Иван Джебаров

Имам един млад приятел от съседния жилищен блок. Наскоро навърши двадесет години и е студент втори курс в непомня кой от многобройните ни университети.

Редовно ми се хвали, че си взема изпитите „от раз” и то все с високи оценки. Смига ми свойски с лявото си око и ми вика:

- Пак с петица избих! Абе няма как, ще трябва да ставам инженер!

Честитя му успеха, още повече, че знам как благодарение на делегирания бюджет успя да завърши средното си образование в една от градските гимназии.

Едновременно с това изпитвам задоволство, че не съм собственик на завод и няма да ми се наложи да го назначавам на инженерна работа.

Особено след последния ни разговор, когато той поиска да му разкажа „нещо по-така” за мутренските времена от началото на прословутия ни демократичен преход.

Явно разчиташе на годините ми, но аз нито съм бил тогава мутра, нито пък познавам мутри. Освен от екрана на телевизията, където и днес се появяват уж вече бивши такива.

Нищо не можах да отговоря, пообърках се малко. А младежът ме гледа с надежда и очите му почват да светят от възторг:

- Щото - добавя - като гледам от филмите, сигурно е било много готино… Опреш му пищова и му викаш: „Давай хилядарките…” А?

- Аз - казвам му тогава примирено - за това не знам, ама ти знаеш ли как се укротяват до овче равнодушие прасета?

По погледа му разбрах, че не знае, но и не бях сигурен, че иска да научи. Избързах пред отговора му и започнах да разказвам. Първо - заобяснявах му - ти трябва една горска поляна, на която ще оставиш хубави жълъди.

Прасетата ги откриват и макар плахо отначало, идват и почват да хрупат жълъдите. Дори си викат едно на друго: „Ей, браво на този, дето ни ги е дал. Явно той ще оправи дереджето ни, че стига сме ринали с муцуни земята…”

На следващия ден, продължих да обяснявам на младия си приятел, пак хвърляш по поляната жълъди. Уверени вече, че ти ще ги оправиш, прасетата идват и почват спокойно да ги хрупат.

Дори не забелязват, как в единия край на поляната се поставят основите на стена. На другия ден тя вече е изградена от край до край и не остава незабелязана от прасетата.

Оглеждат я от тук - от там, отчитат че тя не пречи да си ядат жълъдите и дори се успокояват, че така сигурно трябва да бъде по новому.

Намират се и прасета, които започват да обясняват, че били чули как в съседните гори на всички поляни имало по една такава стена. Такива били правилата, за да ядеш жълъди.

След няколко дена, успоредно на първата стена, но в другия край на поляната, построяваш втора подобна. Прасетата вече знаят, че това е по новите правила за оправяне на дереджето им, пък и между тях място да стигнеш до жълъдите, колкото искаш.

Затова на другия ден не ги смущава и третата стена, която съединява краищата на предишните две. След седмица обаче виждат, че с четвърта стена напълно е заградена поляната.

Но това, както почват веднага да обясняват пак ония прасета, дето били чули, че в съседните гори и така нататък…., не е истинска стена, защото в нея има голям отвор, зад който са жълъдите.

И прасетата влизат, за да изядат онова, което и днес им е дал оня, дето ще оправи дереджето им. Тогава, продължавам да обяснявам на младия си приятел, отворът се зазижда и прасетата остават затворени между четирите стени.

После спираш да им хвърляш повече жълъди, защото те ще ти трябват за друго нещо и на друго място.

Прасетата чакат ден-два обещаното, чакат седмица. Огладняват и почват да гледат с надежда към стените дали няма да се появи някой, който ще съжали глада им и почне да оправя дереджето им.

Докато чакат, налитат да се хапят едно друго и ринат с муцуни в пръста. Освен трева обаче друго по поляната не откриват. И искат не искат, някак неусетно, се подреждат като стадо овце и тръгват да хрупат по-сочната трева от едната стена до другата, от третата до четвъртата…

Спрях да разказвам и внимателно погледнах за някаква реакция от страна на младия си приятел. Минута, две, три…

- Добре де, - рече той най-накрая - явно си проспал ония мутренски години. Ама не се ядосвай, той и баща ми е бил като тебе…

Каза „довиждане” и си тръгна. Даже не дочака да чуе има ли край историята за прасетата.

В която единствено със сигурност се знае, че благодарение на издигнатите по правилата стени, „духът на Караджата” не може и да се доближи до прасетата.

Които отдавна са се научили като стадо овце да си хрупат кротко тревица.