлежа очите светват, присвива устни, примлясква, поглъща си слюнката и, без да иска позволение, бръква с нож в блюдото на съседа си, отпъва дебел пласт от хайвера, намазва го на залък и бух - в устата. Тъй ще опита от закуските на всекиго, ще мляска и накрая ще да се заоглежда какво още да си хапне. Щом види на някоя маса, че закусват с кебапчета, дробчета или с други печенки, ще си поръча и от тях.
Вкъщи пак ще вечеря.
И тъй всеки божи ден…
Ловец е и Зарко, не само ловец, но и юнак. Когато ловците или юнаците „манифестират” на някой празник и наш Зарко е там, в униформа, в първите редове, барабар Петко с мъжете.
Когато стане дума за дивеч, Кърлежа ще разправи и той за своя последен лов, колко яребици ударил, колко пъдпъдъци утрепал, но без заек никога не се връща. Другарите му го слушат, снизходително се подсмиват и намигват помежду си, защото добре знаят те какъв ловец е той.
Ще напълни чантата си с всякакви сухоежбини, манатарката с вино, ще се качи на влака сам и ще слезе негде към Вакарел. Там си има той познати селяни, на които ще даде пушката си, патроните, ще им плати добре и вечерта ще му донесат или заек, или гургулици, или каквото там се случило. А той ще се изтегне под някое дърво, ще яде, ще плюска до продънване, ще спи и ще се излежава. Та такъв ловец е той.
***
Една вечер, кой знае как, между другарите се отвори дума за зачестилите смъртни случаи от порок в сърцето, от артериосклероза и от др. Наш Зарко даде ухо. Между това, зоологът описа признаците на тези бичове за човечеството.
Слуша Кърлежа, очите му вторачени, гълта думите на другаря и току се обади:
- А бе, от някое време ей тука, и сложи ръка на сърцето си, - усещам нещо да ме дърпа и ме позадушава.
- На, артериосклероза! Това е - каза сериозно зоологът. - Виж се как си подпухнал и пребледнял.
- Наистина, Зарко, много си прежълтял! - подаде другарят с европейското образование.
- Покажи се на лекар! - се обади последен печатарят, като смигна на другите.
Гръм от ясно небе сякаш го порази. Закова поглед в една точка, преглътна си слюнката, прежълтя като лимон и млъкна.
Артериосклероза! Ужас, смърт! А той тъй обича животеца, червото си…
Без да продума стана и си отиде…
На другата вечер пристигна посърнал, повяхнал, жълт като смъртник, гласът му слаб, глух, като на умиращ.
Лекарят отбелязал силна артериосклероза, отслабнало сърце и му препоръчал коренно да промени досегашния си живот. Днес прекарал само с мляко.
От тоя ден Кърлежа заживя само с мисълта около своята болест. Бодне ли го негде, промуши ли го нещо, той се вцепенява. Всеки ден ще занимава другарите си със своята задуха: отслабна, залиня. Не можеше вече да издържа този режим, човекът искаше да яде…
Посъветваха го да се допита до друг лекар. По-лошо. Другият лекар открива силно кръвно налягане, но му разрешава да похапва малко рибица, сладки неща и вместо вино, да пие от безалкохолното.
Взе да си похапва, телесно се позакрепи, но мисълта му бе все тъй скована. Сърцето, кръвното налягане, артериосклерозата можеха всеки миг да го поразят. Оплакванията му зачестиха, лекарствата, които му предписаха лекарите, не му помагали и тръгнал беше като ударен да пита и разпитва за бабешки, народни цярове. Бързаше човекът да си върне здравето такова, каквото е било преди тридесет години. Беше се вдетинил. Ходи, къде ходи и ще извади едно малко огледалце от джеба си и ще се заогледва в него.
- Как ме намирате днес? - ще попита другарите си.
- Добре изглеждаш днес, или пък - малко си прежълтял - ще му отвърнат от дружината, според настроението повече или по-малко да се погаврят с него.
И наистина дотолкова дотегна на своите другари, че без да щат, ей тъй, от досада, го обърнаха съвсем на играчка.
Бившият печатар, най-големият шегаджия между туй общество, една вечер се оплака, че и у него се явили признаци на артериосклероза, но щял да се лекува по съветите на един приятел, който страдал от тази напаст, по съвсем прост начин. Сутрин ще изяда по три глави лук от моравия, който се употребява при ядене на лакерда или друга някоя солена риба; след лука ще употребява три-четири моркова, също сурови; вечер преди да си легне, ще изгризва корите на три-четири големи черни репи, непременно черни, защото в тях именно се съдържали лечебните свойства на ряпата.
Със Зарка бе свършено. Стигаше му това. На другата вечер влезе в кръчмата, натоварен с три-четири сплитки морав лук, няколко връзки моркови и четири-пет книжни торби с черни репи. От тоя ден Кърлежа прибави към своите досадни плачове и охкания и непоносима воня на ряпа и лук.
След някой ден почна да се хвали, че се усещал по-добре.
- От лука е! - каза един от другарите.
- От ряпата е! - подаде друг.
- От морковите е! - трети. Смееха се с него.
Една вечер, беше време на краставиците, другарят с европейското образование, белейки една краставица, съобщи, че бил чел в някакво немско списание за лечебната сила на краставичените кори против сърцебола и артериосклерозата, Зарко опули очи.
Другарят с европейското образование подкрепи немското откритие и с нашенската туршия, в която краставиците се слагат с корите заедно и народът си ги яде цели, без да ги бели и затуй той е тъй здрав.
- Близко до ума - продължи зоологоботаникът - слънчевите лъчи печат най-силно кората, кожата на овощията и зеленчука. На, в последно време се препоръчва ябълката да се яде цяла, да се не бели, защото истинските витамини са в кожата на ябълката, тъй е и с краставиците.
Към народните лечебни средства Зарко прибави и краставичени кори. Но за да му излезе по-евтино, беше заръчал на гостилничаря в кръчмата да му събира всички кори от краставиците, които би употребил за таратора.
Но защо само корите да яде, а не цялата краставица, необелена? Защото, за да има полза болният от старческа болест, трябва да употреби на ден корите най-малко на десет краставици, а десет краставици не лесно се изядат, само ще напълнят търбуха на човека с излишна, водна материя; та за туй само корите.
И колко бе забавно и весело на приятелите му да гледат сиромах Зарка как лакомо, дори хищно, като същинска свиня, лапа краставичени кори, но с вяра, че наистина гълта витамини и поема цяр против артериосклерозата, от която трепереше да не би да му се изплъзне милия животец…
Друга вечер печатарят пък, който се преструваше, че е също жертва на старческата болест, съобщи, че от няколко дни почнал да гълта едни особни хапчета, направени по рецептата на един доктор евреин. Дори той показа кутийката и глътна едно хапче. Зарко, то се знае, веднага глътна и той едно, за да ги опита. Щом го глътна, потърсиму се, навъси лице, раздруса глава и каза, че било много противно.
- Е, - каза печатарят - и на мен е противно, човек за здравето си ще гълта всякакви ципори. Няма как.
Зарко си преписа рецептата.
Петдесет грама глицерин, петдесет грама оцет, две глави счукан чесън, един кочан настърган хрян, десет грама чер пипер, десет грама зайча лой, двадесет грама свинска мас, двадесет грама пепел от лозови пръчки и три гъши куришници. Всичко това да се вари един час, след туй се прецежда през гъсто решето и в получения сок се сипва сто грама овесено брашно, омесва се добре на тесто, от което се правят хапове не по-големи от леблебиено зърно. Ще взема по едно сутрин, на обяд и вечер.
Още на другата вечер Кърлежа, със засмяно до уши лице, показа на приятелите си пълна кутийка с хапчета. Глътна едно, навъси се и раздруса глава.
Дружината се забавляваше наистина малко жестокичко с този приятел, но като че ли случаят заслужаваше това.
И той не се сещаше, че е предмет на игра. Гълташе всичко, кой каквото му кажеше. Какъв бе тоя търбух, който побира всички онези зеленчуци, горчила, киселини и лютевини, как той смогва да се разправя с всичката оная смет? Това показваше, че човекът е здрав, че смилателният му апарат е железен, че болестта му е другаде, тука в главата…
Дойде есента. Гъбарят тръгна по гъби из боровете; по край гъбите, беше събрал няколко пресни зелени дъбови жълъди за игра на децата.
Вечерта, като опекоха и изядоха няколко от гъбите, които бе донесъл гъбарят, той извади от джоба си жълъдите и онзи с европейското образование, попита:
- За какво са ти тези жълъди?
- Бабата е болна от сърце, та и препоръчаха кафе от жълъди, - отвърна гъбарят.
Зарко и този път хлътна.
- Дай и на мен! - каза като примлясна, загледан в жълъдите.
- Ба, иди си набери. Не давам!
- Дай му, дай му - обади се печатарят - за цяр нали е, не отказвай на човека.
- За твой хатър само - каза гъбарят и даде на Кърлежа десетина зърна от жълъдите.
След това му обясни как ще ги нареже и опържи като кафе и сутрин по лъжичка с три бучки захар ще го свари и ще го пие вместо кафе. Много помагало.
Щом прибра зърната и си отиде, дружината се превиваше от смях.
- Ей го - каза онзи с европейското образование - тича и още тази вечер ще ги пече.
- Брей - каза естественикът - ний съвсем ще го влудим. Жълъдът съдържа токсини и танин, ще му се задръсти червото, то никакво очистително няма да му помогне.
- Като е глупав, кой му е крив? - каза печатарят. - И говедо да беше, щеше да се сети досега, че е станал за смях.
На другия ден вечерта се похвали, че вече пил жълъдово кафе, малко горчало, но, пил. Не само това, захилен до уши, показва една торба, пълна с дъбов жълъд. Човекът ходил сам да си набере.
- Не се знае - каза той - я слана ще падне, я сняг, та не е зле човек с време да си приготви, каквото му трябва. - И се смееше.
Смееха се всички…
През тази година месото - говеждото и свинското, беше много евтино, та всеки бързаше да си направи у дома наденици.
Една вечер печатарят беше се похвалил, че си направил десетина килограма и бе донесъл една наденица, за да я опитат приятелите.
Бяха много вкусни и сочни.
- И ние си правихме - каза Зарко - но не станаха тъй хубави. Как ги правиш?
Приятелите си намигваха и се подсмиваха.
- Зависи от миризмите - каза печатарят, който лукаво сучеше мустак. - Бахар слагаш ли им?
- Слагам!
- Ами чер пипер?
- И чер пипер.
- Ами чубрица, и кимион.
- Друго?
