Цанко Живков

Новата 2022 година е вече на прага ни и в нея се навършват три века от рождението на преподобния Паисий Хилендарски, 260 години от написването на бележитата му „История славеноболгарская” и 60 години от канонизацията му за светец. Затова основателно върху корицата на традиционния православен календар за идващата година, издаден от Българската Патриаршия, е сложено изображението на Великия монах от талантливия чешки художник-академик и голям приятел на новоосвободена България Иван Мърквичка.

Разбира се, и до днес никой не знае как е изглеждал физически родоначалникът на националното ни възраждане. Всичките пресътворявания на образа му са плод на фантазията на отделните творци - писатели, скулптори, живописци. Обаче сигурното е, че при създаването на Книжицата си Паисий е бил 40-годишен (по личното му свидетелство) и далеко не е изглеждал като беловласия старец от картината на Мърквичка.

Тази недостоверност, e, може би, най-невинната в битието на „Ерихонската  тръба” и „Хилендарския феникс”, (както го нарича Софийският митрополит Стефан, екзарх на България); „Мойсей на българското пробуждане” (проф. Ем. Попдимитров); „Чаровен предвестник” (акад. Ал. Теодоров-Балан). Защото и досега през изминалите столетия от раждането му не са намерени макар и бегли сведения и факти за неговия земен и свят живот. Което е дало път на легендите и преданията за Отеца, Бащата на народа ни. И за още по-осъдителното: безогледните местнически домогвания и политически злоупотреби с произхода и делото му.

В разширеното заглавие на безсмъртната си Книжица той съобщава, че я е написал в светата гора Атонска, „и беше дошъл там от Самоковската епархия в 1745 година, а събра тази история в 1762 година за полза на българския народ”. В Послеслова е добавил: „И я съставих в манастира Хилендар, при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-стар от мене; той тогава имаше 60 години, а аз - 40.”

Само това е казал за себе си. Времето е било такова: не е важна личността, а  единствено делата й. И никак не е чудно, че още първият известен преписвач на Историята в 1765 г., младият поп Стойко Владиславов от Котел (сетнешният епископ Софроний Врачански), в присъствието на по-възрастния и старши по духовен сан автор, със или без съгласието му, премахва от разширеното й заглавие авторовите данни. Когато по-късно прави втори препис за лично ползване в учителската си, религиозна и политическа дейност (първият е оставен в олтара на църквата като свещен текст), пропуска житейските сведения за Паисий и брат му Лаврентия и от Послеслова.

Същото се получава и с преписа от 1771 г. на самоковския свещеник Алекси Велкович. Въпреки личното им познанство, и той не съобщава никакви сведения за автора на Историята, а пропуска някои от известните по-горе. Но - Боже мой! Нима за тия първи съмишленици в съдбовното начинание на Паисий, образовани на времето си люде, срещата им с титан като него не е била от най-важните, предопределила всичко в живота им?…

Ето я и поредната чуденка. Съвременникът на Паисий и вероятно съжителствал с него в Зограф Спиридон йеросхимник, „родом габровец”, запознат с текста, а види се и с автора на „История славеноболгарская”, пише в 1792 г. в манастира Нямц в Румъния своята „История во кратце о болгарском народе славенском“, но нищо не споменава за Хилендарския си предшественик и Книжицата му.

Самотата на Паисий продължава и нататък. Първият Русенски препис на Историята му (имало е и втори, и трети), е направен от хилендарския проигумен йеромонаха Пантелеймон в 1809 г. Логично е този благочестив старец, бил игумен на прославения манастир, поне две-три десетилетия да е проживял в него и да е знаел или подочул нещо за едного от най-личните манастирски братя, също йеромонах и игумен хилендарски - историка Отца Паисия. Но каква е изненадата на читателя от неговия препис на „История славеноболгарская”, когато види забележката му, че тя е „събрана и наредена от някой си Паисий” („собрано и нареждено некаторим Паисий”).

Дори такова светло чедо Паисиево, като Неофит Бозвелията, на когото всички  действия и слова преливат от огнена страст, храброст и непримиримост към тираничната гръцка патриаршия и нейните върли душители на българщината в онова време, не знае нищо за своя духовен отец. И като похлупак  - и Христаки Павлович пропуска името на Паисий, отпечатвайки Книжицата му в 1844 г. под заглавието „Царственик или История Българска.”

