Камен Зидаров

Като любов, която няма и в старостта да ме напусне,
като жена, която властно през сто земи ще ме зове,
ти винаги ще ме привличаш, гора премъдра, златоуста,
да слушам как чрез теб говорят бездънни пъстри векове.

Когато над града се спускат с картечен пукот ескадрили
и с мълнии и гръм ги срещнат стоманни яростни ята,
тогава ти грееш ясно - далече ведър лик разкрила -
и през пожара ще ни гледаш като усмихната мечта.

Живей, разлистяй силни клони! И над нестихващата лудост
разгъвай твойта вечна хубост и твойта мъдрост - тежък плод…
Надвила бури и пожари, шуми, разказвай, ранобудна
гора, - бездънен, вечер извор на несломим, могъщ живот!…

Назад през хиляди години - ти помниш орди и пълчища,
ти помниш мор и битки глухи - далеч сред цъфналата шир,
след бой си сбирала бойците край буйни варварски огнища,
да ги приканиш с хляб и сол и - на сън да вкусят твоя мир.

Ти помниш буйни яничари, ти помниш кърджалии диви,
ти помниш три синджира роби, хайдути със зелен байрак,
и спирала си дъх от ужас, сълзи си ронила горчиви
над черните народни рани, разкрити в непрогледен мрак.

След дълги петстотин години, бълнуваният час удари;
ти вдигна глас, запя хайдушки и - разгоря една звезда…
С легенди, с приказки откърми линеещата робска вяра,
под твойте дъбове и буки разцъфна мъжка свобода!

И днес след толкова упорство, борби и мъки непосилни,
ако предателство отново ни хвърли в нов и див ярем,
готви се да ни срещнеш рано, ти, вярна майко и закрилнице,
готви се да ни вдъхнеш сили - достойно, храбро да умрем!…

——————————

в. „Литературен глас”, г. 12, бр. 452, 7.12.1939 г.