- Друго нищо.
- Там е работата, продължи печатарят. - На?, че всеки не знае. На всеки килограм месо се слага по едно счукано индийско орехче и пет грама стрити на прах нарови кори.
***
Точно по рецептата на печатаря си направили у Заркови наденици. След пет-шест дни рекли да опитат една. То не се туряли в уста от горчивина и лоша воня, плюли и заповръщали всички, червата си щели да избълват.
- А бе, много горчат, не се турят в уста - съобщи една вечер Зарко на приятелите си.
Тук вече всички пръхнаха да се смеят, колкото имат глас държи, до припадък.
Зарко гледаше втрещен, прежълтя и си глътна слюнката. Разбра може би. Пръв път се досети.
Най-сетне трябваше да тури край на тази игра. Естественикът му разкри, че всички тези комедии бяха нагласени, дори и лекарите бяха надумани, за да го отучат от лакомството му, от страстта му към келепирджийството, от слабостта му да се оплаква. Че той не е болен, ами в главата е ударен.
Не каза нищо, стана и си отиде.
Зарко цяла неделя не се вести в кръчмата. Помислиха че е сърдит…
Но на осмия ден се яви. Седна си на мястото; бръкна в джобовете си, извади десетина печени „еврейски” яйца, една наденица, малко шунка, две скумрии и един свински крак - студена пача. Излапа ги, изпи половин литър и за да си дояде, поръча да му опекат три дробчета, две кебапчета, един шиш кебап и една момица. Захвана отново да се гои и от ден на ден все повече да затъпява. Манията, че е болен, не го остави. Щом чуеше да се заговори за старчески болести, за артериосклероза, пак ще наостри уши. Разпитваше пак за цярове, само че не за себе си, но за тъща си или за друг някой…
Зарко! Зарко! Не си само ти един по света. Като теб са мнозина. Ежте си, угаждайте си спокойно на червото. Каква ти артериосклероза! Вие сте болни от преяждане, от охолност, от хищност, от лакомия, от безделие.
Не мъчете въображението си.
Нищо ви няма.
——————————
ЦАРЯТ НА БОКЛУЦИТЕ
Константин Мутафов
Които знаят София отпреди тридесетина години, ще си спомнят какъв мил градец беше той по ония времена.
Беше малък, но по-спретнат, по-чист и по-гиздав сякаш, особено в средището. Нямаше тия страшилища, високи като планини сгради, та и улиците бяха някак по-широки, с повече слънце, с по-много въздух.
През ония времена движението по улиците не беше като днешното - бързо, припряно, смахнато сякаш. И човек, и животни, и коли се движеха бавно, спокойно, дори лениво. Нямаше защо и да се бърза, животът беше наистина не тъй пъстър, сложен и разнообразен, какъвто е днес, но, затуй пък, беше по-охолен, по-спокоен и по-топъл. Па и нашият дядо Господ май беше с по-друго сърце по него време, наспорил беше страната ни с всякакви блага, от всичко имаше, та добре ни беше…
Вървеше си човек по улиците полекичка, без днешните напрегнати озъртвания, че всеки миг може да бъде настигнат и премазан от побеснял автомобил или блъснат и жестоко разкъсан от обезумял или подплашен трамвай.
Рядко събитие е днес, например, да срещнеш из някоя шумна улица човек с отворена книга в ръце, да крачи бавно, наведен и занесен в нея. Не дай, Боже! Смъртта го дебне от всяка страна. А по ония времена често се виждаха такива едни заплеси, замечтани в сладки блянове, понесени, както думат някои, на крилете на своето въображение.
Къде това днес? Всичко тръгнало по американски!
Па и волен беше някак човек тогава. Какво правиш, що чиниш, къде лягаш и ставаш, никой не държеше сметка, па и окото на полицията не беше такова будно и подозрително, каквото е днес. Видят ли сега някоя опърпана и оскубана личност, тридесет „тайни” ще го проследят, значи „подозрителен” тип.
За сиромашта днес настанаха лоши времена. А някога пейките по градските градини бяха на разположение дене и нощем за всеки голтак: сенките и скривалищата по боровата гора даваха подслон на мнозина окаяници. Развалените и изоставени вагони край гарите, новостроящите се къщи, празните бараки и сандъците пред магазините също бяха разкошни и удобни нощни убежища за всички родове неволници. Защото по онова време обирите и други там злочинства бяха рядкост…
Тъй беше, та затуй ни полиция, ни общество даваха някакво внимание през ония години на разните дриплювци и скитници, които бяха волни, непреследвани и между които се срещаха твърде странни и чужди личности…
Като поемеш от улица Дунав, под булевард Дондуков, та стигнеш надолу до канала, от там възвиеш към новата митница и удариш после край железния път за Пловдив, дори до края на Дондуков, всичко туй пространство беше тогава голо поле, част, от което беше мочурливо и служеше за сметище на града. Наричаха го боклуците.
До войните на това място изхвърлюваха част от столичната смет. Картината на туй сметище, под носа и окото на развиващия се бързо град, сами си я постигнете, брате, в своето въображение, защото е лесна работа всеки да си представи какво нещо е нашенско градско бунище.
Особното тук беше обстоятелството, че това боклучище не бе достъпно за никой жив човек, освен за едного и за коларите, които всеки ден изсипваха на това място своите пълни коли с градската непотребност. Нито свините, както е навсякъде по нашенско, се ползваха със свободата да ровят със своите рила из ония залежи, по геологически казано, богати с всякакви видове любими на свинщината лакомства. Нито пък оная пасмина, окаяни събирачи на вехтории, които по цял ден тършуват из купищата сметове и привечер помъкват на гръб пълна торба с части от съдрани обувки, от продънени галоши, от кожи, гьонове и др. и които занасяха, срещу някой грош, на вехтошарите при „Бит-Пазар”, можеха да нарушават това странно владение.
Това бунище имаше свой собственик, който неизвестно как и кога беше си го присвоил и по силата на давността и поради добрите някогашни нрави, полицията не се занимаваше с него.
Волен беше си човекът, па и зло никому не правеше. Живееше си той на това бунище сам…
Много отдавна беше.
Кой беше той? Как му беше името? От где е? Какъв е? Кога беше дошел тука? Защо и за какво? Разно думаха, но истината самси той си я знаеше.
Околните обитатели му викаха Царя! Царят на боклуците!
Този цар по чуден начин пазеше своята царщина от всякакви външни врагове! Видеше ли някоя свиня да загрухти в пределите му, подгонваше я с дива ярост и хвърляше връз нея камъни: навлезеше ли някой гладен пес да се порови в царството му, немилостиво го налагаше с дърво. Само на мишките и плъховете не думаше нищо, с тях живееше в пълен мир.
Всред сметището се намираше на четири колове малка и ниска кочина го речете, колиба го речете, закърпена и покрита с всякакви видове стари и ръждиви части от газени тенекии, от ламарини и с най-разноцветни дрипи от изхвърлени черги, сламеници и с други подобни гнилотии, с който бе наспорил Господ земята на този необикновен цар. Какво имаше вътре в това странно жилище, никой не можеше да знае, защото жив човек никога дотам не бе приближавал. Само зиме, като се съдеше по излизащия дим от един къс крив кюнт, подаващ се от един край на покрива, можеше да се предполага, че в това невъобразимо човешко обиталище можеше да има и печка или нещо подобно.
И живееше си човекът тук години наред, свикнал беше народът наоколо, знаеха, че никому зло не прави, та не го задяваха твърде. Само дечурлигата понякога ще си позволят да го подразнят и да му извикат на смях:
- Хей, Царю! Как ти е царщината?
Ще ги изгледа само от високо, от високо и нищо няма да им стори. Когато пък прекаляваха или го замеряха с камъни, тогава той се наежваше, ще изръмжи към тях като мечка и те се разбягваха.
Всички го мислеха за луд, за побъркан.
Особена външност имаше този цар, внушителна, поразителна. Висок, едър, снажен, с голяма жълта брада и с разрошена дълга коса като на поп, също тъй жълта. Очи големи, сини, но с остър и пронизващ поглед и зиме, и лете ходеше гологлав, а пък облеклото му, то не беше облекло, всякакви дрипи висяха по него, но основата на неговото одеяние бе една стара и изхлускана рогозка, ръцете му голи до мишниците, препасан с въже. В едната си ръка неизменно стискаше дебел кривак.
Странно и загадъчно човешко същество! Никога не прекрачваше пределите на своето царство, само когато му се свършеше водата, отиваше на близката чешма с една черупка от стомна, която напълваше. Никой жив човек не смееше да пристъпи в землището му. Ако някой път се случеше заблуден минувач или бабичка някоя от друга махала да нагазят, без да щат в границите на този невенчан цар, той размахваше с все сила кривака във въздуха и като се изпъваше цял, разфучаваше се като бясна хала, надаваше страшен рев, като ревът на ранен лъв в пустинята.
- Е-хей-й-й й! Еее-й-й-й!
Очите му блясваха като светкавици, снагата му вземаше досущ театрални пози и в такива случаи беше най-любопитно да се наблюдава този чудноват човек. Напомнюваше Крал Лир в сцената, когато проклина дъщеря си и съдбата си.
- Е-хей-й-й-й! Еее-й-й-й!
Ехтеше полето наоколо.
Заблуденият минувач се сепваше от този страшен и яростен рев, вцепеняваше се за миг и после хукваше като подгонен от лют звяр.
След туй в царството настъпваше отново мир и спокойствие.
Инак беше кротък човек, никого не задяваше, никого не спираше, с никой жив човек думица не разменяше.
Ще се случи някога да минат от тука женуря или бабички, които се връщат от гробищата и носят чинии с варено жито и бял хляб, ще забележат този окаяник, ще го съжалят, ще го спрат до сметището, ще поканят царя да си вземе шепа житце или къс от хлебеца.
Той ще ги погледне с острите си само звукове, ще им обърне гръб и ще се запилее татък, дълбоко в боклучището. Не приемаше нищо от ръката на никой жив човек.
Веднъж един минувач, който за пръв път имаше работа по тези места, беше се спрял до сметището да наблюдава чудния човек. Царят щом го забележи, изблещи очи, размаха с кривака и изръмжа на среща му. Този го беше помислил за просяк, бръкна, извади една монета и му я показа. Царят освирепя, ревна като тигър и се спусна да го гони. Минувачът стремглаво хукна към линията…
Когато пристигна колата с нови и пресни сметове, царят отдалеч чакаше търпеливо да стоварят върху неговата недвижимост новата придобивка. Коларите го знаеха добре, нищо не му думаха, дори бяха равнодушни с него.