Съществуват и по-смайващи случаи. Това, че мнозина от читателите и преписвачите й я дописват, прибавят нови факти от техните краища, от личния си или родов опит, сторили им се важни и подходящи за свръх задачата на Книжицата да стресне, опомни и вдъхнови за нов живот изпадналите в безпаметност за самите себе си съотечественици; че я подвързват с други, близки по дух и съдържание съчинения и книги - е разбираемо. Обаче някои така се вживяват в текста й, че почват да го чувстват и приемат за лично техен; с такъв патос и вълнение изричат похвалите за славното и героично минало на българите и гневно укоряват „неразумните и малоумните” отцеругатели, които се отричат от своя род и се влачат по чужд език, обичай и политика, та неусетно изпадат в плен на илюзията, че сами са го съчинили или биха искали да е така. (Вж. преправките на поп Пунчо от с. Мокреш и на Васил Станкович от Свищов).

И в кондиките от ХVІІІ в. на двата големи български манастира - Хилендарския и Зографския, в които е живял и се е трудил като таксид Паисий, не е казано нито дума, че е прекарал и много безсънни нощи над свидната си Книжица. Така дори „Сто и двайсет годин… Тъмнини дълбоки!” след написването й и нейното широко разпространение и магическо въздействие сред широките народни слоеве авторът й остава „тъмен, непознат и бледен”, по думите на Иван Вазов в безсмъртната му ода за него от „Епопея на забравените”, сътворена 1882 г. в Пловдив.

Ето, че изминаха още 140 години от тогава, а „тъмнините дълбоки” около личността на първожреца на възраждането ни остават, дори умишлено се  умножават и задълбочават. 260 лета откакто Хилендарецът страстно зовеше сънародниците си да помнят и тачат своя род и език, славното минало на предците си, ако искат да пребъдат като българи. А ние, потомците, и днеска спорим за неговия род и родно място. Дърлим се като глухи и слепи и за езика на Историята му, и все повече затъваме в мътилката на грешните и недостойни пристрастия по тия въпроси.

Понастоящем в цялата ни книжнина - историческа, художествена,  учебникарска - Банско се сочи като родно място на великия ни Възродител, без да съществува нито един достоверен факт за това. По времето на Паисий селището не е влизало в малката тогавашна Самоковска епархия и ето я основната невъзможност то да е неговото родище. На второ място са многобройните диалектни думи в „Историята”, които нямат нищо общо с твърде характерния говор на банскалии. И на трето: изписките уж от Хилендарската кондика за родство на братята монаси с богаташкия род на Баановите от припиринското селище се оказаха долнопробни фалшификации.

Другите безогледни претенденти за Паисиеви земляци са самоковско-доспейците. Учудващо наивни са вярванията им, че летописецът, казвайки че е от Самоковската епархия, имал предвид седалището й, а пък близкото село Доспей почти се е сляло с града, та означавало, че е и от него. Основната им  заблуда е, че техният Паисий - също йеромонах Хилендарски, но ходил до Божи гроб и станал хаджия, е просто съименник на историческия, и е починал в Самоков 25 години по-късно от документално установената смърт на възрожденеца през 1773 г. в село Ампелино, сега квартал на Асеновград. В самоковско-доспейската легенда липсва и Паисиевия брат Лаврентий.

Странното е, че тамошните радетели за родство с националния възродител напълно са пренебрегнали и написаното от най-вещия по въпроса самоковец, учителя по история Христо Семерджиев. Баща му е от Разложко, но се преселил и оженил за самоковка, та синът е познавал отлично и двата диалекта, затова категорично отхвърля претенциите на банскалии. През 1912 г., когато страната се готви да чества 150-годишнината от написването на „История славеноболгарская”, Хр. Семерджиев отпечатва във в. „Ден”, броя от 28 април голямата статия „За родното място на Отца Паисий”. Като поставя въпроса, от кой край на Самоковската епархия произлиза патриархът на българското възраждане, дава отговора, че това може да се узнае „като се взрем в езика на историята му”. Изтъквайки глаголните форми „преписуйте”, „ревнуете”, „милуе” и пр., той заключава: „Тия форми и досега се употребяват в говора на палакарийските селяни, и досега те казват: зиму?е, добру?е, живу?е, милу?е, помину?е и пр.”

Следващата 1913 г. излиза от печат богато фактологичната книга на Хр. Семерджиев „Самоков и околността му”, в която очертава възможните граници на родния край на Паисий: „По всичко личи - пише учителят историк - че той е из някое село из Палакарията, па било от тия по самата река Палакария или онези оттатък Верила или тия из Голо бърдо или Витоша.”

(По онова време и Владая е влизала в Самоковската епархия под името Лешница. Село Кралев дол се е излегнало на един слънчев Голобръдски склон, изцяло открит към плавно спускащите се югозападни склонове на Витоша. Ето как стигнахме и до заветното родно огнище на Паисий! - б. Ц. Ж.).

