Румен Стоянов

През 2009-а излезе „Нова граматика на испанския език”. Два тома с общо 3 885 страници, побрали единадесетгодишните усилия, положени от 22 национални Академии на испанския език воглаве с Испанската кралска, сред тях Филипинска и Североамериканска.

Тая циклопска „Нова граматика” съдържа 20 000 примера от творби на поети, писатели. Двутомникът, на разположение в софийския Институт „Сервантес”, буди възхита с размаха да обхване испаноезичието, обединяващо понастоящем над 500 000 000 души, а също и печал: у мен, българина.

Той неопровержимо сочи как не правим нищичко с оглед да възстановим езиковото си единство, предателски разцепено от македонизма.

Ето какво има в „Предговор”-а към въпросния изумителен труд:

„Не е възможно да се представи испанският на една страна или на една общност като всеиспански образец на език. Има, напротив, повече смисъл да се опишат подробно многобройните структури, които са споделяни от по-голямата част испаноговорещи, като уточним техните облик, значение и обществена оценка и покажем отделните частни предпочитания, които може да произтекат от някоя разновидност, било от американския испански или от европейския. Когато тези предпочитания се оказват общи, и даже образцови в специфични езикови области, трябва да бъдат описани като такива. Да се постъпи по тоя начин не само не поставя в опасност единството на испанския, но допринася по-скоро да го заякчи и спомага да разбираме неговата географска разпределеност по начин по-цялостен”.

Нека препрочетем предходното и го съотнесем към македонисткия (югозападния) български.

Значи държавите, в които е говорен кастилският (23 на брой, включително Екваториална Гвинея) работят за своето езиково единство и тая исполинска „Граматика” е нагледно и висше доказателство за това.

Институтът за български език (ИБЕ) при БАН още през 1979-а обяви, че езикът в Република Македония е „писмено-регионална форма на българския език” („Единството на българския език в миналото и днес”).

И през тия всички десетилетия съвсем, ама съвсем нищичко не стори да възстанови нашата езикова цялост: не предприе ни една-единствена мярка да преодолее македонисткото престъпно отцепничество.

Бездействието спрямо жизнено важната ни духовна целокупност неопровержимо сочи отказа на ИБЕ да води настъпление срещу македонщината, с което онагледява, че в крайна сметка я мълком я подкрепя.

Позволявам си още един случай: Френскоезичието (учреждение, създадено през 1970 г.) включва 56 страни, сред тях България. Как успява Париж да поддържа целостта на тая общност? Много просто: има езикова политика и я провежда - имаш ли цел, път ще намериш.

Но било що било, не можем върна годините, които сме пропуснали и пропилели от страх, мързел и чуждоугодничене към противобългарски домогвания, Великият брат не би позволил да се опънем на обичната му коминтерновщина, пръкнала македонисткото езиче, а да видим какво днес е възможно да направим, щом обстановката коренно се промени и у нас, и в Македония.

Пък и не само това ни улеснява, имаме чудесния пример на Испания, който ни е от голяма полза: стига да не си не затваряме очите.

След като ИБЕ определя западното скопско-велешко наречие като писмено-областна форма на българския език, защо тоя същ ИБЕ не го пуска да припари до българския книжовен език?

Ами че нали това мъдровато умишление облагодетелства точно македонизма, който неистово работи за разграничаването от българския книжовен език?

Щом македонистите всеотдайно драпат за отдалечаване спрямо езика ни, трябва да им отвърнем с обратното: да работим за сближаване и единение с него.

А ние правим точно онова, което от все сърце искат и вършат македонистите: държим разделени двата дяла на общобългарската словесност.

Ако това не е вода в тяхната мелница, що е?

Да припомним как проницателно действат испанците: вместо да сведат своя език до самата Испания - в името на чистотата му - те най-охотно приемат всички негови областни (карибски, риоплатенски, андински и т.н.) разновидности, за да предотвратят отцепничествота.

Не може, освен ако си лекоумник, подкупник, да отречеш правилността на тоя всеобхващащ подход.

А той ни разобличава с противобългарско тесногледство, примиренство, да не река - и предателство (както постъпва ИБЕ).