След като колата изляза далеч от пределите на сметището, тогава този необикновен цар ще приклекне до новите купища, ще забърника с клечка. Празна кутия от сардели ли намери, ще изближе с пръст останалата по нея мазнина, кора хляб ли изрови, ще я изгризе: някой картоф, глава лук, морков, кост с месо по нея, бучка сирене или кашкавал, динени кори и други още развалени остатъци от храна в изобилие изравяше той, а до него мишките църкаха и ровеха също с острите си муцунки. Наядеше се добре и всичко онова, което му оставаше, прибираше го в колибата си.
Дене, през лятото, винаги биваше вън, обикаляше царството си, никой не беше го виждал да седне или да полегне някога. Щом паднеше здрач, той се прибираше в жилището си веднага, през нощите никога не излизаше от колибата си.
През зимните дни излизаше само когато докарваха нови товари с прясна смет. Сега не ровеше само за храна, събираше и късовете хартия, дрипите, треските и всичко друго, което можеше да гори. През малкото, колкото цигарена кутия, прозорче на колибата, никой не бе виждал през нощите светлина вътре…
Беше паднал дълбок сняг през една зимна нощ, та беше заровил колибата почти до средата. На утрото царят напразно се опитваше да се измъкне навън. Беше открехнал вратата и с голи ръце се напъваше да разрови снега и си пробие път. Но безуспешно, напъваше се и ревеше, като човек, който се бори със смъртта. Ревовете му цепеха студения въздух и грозно се отекваха в околността. Дочуха го обитателите на близките жилища, разбраха каква е работата и двама души се затекоха с лопати, разринаха снега около колибата и отвориха пъртина. Но царят беше се затворил още с появяването на неговите спасители. Похлопаха те, опитаха се да надникнат вътре, заговориха му. Той беше затиснал с гръб вратата, ръмжеше отвътре, не им отговори, не ги пусна. И те си отидоха.
Наистина, кой беше този човек? Какво го бе накарало да заживее по такъв нечовешки начин; чудак ли беше, побъркан, или преживял някоя необикновена трагедия, някоя измама, която го е поразила и убила душата му? Никой не беше проникнал до него, никой не беше надникнал в душата му.
Рядко вече околните жители ще отворят дума за него. Едни думаха, че бил дошел от Варна, други от Пловдив, трети, не че бил българин, ами италианец.
Кое? Какво? Що? Беше загадка.
Тежката зима си отиде, стопиха се снеговете, пекна животворно слънце и над боклучището се носеха гъсти бели изпарения. Царят си живееше както и преди…
В една от близките къщи беше задигнато през една нощ част от прането, простряно на двора. Крадците не можеха да се издирят. Подозряха най-сетне царя.
- Той е - казваше приставът на старшия, който му беше изложил своите подозрения. - С какво се облича, с какво се покрива, на какво ляга този човек? Прав си, той е. Ама, че сме били слепи, а!
И даде заповед да претършуват колибата.
Старшият, един стражар и едно гражданско лице, навлязоха в боклучището. Царят беше пред колибата си и се препичаше на пролетното слънце. Като ги видя, скочи, размаха кривак и ревна. Хората на властта му дадоха знак с ръка да не се безпокои и крачеха насреща му. Дива ярост, обвзе този клетник, разфуча се като буря и ревеше тъй, щото всичко живо наоколо потръпна. Никога не беше ревал тъй. Стражата с револвери в ръка го приближи, съобщиха му, че идат да претършуват колибата му и му казаха защо.
Изрева, измука дълбоко, страшно, болезнено, като кога колят вол, тръшна се, простря се на земята пред вратата на колибата си. Изопна се цял, вцепени се, от гърдите му излизаха глухи, сподавени вопли.
Опитаха се да го повдигнат. Сякаш тежеше хиляда килограма; помъчиха се да го отместят, о земята беше закован. Насъбра се народ, който наблюдаваше тази страшна борба. Притекоха се на помощ на властта неколцина мъже. Царят лежеше вдървен, с изопнати ръце и нозе, ръмжеше и мучеше, очите му бяха кръвясали, изблещени грозно. Най-сетне десетина здрави ръце го хванаха, едни за краката, други под мишниците и го отместиха.
Претършуваха. Нищо не намериха. Една стара, крива, продънена печка, едно дъсчено легло на колове, на него един окъсан и почернял сламеник, една завивка, скърпена от всякакви дрипи имаше само. Под леглото купища сарделени кутии, стари изкривени газени тенекии, счупени чугунени съдове: на друга страна - грамада от хартии, дрипи и трески.
Отидоха си.
Царят скочи веднага на нозе и отново ревна подир онези, които тъй жестоко бяха нахлули в окаяното му, но честно жилище, които бяха надникнали в тайната му, които го бяха подозрели в кражба. През целия този ден той не млъкна, ревеше диво, махаше с кривак из въздуха, плачеше…
Всички минувачи се спираха, чували го бяха и друг път да реве, но дваж-триж през деня, а той не спираше днес. От где се бяха взели тези сили у него, от где извираше онзи мощен, ураганен глас?
- Та него ли намериха да задяват? - беше се обадил един съсед, стар обущар. - Толкоз години си живее човекът на този боклук, дори милостиня не приема, та ще открадне? Глупава работа. Само измъчили човека на вятъра.
На другия ден след тази случка, царят беше излязъл късно от колибата си. Беше посърнал.
През този ден той никак не лудува, нито рови из купищата, прекара седнал до колибата си, с клюмнала глава. На третия ден също. Съвсем се беше променил. Никога вече не ревеше срещу минувачите, сключил беше уста и занемя. Захвана рядко да излиза от колибата си, по цели часове стоеше затворен.
Един ден никакъв го няма да излезе от колибата, на следния ден също. Съседът обущар, се реши да надникне в жилището му…
Царят лежеше на своя одър, очите му бяха изцъклени, гореше от силен огън и бълнуваше. Обущарят донесе студена вода, намокри устните му, разхлади челото му. Той продължаваше да бълнува и обущарят беше доловил само тези думи :
- Брат… жена… моя… Ружа… Ружичка… Грях е… Брат… остави… моя жена!..
Главата му се залюшка, устата му се скова, само глухи и болезнени стонове бъблеха дълбоко в гърдите му. Обущарят намокри отново устните му, челото му и излезе да съобщи на властта.
Пристигна фелдшерът от близката амбулатория с още един служещ. Царят беше вдървен. Наредиха да се вдигне трупа.
Когато смъкнаха от него гнилите дрипи, намериха един смачкан плик, извадиха от него една малка бележка. В нея той съобщаваше накъсо, че брат му отвлякъл жена му. Бил чех. Дошел отдавна в България и бил някое време майстор в пивоварните фабрики в Русе, откъдето е дошъл в София. На край бележката свършваше тъй:
„Всичко е смет на света. И душата на човека е смет. Не можех вече да работя, а с милостиня не желаех да живея. Тука на сметта ме изхвърли животът”.
После молеше да бъде погребан по католишки обред.
***
Туй боклучище отдавна вече не съществува. Върху него, на мястото на онази колиба, където угасна един разбит човешки живот, върху онази смет, днес се издигат стотици големи и хубави къщи…
——————————
УЧИТЕЛ ОТ СТАРО ВРЕМЕ
Константин Мутафов
Особен и своеобразен учител беше дядо Неделчо или само дядо Делчо, както му думаха учениците.
Преподаваше аритметика на долните класове в Р… гимназия.
Беше среден на ръст, попрегърбен, сухичък, с прошарена коса, с големи изпъкнали тъмнозелени очи, с подстригани мустаци, с дебели бърни и с два дълги изкривени зъба на горната челюст, които се подаваха и клатеха. Жив, припрян, сприхав, всяка гънка, всяка жилка по лицето му трептеше; беше строг, никога не се смееше с глас, но на устните му винаги играеше тънка усмивка. Ходеше с ръце отзад.
Рядко биеше. Не с плесници, ами като стегнеше показалеца и средния пръст на дясната си ръка, ще ръгне някого по рамото тъй, че ученикът се свиваше.
Свършил беше Болградската българска гимназия.
Беше взискателен по всичко и въпреки че бе минал петдесет, всякога биваше стегнат в облеклото. Мразеше нечисти и изпоцапани ученици и люто гълчеше ония, в тетрадките на които видеше капки от мастило, следи от мазни пръсти. Сърдеше се на онези, по чиито дрехи забележеше петна, оръфани ръкави или паднало копче.
Ще изблещи очи, ще хване за ухото такъв омазан ученик, ще му наведе главата към съдраното място, или към скъсаното копче и ще му каже:
- Хей, дангалако, ако баща ти е сиромах, майка ти ръце няма ли да те подреди и закърпи? Я се погледни!
Обръщенията на дяда Делча към слабите ученици често се отличаваха с особна нашенска любезност, наричаше ги - цариградски дембели, пестилджии, катъри, аратлици, дангалаци, хърцои, диви петли и др.
Ценеше силните, рядко ги нагрубяваше, но и никога не издаваше своя възторг от тях. Само очите му се напълваха с особна мекота и благост, всяка гънка, всяка жилка по лицето му тънко затрептяваха от задоволство, че пред него стои силен ученик, който пипа здраво.
Често за названията на разните действия и елементи в аритметиката, по край научните термини, употребяваше особни свои, които изобретяваше духовито. За лихвеното правило ще каже - хесап с фаиз (смятане с лихва), за числителя - таван, за знаменателя - дюшеме. Пари, стока и отвлечени понятия много пъти мереше с една и съща мярка.
Говореше просто, непревзето, ясно, като шареше речта си с много турски думи.
Никога предварително не откриваше на учениците си, според учебника, какво нещо е просто или сложно тройно правило, или друго някое действие. Ще каже само:
- Днес ще минем на лихвеното правило. Туй правило е смятане с лихви, хесап с файда. Например: един калпак левове дават за една година чеерек калпак левове файда, аджеба, пет калпака левове за десет калпака години, колко файда ще дадат? Вземете десет задачи от задачника и си поблъскайте сами кратуните. Толкова.
На другия час ще вади на дъската един по един учениците, които решаваха, с неговата помощ, задачите. С ръгане по раменете, тогава ще подсети за едно, другиго за друго, криво-ляво първата задача се решаваше. При решаването, обясняваше по научния начин, с изисканите термини, всяко ново действие или елементи, които се откриваха в правилото. След като минат първите десет задачи, учениците вече се запознаваха всестранно с това ново аритметическо правило.
Дядо Делчо не преподаваше, но учеше учениците си; той мразеше “глаголствуването” и зубренето, искаше да разработи разсъдъка на ученика, да развие въображението му, затуй предпочиташе практическия способ, работата.