Веле Кралевски, напуснал селото като юноша, за да учи гимназия в София, сетне завършва Историко-филологическия факултет и много години учителства в най-престижните гимназии в столицата и страната. Става и инспектор по български език и литература при Министерството на просветата. Едва в зрялата си възраст посещава родния си дом в Кралев дол и е дълбоко развълнуван от многобройните факти, предания и спомени на местните жители за Хилендарските братя монаси от свещеническия род в селото, наречен по-късно Паисов; за съществуващата Паисова махала, Паисови ниви, ливади, воденица, и дори една Паисова чешма (Калужарец), строена от великия им съселянин. И най-важното: разгръщайки отново „История славеноболгарская”, открива към 240 простонародни думи и обрати от местния говор. Тогава пише и публикува във в. „Независимост” от 15. Х. 1923 г. статията си „Отец Паисий Хилендардски е родом от с. Кралев дол.”

Известието предизвикало голям интерес сред цялата общественост и будният Софийски митрополит Стефан назначил комисия, председателствана от младия учен Иван Снегаров, епархийския инспектор протойерей Христо Тошев и протойерей Стоян Цветанов, потомък на Паисий, енорийски свещеник в Банкя. Комисията посетила Кралев дол на 10. и 11. ХІ. 1923 г. и прави обширна анкета с възрастните, че и с по-младите членове на Паисовия род. Резултатите оформя в доклад до митрополит Стефан, публикуван в списанието на митрополията „Народен страж”, кн. 18, от 15. ХІІ. 1923 г., заключението на който е: „Възродителят на българския народ Паисий Хилендарски е роден в с. Кралев дол.”

Години подир това Веле Кралевски продължава да е пламенен и неуморим защитник на Кралев дол като родно място на Паисий. С нови езикови данни и свидетелства той публикува статии в почти всички тогавашни вестници и списания (част от тях могат да се видят в сборника „Паисий Хилендарски, от Банско или от Кралев дол?”, изд. „Иван Вазов”, 2001 г.). Води страстни, но професионално мотивирани полемики с много свои опоненти.

Така подготвил общественото мнение, в началото на 1933 г. БАН по инициатива на нейния заместник-председател проф. Васил Златарски и със съдействието на Светия Синод организират тридневна научна сесия в големия салон на Академията, на която В. Кралевски блестящо защитава тезата си за Кралев дол. Селото се приема за най-достоверното родно място на първия ни възрожденец, влиза в учебниците и научните съчинения и в него цяло десетилетие стават националните му чествания.

Мълчанието по този въпрос десетилетия наред все повече се превръща в народностен срам и загуба на национално достойнство. Отговор дължат ръководителите на Българската академия на науките, специализираните институти по история, литература, езикознание, балканистика, отците от Светия Синод, Президенството, министерствата на просветата и на културата, творческите съюзи, цялата ни културно-политическа и родолюбиво-демократична общественост…. И не е ли време тъкмо през настъпващите големи юбилейни Паисиеви годишнини да се сложи край на тая умишлена бездомност на първия ни историк и писател и се върнат честванията на паметта му в истинското му родище (по израза на акад. Александър Теодоров-Балан) село Кралев дол?…

(Друг възможен ход е: кралевдолската кукерска дружина, която по своята оригиналност и внушителна зрелищност няколко пъти спечели големи отличия на Международния фестивал в Перник, да изведе на жълтите павета в столицата всичките жители на селото, че и от цялото Струмско поречие. Водени от самия Паисий с тояга в едната ръка, а с другата вдигнал високо Книжицата си, та с громола на хлопотарите и ужасяващите маски и танци да стреснат и пропъдят злите духове, юродите-майцепредатели и кралевдолски отрицатели вдън горите тилилейски!…)

Нужно е да се спрем и върху още една удивителна загадка за Отеца, останала незабелязана от целия досегашен сонм звани и не съвсем призвани, учени и недоучени изследователи на живота и делото му. Думата ни е за игуменството Паисиево в големия Хилендарски манастир. В светата обител той пристига 23-годишен - 1845 г. Вероятно там вече е бил по-възрастният му с 20 години брат Лаврентий, но това не е сигурно, тъй като липсват преки свидетелства.

За игумени на такъв манастир „като пръв сред равни” са били избирани възрастни монаси, с житейски опит, доказали качествата и способностите си да се грижат за реда и благосъстоянието на голямата монашеска общност. Сетне до края на живота си оставали проигумени. Но тук внимавайте в картинката, драги читатели! Две-три години преди да създаде Книжицата си, Паисий вече се подписва проигумен, сиреч бивш игумен на светата обител, след което игуменства доста по-старият му брат. Това би могло да означава, че още с пристигането си в манастира бъдещият летописец вече е притежавал висока семейна или придобита религиозна и хуманитарна образованост и житейска опитност. Но понеже сам пояснява: „Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах”, по-вероятното е, че през петнайсете години в манастира е проявил някакви изключителни природни способности да се учи и изгражда характера си, за да спечели безусловното доверие на цялото братство, та - необичайно млад, тридесет и пет-шест годишен, да бъде избран за игумен.