Защо отечествените граматици не възприемат едно по испански широко становище към езиковата ни нацепеност?

Защо не въведат в обръщение понятието югозападен български (сиреч македонистки) и по уместен начин не го приобщят (като испанците) към общобългарския, щом „язикот” според ИБЕ е наша писмено-регионална форма?

Понеже тя е наша, имаме пълно право с нея да се разпореждаме както сметнем за необходимо с оглед националните интереси.

Онази иберийска граматика дава примери от всички страни, образуващи огромното испаноезичие, защо в „Речник на  българския език” няма примери (а са вече 13 тома, ще последват и още) извън държавните ни граници?

Мигар Испания е толкова глупава, че не се върти единствено из своята площ както въртоглаво го прави България?

Защо ИБЕ е свел българската книжовност изключително до граничните ни предели?

Кой и защо му внуши или повели това? С каква цел?

Защо няма примери с българопишещи от Бесарабия, Таврия, Западните покрайнини, Банат, Албания, Израел и най-вече Македония?

Кой е дал право на ИБЕ да отъждестви българската духовност и книжовност с днешните ни географски очертания? И тая институтска мудрост какво печелим?

Пренаслушахме се управленците умилно да повтарят, че където има един българин, там е България. Защо тогава ИБЕ нехае за езика и книжовността на тия милиони задгранични българи като не ги включва поне от кумова срама, нали и те са България, както ни трогателно уверяват кандидатите за народната любов?

На кого да вярваме? Докато ИБЕ държи югозападната разновидност на общобългарския език вън от него, каквито и благи или люти думи да издумаме, на дело подкрепяме и налагаме македонистката езикова самостоятелност.

С малодушното бездействие, апатия и липса на каквото и да е становище БАН на дело се опълчва срещу единението на речта ни сладка. Казал го е народът: имаш ли цел, път ще намериш.

А по наследство от комунистическата ни управия нейните демократизирали се мутации нямат за цел да възобновим езиковата си целокупност и по тази причина никога път към нея не ще намерим: как ще намериш онова, което не търсиш?

Испанската поука гласи: всички областни разновидности са неделима част от испанския език.

Ние пагубно утвърждаваме, че македонистката разновидност не представлява дял от българския, щом не я пускаме никак в общение с него, не й даваме да приближи и с това съдействаме на центробежността в него; испанците създават по държавен начин центростремителност в говора си, ние обратно, начиная от 1944-а, кога низвергнахме двойната ятова гласна и бе пръкнат язикот, вихрим центробежност.

Прилагайки два противоположни способа, в Испания и в България, коя държава ще спечели: иберийската с всепоглъщането или ние с отблъскването?

Да не теоретизирам нахалост: какво добро видяхме през отминалите десетилетия като вардим езика си от онова, което е негово? Дали като сме по-тихи от водата и по-ниски от тревата озаптихме македонизма, обезоръжихме го, що ли? Мигар не се убедихме тъкмо в обратното?

Тогава?

Слепи ли сме, глухи ли, не разбираме ли, че езиковия македонизъм ще го надвием не като го пазим недокосваем спрямо книжовния, а като подобаващо го включим в общобългарската езиковост, с което ще го обезсилим, обезсмислим като противостоене срещу всебългарщината.

Течащата вода стигне ли камък и не може да го отмести, заобикаля, че да продължи напред, иначе ще стане застоялост, блато.

Досегашият път (на непреклонно, чак трошиглаво бездействие) не ни отведе никъде, защо не приемем испанския подход, въпреки лекоумници, примиренци, нагаждачи, предатели - всеки от които по свои съображения смята, че окончателно сме изгубили битката срещу езиковия македонизъм.

Това далеч-далеч не е така.

Той изигра всички свои ходове. Сега, подир дълго и омерзяващо ни мълчание, ред е на България, която досега не е  предприела нищо, но това не означава, че не разполага с възможности да преобърнем въпроса изцяло в наша полза.

Имаме ги и то действени, несъкрушими, липсва само едно: управленска воля.

Волята, енергията и любовта към истината, към историята, бъдещето и достойнството на България.