Не обичаше да му се говори за неща, за които не е питал. Случеше ли се някой да каже, че зададената му задача е от лихвеното правило, дядо Делчо скачаше като ужилен от оса, пламваше, ще удари с пестник на катедрата и ще кресне:
- Хей, дангалако! Не те питам! Като заиграй тебеширът в ръката ти, ще ми дадеш да разбера какво действие вършиш. Хайде, карай!
И ще го прасне с двата си пръста по рамото. Случваше се такъв ученик, след ръгването по рамото, да загуби нишката.
Но дядо Делчо не го оставяше да се провали, ще прави, ще струва, ще го накити с всякакви любезности, но ще го подсети как да подхване решението. А това винаги трябваше да става с мълчание; ще събира ли ученикът, ще дели ли, корен квадратен ли ще извлича, той трябва само да действува; дядо Делчо ще следи внимателно, дали правилно постъпва и ако ученикът сбъркваше нейде, той ще се обади:
- Хей, див петел, къде си тръгнал?
Ученикът се сепваше, поглеждаше написаното, намираше грешката си и я поправяше.
Ако друг някой при събиране в стълб на няколко големи числа, където се прехвърля остатъкът от десетици или стотици на другата стълбица, се забравяше и замрънка: - две и три - пет, пет и четири - девет, девет и седем - шестнадесет, написва под чъртата шест и после каже - едно на ум или на ръка.
- И две на крака! - Хайде, дангалако, карай! - ще го пресече учителят.
Искаше да му забележи да не мрънка, ами да пипа.
След като ученикът свърши решението, тогава дядо Делчо ще го разпитва, защо тук е постъпил тъй, а не иначе, как се нарича това или онова действие. Като дойдеше до някоя дроб, десетична или проста, ще го запита каква е тя.
- Тази дроб… почва ученикът.
- Дроб!? Ашколсун, бе хърцоино! Дроб, а? От кои села си ти бе, аратлик? Добре, този дроб агнешки ли е, биволски ли е, чер ли е, бял ли е? Имаме два вида дробове.
Ученикът го гледаше опулен.
- Казвай бе, цариградски дембелино? Чер ли е, бял ли е? Забрави ли?
Хване го за ухото и леко заблъска главата му о дъската.
- А бе, хлапако, каква работа имат дробовете в смятането? Дроб, хърцоино, с малък ер, дробинка, част, парче, разбра ли ? Каква е тази дроб?
- Тази дроб, тази дроб, господин учителю…- нарежда ученикът през сълзи - е просто дроб.
- Елеее! - и ще му пусне ухото - Хайде, стига си хленчил, не съм ти пръснал тиквата. Дроб, а?
Ще се случи някога в задачата да има деление на прости дроби и ученикът се запъне и не може да продължи по-нататък решението.
- Не знаеш ли, бе дембелино, как се делят прости дроби? Н?, бе, таванът на първата дроб отива на мястото на дюшемето на втората, пък тъй таванът на втората отива на мястото на дюшемето на първата и ще ги умножиш. Разбра ли, бе пестилджи? Един калем два калема, свърши се работата.
Дядо Делчо познаваше отлично ума и способностите на всички свои ученици, силните по-рядко изпитваше, колкото да провери да не са се „изхайлазили”, работеше изключително със слабите.
- Мене затуй ми плаща царщината - казваше често на учениците - всяко говедо да го науча на ум и разум.
Двойка ще пиша само на най-последния тъпак и то след като се е блъскал с него най-малко петдесет пъти през годината и след като се е уверил, че от този “хайванин” човек не става. Но от три нагоре рядко някому пишеше в бележничето си.
- Хей, аратлици - казал беше веднъж, като го бяха запитали, защо неговата оценка е почти еднаква за всички ученици - на Господя аз пиша шест, на моя даскал - пет, на себе си - четири, и за вас мулета - три, две, едно и нула.
Но на края на годината в свидетелствата им пише по някоя четворка или петорка, дори и шесторка, само един или двама от класа оставаха с двойки; но ако някой от тях имаше слаб и по друг предмет, тоя отиваше у дома на дяда Делча и като му приплачеше, той им пишеше тройка, да не загуби годината.
- Добре, бе аратлик, хубаво, да ти пиша тройка, ама догодина ще бъдеш в четвърти клас, там голяма наука ще учиш, а плюс б - математика, дибелино, математика, не е веке хесап. Като не си подготвен, нали онзи даскал на мене ще се чуди, как съм пуснал такваз празна кратуна в горните класове!…
Въпреки тази молитва, пишеше му тройка…
В началото на всяка нова учебна година, дядо Делчо ще изгледа наред всички ученици в класа, за да види дали има дошли от други гимназии.
- Я - ще се усмихне - тази година наспорил ни Господ с ябанджии - ще каже и веднага ще ги заразпитва, кой от къде иде.
- Ти от где си, бе аратлик?
- От Разград.
- Хм, от Дели Ормана. Хубаво, не е лошо. Кой ти беше даскал по хесап, а?
- По аритметика, господин учителю, беше ни преподавател, беше…
- Хей, хей, чакай бе, поеми си дъх, пешим. Таквиз купешки думи сащисват човека. Ний тук сме простички, чоджум, ако и да сме на Дунава, вампори гледаме всеки ден, ама нямаме таквоз деликатно делиорманско образование. По-яваш… - Ами, твоя милост, от где бяхте? - ще попита после другиго от “ябанджиите”.
- От Габрово.
- Ааа! Тъй, от пестилджиите, демек. Много хубаво, много хубаво; ще те видим и тебе. Само, че тука от пестил твърде не отбират, тук искат знания и мурафет. Ще се запознаем…
- Ами, вашо лице, ако смеем да попитаме, от къде тъй?… - Ще се спре при другиго, все тъй мазничко ухилен.
- От Търново, господин учителю! От Търново!
- О-о-о! От болярското място! М, м, м, м! За туй е този сербезлик. Я, моля, да се запознаем!
Заиграват всички жили по лицето му, усмивката му затрептява тънко, тънко и с ръка ще покани “ябанджийчето” да заповяда на черната дъска.
- Моля, заповядайте на черната дъска. Там ще се запознаем.
Дава му задача. Търновчето почва да решава, както го е учил неговия учител.
- Хей, чакай, болярино, къде припкаш?
И дядо Делчо още от първия час даваше встъпителния си урок на “ябанджиите”, за да се опознаят с неговите преподавателски начини…
По него време - 1893-4 г. във Варна излизаше вестник „Ученически глас”. Неколцина ученици от една третокласна паралелка бяха съчинили дописка за дяда Делча, в която описваха преподавателските похвати на учителя си, като изброяваха прякорите, с които ги китеше - цариградски дембели, дангалаци и др., не забравиха да споменат и тавана, дюшемето, хесапа с фаиз и др.
Дописката се напечати.
Един ден, на час по аритметика, току-що бе ударил звънецът и на вратата на тази паралелка се похлопва. Всички ученици занемяха и трепетно обърнаха поглед нататък. Похлопва се повторно и полека се отвори вратата. Показа се дядо Делчо, ухилен доуши, но кисело ухилен, двата му горни предни зъба бяха съвсем изскочили.
Влезе тихо, поклони се пред всички и каза:
- Госпо-да! - меко, бавно, но такава насмешка, такава язвителност капеше от устата му, щото целият клас изтръпна.
Седна на катедрата, сложи очилата си, отвори бележничето си и извика:
- Моля, да излезе на дъската - Господин… еди кой си.
„Господинът”, комуто се беше паднал този тежък жребий, с подкосени крака едва се дотътри до дъската. Класът беше притаил дъх.
- Ако обича, ваша милост, моля, решете тази мънинка задачица… И дядо Делчо му задиктува. Ученикът пишеше и трепереше. - Моля, решете я.
- Скръсти ръце и млъкна, усмивката замръзна на лицето му.
Ученикът закова поглед на дъската, вцепени се.
Минаха две минути, минаха пет. От чиновете никой не смееше да шукне.
Стоя дядо Делчо, чака, току по едно време заклати глава, избухна изведнъж, скочи и като удари с две ръце на катедрата, развика се:
- Как да му не кажеш цариградски дембелин, дангалак, див петел, на, бъкел не знае!
Слезе от катедрата и още повече пламна.
- Дописки ще пишете, а! Ще се оплаквате, катъри! Да ме правите за смях, а! А бе, дангалаци, че вие един миг не можете без моята помощ, на, онази кратуна, млъкна като риба! Ще се оплаквате, а! Какво, Господа ли да ви казвам, ваша милост, а! Цариградски дембели, калпазани, хайлази!
И почна да налага с плесници, где кого свърне.
- Аз работа нямам в учителския съвет, че може някому мястото да изстине. Зная, че от този клас е излязла дописката. Аз няма да се оплаквам, оплачете се вие, хайвани, на бащите си, че дядо ви Делчо ви е бъхтал, ама и да им кажете защо. На?, на?, на? за вас, глупави и зли мулета! За смях ще правите своя учител, който трепери за вас! На?, на?, на?!
И переше, переше; изтеглиха се учениците от първия чин и другите по краищата…
На дяда Делча скоро му мина, изгледа после всички ученици с тъжна усмивка и продължи работата си пак по своя, по стария начин.
Като свърши часът, учителят се обърна към учениците и каза:
- А, бре деца, защо правите таквиз безобразия? Биваше ли да ме правите за смях на стари години? През моята ръка са минали толкова мулета като вас и всички станаха човеци, има офицери, учители, инженери, доктори. Вие ще ме разберете, кога порастете. Да не се повтаря другия път такава детинщина!
И си отиде.
Дали бяха разбрали ония глупави зли муцунки думите на стария учител, дали усетиха голямото, доброто и бащинското сърце на дяда Делча, който имаше само един дълг, една цел в своя живот, „от всяко говедо човек да направи”?…
——————————
АПАШ
Константин Мутафов
Трети ден вече, откак Добрин не беше турял нищо в уста. Беше загубил сили и жестоки болки измъчваха стомаха му.
Беше млад, хубав, с нежно и благородно лице; но над всичко беше смирен, кротък и целомъдрен момък. С една дума - бистра, росна капчица, а сърце имаше на ангел.
Беше сирак от войната и едничък син на майка, която с малката си пенсийка, с работа на чужди, с пране, с копане по лозята, беше го изгледала и подържала да свърши гимназия.