И тези феноменални черти от нравствения облик на първия ни възрожденец остават потънали в „тъмнините дълбоки” на живота му.

За най-истинно обаче смятам, че Паисий по рождение е носел гения на държавотворния ни народ да оцелява при всякакви обстоятелства, като спастря най-напред духовността си. Че, словото е било несломимото му оръжие, вечното нашенско Аз, Буки, Веди, Глаголи, което, по Божие повеление, възкресява за живот и мъртвите…“О, велик е бил Отец Паисий!…”, ще възкликне Васил Друмев (търновският владика Климент), в един от първите броеве на Периодическото списание на Българското книжовно дружество, възникнало още когато сме били под игото. В следващата книжка на списанието веднага ще го подкрепи ученият историк, професорът от Харковския университет Марин Дринов, който в статията си „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му” от 1871 г. ще изрази възхищението си от примера му „що може да направи сам човек за цял народ!” И ще продължи с думите си, че в оная епоха на пълна безнадеждност „над българската земя как заждително слово над първоначалний хаос се раздаде гласът от Хилендарския манастир: разнебитените и разглобени българи от този глас наченали да се сглобяват пак в един народ.” А проф. Иван Д. Шишманов ще го нарече „чудо”: „Едно чудо се случи в края на миналия век пред очите на стария свят: един убит народ възкръсна внезапно, едно забравено име зазвуча изново. И със изумление светът се запита: нима това, което се движи, пъпли и шири от Дунава до беломорските вълни, от Черно море до Шар е живо и има собствени начала, афекти и страсти, своя воля и душа?”

Паисий със своята пламенна вяра и убеденост в достойнствата на сънародниците си наистина повтаря Евангелската притча за Лазаровото възкресение. Извика мощно (като с „ерихонска тръба”) на доведения до мъртвешки сън и безпаметство свой народ: „Стани и върви към новото си бъдеще!” И биде чут!… И чудото се извърши!… Започва свестяването и крепне решимостта най-напред у малцина въодушевени негови следовници, а сетне и на широките трудови слоеве в борбата за духовна и политическа свобода, за човешки правдини.

И ако физическият образ на Първобудителя е разтворен във времето и пространството на българската вселена, както квасът в тестото, за да се роди хлябът наш насущний, то нравственото му величие и безсмъртие е в гените на всички ни.

Неотдавна млади и стари в татковината ни участваха в разгорещените спорове за най-великите българи. Накрая отсяха десетина имена. Паисий беше в челната тройка, а за най-велик посочиха Левски. „Пръв след Бога!” - както непремерено го нарече една писателка на исторически романи. Но и тогава мнозина ги гризеше съмнението, че и съвестта: Ами ако не беше Паисий със своята малка, но велика Книжица, щеше ли да го има Апостола на свободата, Раковски, Ботев?.. Днешната България!?…

Ето как Хилендарецът може да се окаже най-великият й Син!…

Явил се в съдбовно време за народа ни, той сам е прозрял целите и правилата на светослужението си и ги е осъществил блестящо.

Тук отново се докосваме до магичната същност и въздействие на небесно озарената човешка личност. Паисий - уж недостатъчно образован (по неговите думи), болнав и слаб физически, но с изписаните петдесетина листи на Книжицата си, подшити с вълнен конец, става творец и изразител на повелите на времето. (Проф. Иван Д. Шишманов по място и заслуги за нашето възраждане го съпоставя с Данте и Жан-Жак Русо в Западно-Европейския ренесанс!). Хилендарецът природно е носел изключителността на правилата и се самосъздава чрез тях. И вече обясними стават несполуките на цял низ титуловани особи, които напразно търсеха някакъв Йерусалим на материално и духовно средоточие, род знатен и богат, в който да се яви и въздигне такъв великан на българщината. Богопосоченият сам става на себе си центърът, причината и следствието на всичко, произлязло от това.

„Добре е човек да се роди в Рим, но за свърхчовека е все равно: може и в Назарет!” (Из пътеписа „Банско. Излет по Разлога”, от историка и писателя на този край Никола Попфилипов, в. „Мир”, 9. VІІІ. 1930 г., когато научава основанията на Пернишкото село Кралев дол да е родище на Паисий.

Невидим, този наш Прометей продължава да върви помежду ни (само училищата и читалищата с неговото име в страната са над 200!)

„Отец Паисий обикаля още /

и проверява българската кръв!”

(Ев. Евтимов).