ЦАРЮ НЕБЕСНИ
Четох песни. По-точно препрочитах - става дума за дванадесетомника „Българско народно творчество” (1963), който замъкнах в Бразилия и оставих в посолската библиотека при моя първи престой под Южния кръст (1972 - 1975). И сега пак го листя (2021).
„Боже, Божне ле”. Обичният ми звателен падеж. Но с три „защо”-та: защо обичайното Боже придобило е разновидност Божне?
Щом е трябвало да бъде повторено инакояче, защо е избегнато често срещаното Божке и предпочетено рядкото Божне? Защо именно Божне?
И тъй: Боже, Божке, Божне. (А ми е попадал и облик Богови, множествено число, равностойно с Божии). На какво се дължи четворичната единност и разподобеност?
Не съм виждал обяснение, та липсата ме принуждава да прибегна до собствено тълкуване, макар че съвсем не съм благонадежден източник на познания, в най-добрия случай мога да предложа догадка, изказ единствено как моя смиреност долавям, усещам, чувствам трисъставието.
И трите облика са изява на вътрешна, съкровена потребност за пряко общуване с Всетвореца.
Уви, отпада звателният падеж, включая и под напора от инословности, които не разполагат - непосилно им е, с нашата звателност.
А тъкмо отпадането й, чрез безспорното си предимство сочи нейната дълбока същност.
Вече комай навсякъде битува „Иванка, влез”, а не „Иванке, влез” и тям подобни.
„Иве, чакай” е по-ласкаво от „Ива, чакай”.
Обаче: няма никога да чуеш „Помогни ми, Бог”, а винаги, единствено „Помогни ми, Боже”.
За мен тая православна непоклатимост е доказателство, че звателното обръщение идва от глъбините на българската душевност и е плод на изначална необходимост от пряка, искрена връзка с Бога.
Немислимо, уродливо би било „Помогни ми, Бог”.
Звателността е неотменим български израз при молитва към Всесъздателя.
Нещо повече: по същия начин се отнасяме и към Господ: „Благодаря Ти, Господи”, пък „Благодаря Ти, Господ” би било нелепица.
Същото важи за Троица: „Света Троице, чуй молитвата ми”, никога „Света Троица, чуй молитвата ми”.
Този е подходът ни към Светия Дух: „Свети Душе”.
И към Богородица тъй думаме: „Богородице, Майко Божия, Приснопаметна Дево, Царице Небесна”.
Никой не изрича „Богородица, Приснопаметна Дева, Царица Небесна, помилуй мя”.
Нам е естествено двойното „Царю Небесни”. Впрочем, в народна песен видях и „Божне ле, мили Господе”, пак звателност, ала инаква.
Тъй, звателно, подхождаме и към светците: свети апостол Петре, свети апостол Павле, свети Йоане Предтечо Кръстителю, свети Архангел Михаиле, свети Кириле, свети Методие, свети Иване Чудотворецо Рилски, светителю и пр.
Нещо повече: за тая, която ни е девет месеца под сърце носила и в мъки родила, също пазим непроменим звателния падеж: майко, мале, мамо, маме.
Така подхождаме и спрямо любезното ни отечество: „Българийо, за тебе те умряха”, пък „България, за тебе те умряха” е друго, то студенее, няма я вътрешната задушевност, преклонението.
Да се върна обаче към първите редове.
Коя ще да е причината за наличното Боже, Божке, Божне? Предлагам мое тълкуване, което съвсем не възнамерява да разкрива истината и само истината, привежда лично виждане.
Божке звучи умалително, сиреч умилно. Също и Божне. Но защо двете еднаквости (умалителност и умилност) придобили са още един, трети изказ?
Предполагам, че някой безименик, свише обдарен с много изтънчен езикоусет, е сметнал, че Божке, както и Божичко, бива прекалено търкаляно в ежедневна употреба, зер предците наши били са къде-къде по-боголюбиви, та е решил да освежи въпросното слово чрез подмяната на една буква: н вместо к.
Заслушаме ли се чисто звуково, долавяме, че н е по-нежно от избухливото и краткотрайно к, та Божне спрямо Божке съответства на отношението предумаленост към умаленост.
Впрочем, попадал съм в народна песен на брате Николо, което явно изразява по-голяма близост - брате Никола, е малко по-далечно за обичаща го сестра.
И тъй: звателността е неотменима присъщност в Отче, Майко Божия, Приснопаметна Дево, Царице Небесна, Застъпнице, Боже, Божке, Божне, Божичко, Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, Царю Небесний, Творче, Всевишни, Вседържителю, Свети Душе, Троице, Човеколюбче, свети Йоане Предтечо Кръстителю, свети Архангеле, свети Кириле, свети Методие, светецо, светителю и т. н.
В тоя порядък стародавната и днешна звателност е Богоугодна и българо-православно присъща.
Кой би отправил молитвослов, използвайки „Отец наш, иже еси на небесех”?
Единственият правилен и нещо повече, възможен начин, е „Отче наш”.
Звателността е вложена изначално и завинаги в Господнята молитва и в българското православие и дорде съществува тя, нам завещана от Самси Господ, ще го има и звателният ни падеж, скъднеещ из всекидневието, ала неприкосновим в Православието.