След като не сполучи да си намери работа в родния си град, майка му, която току-що беше получила пенсията си за последното тримесечие, даде му всичките пари, целуна го, благослови го и със сълзи на очи го проводи там, където се събира всичко добро и лошо, голямо и малко, където, мислеха майка и син, има хляб за всички, в София…
От един месец насам Добрин обикаляше министерствата и учрежденията да търси работа, готов беше дори разсилен да постъпи отначало някъде, само да не стои празен, да не ходи гладен, да се не измъчва майка му от мисли за него. Навсякъде му отговаряха - няма място.
Той нямаше от никъде поддръжка, не познаваше никого, нямаше връзка с влиятелни лица, разчиташе на себе си, на своята младост.
Беше ходил и по магазините, по банките, къде не - няма работа, криза е, от всякъде получаваше един и същи отговор.
Опита се да го приемат да чисти обувки. Изсмяха му се. За там трябваха циганчета, а не гимназията и неговата нежна ръка.
На майка си не съобщаваше, че беше свършил парите. Беше й писал само, че е добре, да не мисли за него, че той скоро ще се настани на работа, ще изгрее и неговата звезда, ще захване да й помага, да спре вече тя да ходи по чужди къщи, да пере людски ризи, да мие дъски…
Но ето, гладът от три дни немилостиво безпокоеше младия човек и хвърляше в шемет душата му, мислите му.
„Боже мой, промълви той в миг на слаб припадък от болки и изтощение, ще умра. Гладен съм, гладен съм”!
Мина край една фурна, дъхът на пресния и топъл хляб дразнеше остро обонянието му, измъчваше въображението му, свирепа болка, до припадък, присвиваше стомаха му. Очите му блеснаха, дива, хищна мисъл го стрелна, идеше му да се хвърли, да влезе в фурната и като звяр да захапе и заръфа зачервените краищници на изпечените хлябове, наредени по тезгяха. После отмина нататък с помътени очи, със замаяна глава…
Беше вече обед. Беше се спрял пред една гостилница и видя през прозореца колко свят там мълчеливо сърбаше или дъвчеше всякакви гостби, чийто сладък и дразнещ дъх преливаше на улицата. Добрин душеше с ноздри, в устата му се набраха лиги, преглъщаше и болезнено се свиваше гърлото му. Зави му се свят.
Сега той се движеше без посока, без цел.
До едно новостроящо се здание работниците ядяха хляб със сирене и грозде или с червени домати и пиперки. Доплака му се и се замисли за себе си. Защо не беше и той работник, щеше да бъде силен, здрав, щеше да копае, може би, щеше да носи тухли и вар, но не щеше да ходи по три дни гладен. Спомни си за майка си, която беше оставил без пари, дали и тя не е гладувала сега като него, стана му мъчно, хленч замръзна на гърлото му…
Какво да прави? Да подложи ръка? Да открадне? Ами после? Затвор и позор. Ами майка му? Тя би умряла от мъка, от срам пред съседите, когато се научат, а те непременно щяха да се научат, защото на вестниците това е работата, че нейният син извършил кражба в София.
Но, на къде, Боже мой! Призракът на смъртта поразяваше въображението му. Да умре тъй млад и то на улицата, от глад! Да продаде нещо? Нямаше какво …
Беше опитал всичко през тези три дни, за да намери изход.
Беше отишел дори в един от участъците, разправи чистосърдечно на началника болката си, каза, че е със средно образование, но е още без работа, че баща му си оставил костите там нейде по македонските чукари и го помоли да го прибере и се храни няколко дни от казана на стражата, като за отплата обещаваше да мие паниците, съдовете.
Началникът не му вярваше, навикът да има работа само с лъжци и престъпници го караше да бъде винаги мнителен към всеки млад човек и се беше помислил: „Знам ви какви птици сте всички. Средно образование, сирак от войните! Кому ги разправяш ти? Ще те пипна аз тебе някой ден”.
И като отсече „тук не е приют”! Изпроводи момъка с поглед на ястреб…
И ето, днес беше вече трети ден, откак Добрин не беше нищо кусвал…
Връщаше се назад по същата улица, отново спря пред онази гостилница и току внезапна мисъл озари душата му. Намислил беше да попита съдържателя дали няма нужда от момче, от слуга. Добрин влезе в гостилницата и се изправи пред съдържателя. Попита го смутено и смирено. Съдържателят го изгледа от пети до глава и после му отговори студено:
- Не, нямам нужда.
Почервенял от срам и мъка, с наведени очи и подкосени нозе Добрин се връщаше назад между масите, на които обядваше пъстър народ. Като излезе на улицата, стори му се, че навън беше тъмно, че къщите се люлеят, че земята се тресе и ще зине да го погълне.
Тръгна на посоки. На тротоара, до един ъгъл, имаше кошница с гевреци. Едно куче се беше приближило и душеше като въртеше опашка: после издебна, рипна, зина и грабна един геврек от кошницата.
Геврекчията на часа го забеляза и ритна в ребрата кучето, което изкимтя плачевно, изтърва геврека, но пък го дръпна и избяга на срещния тротоар, където захвана да го яде.
Сега Добрин завиждаше и на този пес. Да беше куче, щеше да стори и той същото, щеше да получи най-много един ритник, но пък затова щеше да се наяде.
Като че ли постъпката на животното го насърчаваше. Какво ли ще бъде, ако влезе в гостилницата и се наяде? Какво биха му сторили, като няма с какво да си плати? Дали биха го напляскали? Не, не е възможно това, да набият един човек, защото се наял без пари, защото е гладен, защото е без работа, а пък е честен, добър и смирен. Не, това е нечовечно. Ами ако го набият? Бива ли да се унизи, да се нахрани срещу бой, както животното? Но не беше ли в този час и той само животно, защото гладът го довършваше, защото болките в стомаха не му даваха мир; защото главата му бучеше, ще припадне, ще почне да вика, да хапе, да полудее.
И гладът го заведе в същата оная гостилница. Седна на маса близо до вратата. Поръча си чорба, изсърба я бързо, съвзе се. После поиска, само половин порция от някаква евтина яхния, наеде се, светнаха му очите, върнаха му се силите.
Но сега идеше най-лошото. Как ще се разправи? Дали да избяга, както беше сторило кучето? А това беше лесна работа, вратата беше близо, прислугата беше заета.
Не! Това е подло, нечестно. Ами го подгонят и хванат? Не! По-добре доблестно.
Съобщи, че няма пари и срещу храната помоли да помогне с нещо в кухнята.
Съдържателят хвана момъка за вратника, разтърси го силно и се развика.
- Да си платиш, вагабонтино, апашино! Парите! Парите!
В същото време двама от прислужниците се нахвърлиха връз него и почнаха немилостиво да го налагат с пестници по главата, лицето.
От носа на момъка рукна червена кръв.
От масите никой се не помръдна да го защити. Равнодушно гледаха всички на тази сценка. Не се случваше за пръв път. Яде и не плаща, апаш такъв!
Виковете на гостилничаря бяха насъбрали народ пред вратата на гостилницата. Дотърче и стражар.
Съдържателят обясни на полицая как стои работата и стражарят, след като го смушка в ребрата, поведе Добрина за същия онзи участък, където вчера беше ходил да изплаче болката си.
Тълпа момчетии и деца вървеше подир тях, които на любопитството на минувачите отговаряха с висок глас, че водят:
- Апаш!
С наведена глава, с разкървавено лице Добрин вървеше пред стражаря. Когато чу зад себе си да му думат всички апаш, от очите му потекоха две струи сълзи, които се търкулнаха надолу през съсирената кръв на бузите му и образуваха две тънки, бледожълти бразди…
——————————
АРАБСКА ПРИКАЗКА
Константин Мутафов
В сърцето на пустинята, между бели скали, стърчеше самотно текето на стария Хусни.
Тук беше гробът на светеца Локман, който в живота си беше правил благодеяния, извършваше чудеса и изцеляваше болни.
Богомолци от далечния изток минуваха през тука с кервани от камили на път за Мека, където отиваха да се поклонят на гроба на пророка.
Като се отбиеха на текето, Правоверните се помолваха за душата на Локмана и всеки оставяше на стария Хусни по нещо за поддържането на светата обител: финики, сушени смокини, масло, хляб, ориз, свещи, платове, кой от каквото носеше. На връщане от поклонението, правеха същото.
Дълги години живееше тук старият Хусни със своята челяд, палеше кандилото на гроба на светеца и всеки Божи ден отправяше молитви към Аллаха за грешната душа на човека …
Слънцето, кърваво червено, бързо потъваше тая вечер далеч в утробата на пустинята. От изник подухваше тънък ветрец, който леко поклащаше кактусите и палмите около текето.
На сянка, зад малката къщица, прилепена до самата гробница, лежеше на рогозка от палмови лика старият Хусни, току-що повален от силна огненица. До преди час само беше бодър и сладко разговаряше след вечерната си молитва с дъщеря си Нурие, едничката негова радост на грешната земя. Отведнъж, като пронизан от стрела, той се простря на рогозката, на която се беше молил и кланял.
Смъртна болка измъчваше стареца, едва дишаше, очите му блуждаеха из простора, гореше цял, беше почти загубил съзнание.
Нурие беше потърсила вода, за да накваси загорелите устни на баща си, да разхлади пламналото му чело. Но в делвата, която бе изнесла от къщицата, нямаше ни капчица и тя я беше оставила току до главата на болния.
До този ден девойката не беше ходила сама на оазиса, който се намираше наблизо до текето. Никога баща й не беше я пуснал да иде на извора. Към заник, всеки ден сам старият Хусни отиваше на оазиса с делвата за вода, рядко го придружаваше и Нурие, за да наплиска очи със студена вода. Но сега той беше повален, преди да беше успял да иде на извора.
Нурие се топеше от болка, като гледаше мъките на баща си, тя непременно трябваше да отиде на извора. Но в тоя миг не смееше да остави болния, па и мрак беше вече паднал над пустинята. Сега тя беше коленичила до баща си и със синовна любов вееше с палмови листа над неговото пламнало лице …
Внезапно страшен рев процепи пустинята. Нурие потрепера. Старият Хусни се стресна, като ударен от гръм, надигна глава и вторачи поглед през мрачината на нощта в бездната на пустинята.
- Какво беше ? - попита той през огнена просъница, като че ли бълнуваше … - Не беше ли рев на лъв?
- Не, татко ! Успокой се, сторило ти се е … Какво ти е? По-добре ли ти е сега?
И Нурие сложи нежна и бяла, като бял восък, ръка на челото на болния.
По небето бяха затрепкали сам-там ясни звезди. Хусни се занесе за миг по тях, после обгърна с поглед всичката околност, оазиса, двора на текето, докато очите му най-после спряха на делвата. Сякаш му се беше възвърнало всичкото съзнание, с тон прониза гърдите му и той впи поглед в сините, гълъбови очи на дъщеря си.
Беше разбрал намерението на Нурие. Изпъна се, намери сили в себе си, подпря се на ръце, надигна се и седна.
- Не, мило чедо… Тази делва… Не! Махни я! - мълвеше болният с тих и треперящ глас… - Не, звездице в нощта на моя живот. Не искам ти да отиваш сама на извора… Стори ми се, че одеве лъвски рев беше процепил тишината на пустинята. Не, Нурие, не, светлина на душата ми… Все едно, скоро отхожда моят живот, за да си почине грешната ми душа, ако е Богу угодно…
Нурие заплака.
- Не, младина моя, не плачи… Велик е Бог… Никой не знае волята му… Може би, имам още дни под слънцето. Н?, сякаш сега ми е по-леко. Огънят ми се разнесе. Но, ако е предопределено скоро да те оставя… Бог ще промисли за теб, чедо… Една мъка имам само… Аллах не ми даде мъжка рожба и няма кой от моя род да се погрижи за гроба на нашия светец, който беше баща на твоята баба, майка ми… Ако е писано да отпътува душата ми… Всеки Божи ден може да мине керван от тука… Ще помолиш пътниците, в името Божие, да те вземат… Ще отидеш в Дамаск… попитай за Ибрахим Бен Сали… Той ми е братовчед и ще се погрижи за теб…
Хусни се задъха и млъкна, дъщеря му нежно галеше с пръсти челото му и ронеше сълзи, които падаха на рогозката като дребни алмазени капки.
Далеч, откъм югозапад се беше показала бледожълта месечината.
- Татко ! - прошепна тихо Нурие. - Ето месечината изплува на небето, оазисът се вижда вече… Мен вече не ме е страх…
- Не, не! - извика старецът и силно притисна до пламналите си гърди главичката на Нурие. - Не, дъще, не искам, не бива, не те пущам!…
Старият Хусни въздъхна тежко, загледа се към оазиса и, като пусна главата на момичето, продължи…
- Ето, сега ще ти кажа всичко… Беше по туй време… Като че ли ми е пред очите тази ужасна случка… На същия този ден беше… Много отдавна, ти беше мъничка… Майка ти, клетата Зайнаб, лежеше на същото това място, както аз сега, беше болна на умиране… Аз трябваше да бдя над нея… Сестра ти, добрата и нежна моя Мириам, грабна делвата и се затече на оазиса…
- Беше пламнала пустинята тая нощ, месечината грееше на небето с ослепителен блясък… В миг страшен писък прониза сърцето ми. Обезумял от ужас, затекох се към извора. Аллах! Едва бях изминал двадесетина крачки и един едър лъв прохвуче край мен със светкавична бързина. В устата си държеше човешко тяло…
- Със задъхано сърце, едва се дотътрах до извора. Мириам! Мириам! Виках до Бога. Пясъкът на пустинята погълна гласа ми…
- Много години се минаха от тази страшно вечер… Беше на същия този ден… Майка ти лежеше, както аз сега… Не, дъще моя, не, ясно слънчице, ти не ще отидеш на извора… Утре, щом се покаже слънцето, иди… Аз ще потърпя една нощ… Ето, сега наистина се чувствам по-добре… Не плачи, Нурие… Нека Бог те целуне по челото с диханието на своята благословия…
Старият Хусни плачеше, после целуна нежно дъщеря си по челото и полека се отпусна на рогозката. Беше съвсем отпаднал и изнурен, дребен пот беше оросил челото му. Скоро той заспа.
Като че ли мисълта за близкия покой на душата му, която скоро щеше да се срещне отвъд със злочестата му щерка и с майката на Нурие, беше изпълнила гърдите на вярващия мюсюлманин с тихо блаженство. Огънят му наистина беше се разнесъл, сега той дишаше по-спокойно.
Нурие дълго плака над главата на баща си.
- О, мой злочести татко, сладки мъченико - мълвеше тя в себе си. - Сега ти си успокоен, но огънят отново може да бухне и да изгори тялото ти. Не бива душата ти да отлети в скута на Аллаха през мъчителните гърчения и болезнените стонове на страшната огненица. Аз съм длъжна да подсладя нейното отделяне от измъченото ти тяло. Аз нямам страх. Детето на пустинята не бива да има страх от нищо. Ако ми е писано да свърша както клетата моя сестра, да бъде волята на Аллаха! Аз ще ида на извора още сега…
Отдавна небето беше станало прозрачно и синьо, като сините очи на Нурие, а месечината, чиста и бяла, като току-що посребрен огромен диск, беше се издигнала много високо. Над пустинята беше паднало бяло сияние, пясъкът блещеше като снега в планината, огреян от слънцето, а зелените листа на палмите около текето, озарени от сиянието, светеха с кристалния блясък на изумрудите.
Слаб ветрец, едва-едва, като диханието на заспал гълъб, шептеше около текето.
Хусни спеше дълбок и спокоен сън. Нурие доближи ухо до устата на болния, за да чуе дишането му, и като се беше уверила, че той наистина беше заспал дълбоко, дебнишком пристъпи, взе делвата и на пръсти излезе вън от оградата на текето…
На стотина крачки между високи палми, шуртеше малък извор със студена вода.
Беше вече превалила късна нощ, неизмеримата пясъчна долина грееше като сребро, месечината бавно и равномерно вървеше по своя небесен път.
Нурие току-що беше стигнала до оазиса и плискаше ръце и ланити с вода от бистрия извор, когато отведнъж едно тихо пошумуляване смути слуха й.
Сърцето на момичето трепна, тръпки я побиха, притаи дъх и се вслуша.
Шумолението се чуваше по-близо и по-силно. Нурие се изправи и се вцепени. След миг, на няколко крачки пред нея, беше застанал млад момък, държещ повода на коня си.
Нурие слабо изписка и се дръпна назад.
- Нека ти бъде този час хубав като цъфнала роза, о девойко, - каза момъкът, като приближи към извора. - Не се бой, аз дойдох да разхладя засъхнали устни и да утоля жаждата на своя кон.
Тези думи, в които трептеше благородство и топла сърдечност, успокоиха момата.
- Сиянието на месечината нека ти бе благословен светилник по пътя - каза Нурие с трептящ глас.
Момъкът се наведе, пи от извора и после подсвири на коня си, който допря джуки до бистрата вода.
Нурие крадишком беше хвърлила око на момъка, чието лице грееше от сиянието на месечината. Беше хубав и още много млад, строен: кичури от черни, като перото на врана, коси се показваха под бялата глава: очите му - същи черни маслини - отражаваха доброта и благородство.
Като напои коня си, Шукри, тъй беше името на момъка, се обърна и очите му срещнаха погледа на девойката, сърцето му потръпна.
- От много дни - поде той, аз бродя по тия самотни и пусти пясъчни морета, където само диви зверове блуждаят. Много нощи аз сънувах образа на едно създание, което никога не бих срещнал, ако Аллах не беше ме довел на този бистър извор. На съне ми се яви великият наш пророк, който ми пошепна, че за да позная на земята радостите на Едема, трябва да намеря мома с небесно сини очи; с черни, като смола коси; с румени, като зърното на узрял нар устни; с бели, като бисери зъби и с ангелска усмивка…
Шукри пристъпи и хвана ръката на девойката. Нурие потрепера и извика:
- Ах, пусни ме да си ида, момко! Аз съм злочеста девойка, дъщеря на беден отшелник. Там, на онова теке, ме чака моят стар и болен баща, комуто трябва да разхладя с прясна вода загорелите от огън устни…
- Не, аз не ще те пусна! - каза Шукри. - Вътрешен глас ми шепне: - Шукри, пред твоите очи е щастието, което Всевишният ти е обрекъл, вземи го и бягай! Не го изпущай, Шукри, за да не оскърбиш Аллаха, като отидеш против съдбата и ако не искаш сърцето ти да се пръсне, преди да видиш още веднъж зарите на слънцето! Нурие, моят вихрогон кон, ще ни отведе там, дето цъфтят всички благовонни цветя, дето шуртят бистри и студени ручеи, дето зрее уханната банана и сладката финика. В дворци от бял мрамор ще те въведа: там ще почиваш на меки килими под сянката на кичести дървета, по които сладкопойни птички и славеи чуруликат; ще прохлаждаш лице със сок от благовонни цветя, устни - с шербет от лимони и портокали. Пъстри гълъби ще се любуват и прехвръкват пред твоите очи: бели пауни ще се разхождат в зелени и свежи градини, из които шуртят буйни водоскоци. Звукове на сазове и флейти ще веселят твоя слух, игриви пляскания на робини ще радват окото ти.
Момъкът говореше с мек, звучен глас, сякаш беше звън от златен звънец, и стискаше нежните и меките, като перушина на гълъб, ръце на девойката.
Нурие трепереше, думите на момъка я сладко упояваха и хвърляха в шемет, очите и бяха спрели в неговите, които пламтяха като две слънца, и тя усети топлата и чиста любов, която кипеше в неговото младо сърце. Сладостна тръпка прониза цялото й тяло. Но за миг тя се сепна, и като дръпна ръцете си, извика:
- Не, Шукри, не, грях е! В името на пророка, пусни ме! Аз не мога да дойда с тебе! Благодаря за блаженствата, които ми обещаваш. Аз трябва да занеса вода на своя болен баща. Ако наистина Аллах е отредил да споделя заедно с теб радостите на твоя дом, ти ще ме намериш и друг път.
Очите на Нурие грееха като звезди, нейният пламенен и решителен глас стопи сърцето на Шукри.
- Не, Нурие, още сега или никога! Тъй заповядва пророкът - извика силно той.
И като каза това, Шукри, хвана с две ръце главата на момичето, нежно я погали, притисна я до сърцето си и сложи топла целувка върху нейните сочни и румени устни, после тихо пошъпна с очи към небето:
- Аллах, да се изпълни твоята воля!
- Ох, Шукри, не ме погубвай! Ако е такава волята на небето, нека идеме там. Да поискаме благословията на моя умиращ баща. Боже! Боже! Ако избягам, какво ще стане с него после, когато се събуди? Шукри, Шукри! - молеше през сълзи момичето.
- Нурие, каза й задъхан Шукри, - разбирам болката ти, сърцето ми се топи, но, ако идеме там, татко ти не ще те пусне вече, Аллах тъй повелява, това е желанието на съдбата. Бог да бди над клетия твой баща!
И ловко, с две ръце Шукри обгърна изумялата и трепереща от блаженство и страх Нурие, повдигна я, сякаш беше по-лека и от перце на славей, положи я на седлото, подрипна като птица, възметна се на коня си и пусна юздите му по безкрайното пясъчно море.
Беше вече близо полунощ, месечината се беше надвесила току над самото теке, което сега беше по-бяло и от крилото на бяла птица, когато конят прохвуче край него. Нурие, която беше в шемет, щом зърна текето, извика силно и припадна в ръцете на момъка. Конят летеше като вихър по белия пясък на пустинята…
Болният Хусни, който спеше дълбоко, чу този писък, пробуди се и в този миг, хвърли блуждаещ поглед наоколо и като видя, че делвата не беше на мястото си, извика силно:
- Нурие!
- Нурие! - повтори още веднъж с все сила и като не получи отговор, разтрепера се, напъна последни сили и скочи на нозе.
Влезе в къщицата. Никого нямаше там.
Грозно предчувствие разтърси душата му.
Като обезумял той тичаше и викаше до небето, сякаш му се беше възвърнала всичката сила от младите години.
Стигна до извора.
- Нурие! Нурие! Нурие!
Пустинята не се отекна на неговите викове. Нито ветрец шептеше между листята на палмите.
Озърна се. На земята лежеше делвата.
- Аллах! - простена със задавен от сълзи глас. - Лъв ми грабна и второто чедо! Да бъде твоята воля, о Господи!
Вдигна разтреперени ръце към небето, силен огън отново обхвана старческото му тяло, поразено от скръбта, и се срина като подкосен по очи на земята…
Когато на утрото слънцето отново беше позлатило текето, керван от богомолци се връщаше от Мека и се беше отбил на оазиса.
До извора лежеше по очи мъртъв старият Хусни…
——————————
ЗАЩО КУЧЕТАТА ЛАЯТ НА МЕСЕЧИНАТА…
(Персийска приказка по Барили)
Константин Мутафов
По него време цар на Вавилония беше Немврот, правнук на Отца Ноя.
Той беше цар като всеки цар, но като ловец нямаше равен на себе си. От млади години още той беше заходил по лов и нямаше нито един човек по цялата долина на Сенаар, който да се мери с него по ловкост и умение да опъва лъка в ловните излети. Господ го беше обдарил с мъдрост, за да управлява своя народ, но беше му дал и здраво, вярно око да вижда навсякъде дивеча и никога да го не изпуща. И всеки ден великият цар се завръщаше с несметен лов от разновиден дивеч из двете царства - от хвъркатото и от четвероногото.
Но Бог не беше наредил този цар само с вярно око, той му беше дал и чудно куче. Казваше се Асурбанипал.
Немврот повикваше кучето си или с първата, или само с втората половина на името му и псето дотърчаваше тутакси при него, защото беше много даровито и умно. По целия Сенаар се говореше: „туй куче остава само да продума”.
Асурбанипал беше и силно куче, то нямаше съперници и не търпеше друго псе около себе си.
Немврот обичаше кучето си, защото Асурбанипал подушваше заека от три фута далеч. Когато вдигнеше дивеча, то благоразумно се отдръпваше настрани, за да може господарят му спокойно да обтегне лъка си. Но пък и Немврот беше изкусен ловец: рядко, само силни бури и ветрове можеха да отбият на криво неговите стрели.
Диви бикове, лъвове, тигри, газели, сърни, глигани, антилопи, зайци, гълъби, патици, фазани, всичко убиваше той. А кучето му винаги разбираше желанието на своя господар, защото той обясняваше на своя Асурбанипал всичко с думи.
Веднъж само кучето не може да отгатне, защо един хубав ден Немврот беше станал от леглото си смъртно бледен. Не можеше да си обясни то, защо един ден неговият господар си беше оставил лъка в ъгъла и окачил ловния си мех на стената.
На късо, не можеше да подозре, че господарят му беше влюбен. Колкото и да беше умен Асурбанипал, цар на всички кучета, все пак то недоумяваше, защо господарят му беше умислен и имаше тъжен вид.
От шушуканията на придворните, Асурбанипал взел беше да подушва, че с неговия господар наистина става нещо особено. Немврот, мощният и страстен ловец, беше намразил вече лова. По цели дни и нощи стоеше с очи към небето. Немврот беше влюбен.
Добре! Мислеше си кучето. Нещо твърде естествено. Немврот е млад човек, в гърдите му тупти сърце, а не гъба. Но в коя жена беше влюбен? Ето кое Асурбанипал недоумяваше.
В коя жена? Луд е този цар, че може да се измъчва за някаква жена. Не, не може да бъде такава причината на неговата дълбока болка. Ако беше жена, Асурбанипал би я видял, защото от много години Немврот не беше се отделял от кучето си.
Беше тайна и за кучето, и за околните. Но един ден, Немврот откри на Асурбанипал онова, което криеше от човека. Кучето се беше изтегнало до неговите нозе, с муцунка между лапите си, с втренчени очи в лицето на своя господар, сякаш го питаше немишком за болката му.
- Ти ме гледаш, Асур. Ти би искал да знаеш, защо вече не ходя на лов… Ах, Банипал, да знаеш…
Немврот въздъхна. Кучето повдигна глава и погледна господаря си като че ли искаше да му каже: продължавай, излей болката си в гърдите на своето вярно куче.
- Бедният Асур! - поде царят. - Ти ме разбираш и не желаеш друго, освен да подсладиш раната на моето сърце. Няма цяр, не може тя да оздравее, не можеш да ми помогнеш. Влюбен съм до безумие, о, Банипал, защото обичам … Месечината. Чудно ли ти се види, Асур? Да, чуд? ми се, наречи ме луд, безумец, каквото обичаш, но аз обичам невестата на слънцето, на Бога, който грее от небесата. По цели нощи не смъквам очи от нея, а към тебе рядко ще погледна. Лош белег е туй за ловеца. Ловец, който обича някоя жена повече от кучето си, не е вече ловец. Да, Асур, аз виждам само нея, само нейния бял образ, нейните сребърни ланити, нейния весел и буден поглед. И тя ме обича, зная, обича ме, о, Банипал, но не може да слезе при мене. Ревнивият й съпруг я е оковал там горе в сребърни вериги. А пък аз, Асур, ще умра, ако не помилвам нейните ланити. Оплаквай ме, Банипал, оплачи ме още от сега, защото скоро ти не ще имаш вече господар. Преди да изтече месец и аз ще бъда вече сянка. Но преди да умра, ще заръчам да не бъда погребан в гробницата, искам да бъда оставен на отворено, на терасата на кулата, за да бъдат обърнати очите ми към Месечината, за да може моята възлюбена да целува със сиянието си ланитите на твоя цар.
Тъй думаше Немврот и верният Асурбанипал беше обзет от чувство на неодолима печал. Въздъхна дълбоко, размаха опашка и тръгна да излиза.
- Къде отиваш, Асур? - попита го царят.
Кучето се обърна към своя господар, подрипна и подскочи, като отвори и затвори уста, сякаш искаше да каже, че ще грабне нещо от високо.
- Разбирам, Банипал. Ти искаш да хванеш месечината.
Асурбанипал подрипна втори път, изскимтя от радост, като видя, че господарят му го беше разбрал.
- Ти искаш да хванеш Месечината? - поде Немврот. - Вярвам, Асур, смел си. Но, уви, не ще сполучиш. Видиш ли? Тя е много високо и много далеч. Трябва да се изкачиш на най-високата планина, там, гдето, тя се прибира за почивка …
Асурбанипал не дочака да свърши господарят му, - подрипна и избяга. Напразно Немврот го викаше, той изчезна в нощта.
Умно куче беше то. Немврот беше цар, но и Асурбанипал беше цар на кучетата. Тази нощ то не беше отишло много далеч. Като стигна до средата на Сенаар, седна и остана неподвижно като изтукан с муцунката нагоре, за да наблюдава добре невестата на Слънцето, като от време на време я полайваше, за да привлече нейното внимание. Но Месечината нито го и поглеждаше. Тя беше хубава и обичаше да се чудят на нейната хубост. По едно време Асурбанипал видя, че над главата й блесна един алмаз, алмазът на Зорницата. С този алмаз на глава тя поплува още малко по небето, после полека-полека се затули зад едни високи планини.
Прибрала се беше да си почине. Но къде? Асурбанипал не мисли дълго, запъти се веднага към онези планини. Отдалеч те не изглеждаха кой знае какво. Но колкото повече ги приближаваше, толкова работата ставаше по-мъчна. Много дни и много нощи ходи кучето. Много пъти беше преплувало Тигър и Ефрат. Реки страшни, буйни и дълбоки, но то смело се хвърляше във водите им и здраво и читаво излизаше на другия бряг. Храна си намираше из пътя, кое заек, кое друг дивеч, все нещо ще му се закачи в лапите. Но не губеше много време в ядене, защото господарят му беше рекъл: - След месец аз ще бъда сянка.
Като стигна онези планини, то почака да мръкне, понеже Месечината само нощя се показва, та да помисли какво ще прави. Седя то цяла нощ и съзерцаваше целомъдрената невеста на Слънцето до сутринта, за да види добре къде се прибира за спане. На другата нощ то се изкачи на онзи връх, зад който му се бе сторило, че се беше затулила Месечината миналата нощ. Но, беше измама на окото. На сутринта то беше разбрало, че тя си бе легнала още по-нататък. И тъй от връх на връх, все по-нависоко и по-нависоко, като лаеше по нея, минаваха дните и нощите, а Месечината беше още много, много далеч.
Най-сетне то съгледа най-високата планина, затече се и се качи на върха. Туй беше планината Арарат, гдето бяха се заселили прадядо ни Адам и прабаба ни Ева, когато Господ ги беше изпъдил от Рая.
- Ако не дойде тук да спи Месечината, не зная вече накъде да вървя! - беше си помислило кучето.
Хубавата невеста на небесата беше много близо, толкова близо, щото му се стори, че ще я досегне. Но и този път беше измама. Търпеливо то чакаше да слезе тя още по-низко, като през туй време съзерцаваше нейното хубаво, бяло лице.
- Ах, рече си то сега, слез още мъничко насам, ще видим кой кум кой сват.
И наистина Месечината слизаше все по-низко и ставаше все по-голяма и по-голяма, но кучето напразно се изпъваше напред. Разбра то, че жъртвата ще му се изплъзне, защото тя плуваше много бързо. Тогава то направи такова усилие, каквото никое куче преди него не беше правило, нито друго след него ще направи и, като подрипна на високо със страшен и опасен скок, захапа едната ланита на небесната хубавица.
Като падна на земята, то държеше в зъбите си своята хубава плячка. Но не беше цялата. Наполовина или по-малко от половината, извита като два волски рога, Месечината продължи своя път в простора. А туй беше беда, защото доброто ловно куче никога не бива да поврежда дивеча. Но какво беше криво то, когато небесната царица беше жилава и щеше насмалко да му се изплъзне от зъбите. И, естествено, кучето трябваше да занесе онова, което жъртвата беше оставила в устата му.
През туй време Немврот въздишаше всяка нощ по Месечината. Когато я видя ощърбена, той дълбоко се замисли. Какво се бе случило с божествения образ на Слънчевата невеста? Събрал беше всички влъхви и звездобройци, за да изтълкуват туй необикновено явление. Учените се препираха дълго, казаха много глупости, но не можеха да разберат истинската причина на тази беда. Най-сетне пристигна запъхтяно и изнурено кучето и сложи пред нозете на царя половината от Месечината.
Немврот помилва своята обична и в увличането си от радостта, забравил беше да благодари на своето куче. Непризнателността на човека към кучето е много стара …
Но тази година беше много злополучна за цялото царство на Немврот. Слънцето беше пуснало огнени зари на земята Сенаарска. То беше сърдито и гневно си отмъщаваше, за гдето му бяха грабнали половината от хубавицата. Пресъхнаха изворите, кладенците, реките изчезнаха, настанаха мор и глад, връхлетяха чума и поразии.
Събраха се отново мъдреците и след дълги препирни, присъдиха: - Кучето било криво.
- То оскърби Слънцето - казаха те на царя. - Нека изпита гнева на небето.
- Добре! - извика царят, като сви вежди. - Но, докато съм аз жив на земята, косъм не давам на падне от него.
Немврот обичаше много своето куче, въпреки че не беше му благодарил веднага, защото се бе заплеснал в Месечината. И той намисли да му спаси живота, като повика зидари да дигнат здрава кула за Асурбанипал.
И въздигнаха те цял дворец. Над него още една горница по-тясна, над нея друга, по-тясна от втората, та до седем ги вдигнаха, а най-горната беше съвсем тясна и островърха. Числото седем беше числото на седемте планети, според мъдреците, които предрекоха, че кучето зле ще си изтегли.
Кулата стана много висока и Немврот не предвидя, че нейният връх може да привлича светкавиците и гръмотевиците. И ето, почнаха да валят поройни дъждове, да трещят гърмотевици и светкавици, които поразиха кулата и тя се събори в миг. Асурбанипал спеше най-долу и остана там, заринат в развалините. То беше вече загубено за своя господар.
Безутешност сломи Немврота и скоро той умря от удар в сърцето, а Слънцето получи назад похитената част от своята хубавица, която Сенаарските учени и мъдреци му повърнаха в планината Арарат.
Небесната хубавица си залепи отново ощърбената ланита. За туй и до ден днешен, от време на време, тя се показва наполовина. А това напомнюва на народите от Сенаар опасния и дръзък лов на кучето на цар Немврота.
И понеже всички кучета произхождат от Асурбанипал, ако и да са се пръснали по цялото лице на земята, от тогава те са наследили навика да лаят на Месечината…
——————————
ПРИКАЗКА БЕЗ ИМЕ
Константин Мутафов
Исмаил бей притежаваше несметни богатства, пространни чифлици и лозя, и дворец, който съперничеше по великолепие и зодчество с приказните дворци на източните владетели.
Лицето на двореца му, цяло от белоснежен мрамор, блещеше при слънце като ново и излъскано сребро. Вътре - многобройните стаи и зали, със стълбове от албастр и малахит, потъваха в тежки персийски килими, в скъпи и редки вълнени постилки, донесени от Кашмир, в копринени възглавия и кадифени завеси от всички цветове. Най-редки предмети, произведения на изкусни художници, от злато и сребро, от абанос и слонова кост, от седеф и янтар, красяха този обширен дворец, кацнал на висок хълм, обиколен от вечна и прясна зеленина.
Харемът на Исмаил бея, който броеше повече от петдесет млади жени, беше събрал красотата и радостта на всички племена и народи от изтока.
Тук имаше от снажните и синеоки славянки от Далмация и Славония: от стройните и пъстрооки албанки; от изтънчените и лукави гъркини; от мургавите и плътни ерменки; от здравите, с ланити на червена ябълка, българки; от миловидните, с големи маслинени очи, с тънки и вити като дъги вежди, грузинки, гъвкави и пъргави като сърни; от нежните и кротки като агънца персийки; от игривите и закачливи туркини, та свършиш с буйните и пламенни циганки, които подрипваха като кошути, кога плясуваха.
От сутрин до късна нощ в двореца на Исмаил бея всеки ден беше празник и блуден пир. Игри и песни, весели глъчове и плясувания, звукове на сазове и флейти, лумкания на дайрета и тарабуки, неспирно шуртение на многобройни водоскоци из пространните градини, в които се разхождаха бели и пъстри пауни, прехвърчеха гълъби или чуруликаха славеи, забавляваха суетно всичкия онзи разнороден и пъстър свят от млади и хубави жени, щастието и гордостта на бея, по чиито чела, гърди и пръсти блестяха най-скъпи накити от драгоценни камъни.
В разточителство и необуздани излишества на сладострастието, в нежност и разпътство беше живял дълги години Исмаил бей.
Когато се наситеше на своите жени, когато му омръзваше и дотягаше еднообразният пир в харема, той отиваше в града, където събираше приятели, с които по няколко дни наред прекарваше в срамни оргии с най-паднали жени.
***
Но, като по чудо, един ден Исмаил бей се беше изведнъж променил. Беше станал мълчалив, замислен, съсредоточен в себе си. По цели дни стоеше затворен сам в своите покои, като не приемаше ласките дори и на ония от своите избрани хубавици, към които имаше благоволение и слабост.
Като че ли Исмаил бей беше се наситил на тоя пуст, празен и рушителен живот в наслаждения и суетни пирове. Той беше помислил за Бога и обърнал беше очите на своята душа към светлините на небето.
И ето - един ден в двореца на Исмаил бея падна мъртва, гробна тишина. Ни песни, ни глъчове, ни свирни, ни игри се чуеха вече там. Той беше разгонил всичките си жени и замина за Мека да се поклони на гроба на Пророка. Покая се и се върна хаджия.
***
Хаджи Исмаил заживя съвсем нов живот. Продаде двореца, имотите си, скъпоценностите си и почна да раздава богатствата си за човеколюбиви и богоугодни цели. Раздаваше помощи на джамии и църкви, на медресета и училища; правеше чешми, градеше мостове, строеше имарети, в които се помагаше на сиромаси и злочести, без разлика на мюсюлмани и християни.
Скоро славата на Хаджи Исмаила за неговите добрини, за човеколюбивото му сърце, се разнесе далеч по света. Не се минаваше ден да не похлопа някой клетник било за помощ, било за съвет и блага дума. А Хаджи Исмаил, който бе живял в грехове, беше събрал много опит, много познания и мъдрост и беше познал дълбоко човешката душа и човешката неволя.
Но, покрай наистина окаяните и неволниците, често идваха при него и такива, които имаха зло сърце и нечиста мисъл, които използуваха милостта на Хаджи Исмаила съвсем не за добри и полезни неща. Идваха и развратници и пияници, които под разни предлози, винаги сполучваха да спечелят неговата милост, която те отпосле разпиляваха в блуд и пиянство. И никого не връщаше празен Хаджи Исмаил, защото познаваше добре човека, защото сам той бе живял в грехове и мислеше, че на всичко има насита и край, че всеки грешник ще се умори, когато прелее душата си със зло и един ден ще се покае, както беше се случило и с него.
Между онези, които злоупотребяваха с милостта на Хаджи Исмаила беше и един блуден и развратен мъж.
Когато този беше се явил за пръв път пред Хаджи Исмаила, свит, с просълзени очи, с тих глас, беше казал на благодетеля, че се бил поминал баща му и му просеше помощ, за го погребе.
- Баща ти се поминал! - каза му съчувствено Хаджи Исмаил. - Бог нека упокои душата му, не го познавам кой е, но трябва да е бил добър и почтен човек, защото сам ти имаш такъв вид. Н?, вземи тези пет жълтици, погреби го според вярата си и раздай милостиня за душата му.
Цели петнадесет дни беше пирувал блудният мъж с тези пет жълтици и като ги свърши, предреши се и се яви повторно пред Хаджи Исмаила, престори глас и му поиска пак пари за погребението на баща си.
Хаджи Исмаил, който бе живял в грехове и беше събрал много мъдрост, позна блудника, който беше вече веднъж му просил милост за погребението на баща си, но не се издаде, повтори същите онези думи и му даде други пет жълтици.
Този беше си помислил, че благодетелят не беше го познал, и като се предреши отново по неузнаваем начин, яви се за трети път за същата нужда.
Хаджи Исмаил и този път не го върна с празни ръце.
Минало се беше време, откак блудният беше взел трети път милост от хаджи Исмаила за погребението на баща си. Реши да се представи отново, но като се боеше вече да не бъде познат, отиде облечен, както първия път, и пак с просълзени очи, с тънък и слаб глас , съобщи, че този път беше умряла майка му.
- О, майката! Да, майката е свята за човека, трижд по-свята от бащата - каза му Хаджи Исмаил. - Аллах да я упокои под своето милостиво крило. На ти десет жълтици, погреби я и раздай двойна милостиня за нейната душа, защото жената греши повече от мъжа.
След като беше увеличил греховете си с тия десет жълтици, блудният мъж за втори път, пак предрешен, се представи пред Хаджи Исмаила да изплаче болката си по смъртта на майка си.
Хаджи Исмаил го слушаше и гледаше невъзмутимо и, когато този свърши окайванията си, каза му с благост:
- Слушай, приятелю, ти колко майки имаш?
Този беше като гръмнат и занемя.
- Всеки човек, синко, продължи благодетелят, има само една майка. Твоята умря и ти я погреба. А, виж, по-рано беше друго, когато ми искаше милост за погребението на баща си. Защото, най-сетне, случва се човек да има много бащи… Ако беше продължил все тъй, никога не щеше да прекрачваш моя праг с празни ръце… защото майките, само те знаят кой е нашият баща, защото грешен е светът , синко, много грешен. Хайде сега, чоджум, иди си със здраве и нека Бог те утешава в твоята нова скръб, ако се случи да умре някой друг твой баща…
И като го потупа кротко по рамото, без да му даде този път милостиня, изпроводи лъжеца и пияницата мъж, защото Хаджи Исмаил бе живял в грехове и беше познал добре живота и човека…
