ХАЧКО
Хачко е мой учител. Беше мой учител по химия само една година, когато бях в десети клас на шуменската Първа гимназия и дори само формално, все още си е мой учител. Има проблеми със здравето и излиза само при по-хубаво време. Последните му преходи бяха доста редовни и поддържани от последните протести. Тръгваше по Мария Луиза, близо до бившето кино Цанко Церковски , и стигаше навреме до Президентството, за да изпрати протестното шествие, което оттам се отправяше по маршрута си.
Хачко е от сините. Разочарован син. Окончателно разочарован. Сега е член на най-многобройната партия, партията на разочарованите. Сред тях има малка група идеалисти до степен да вярват, че все още може да се направи нещо за България. Неразочарованите се делят на две групи. В по-малката са тези, които твърдо знаят, че нищо няма да се направи, въпреки че групата им е формирана с цел да направи нещо. В другата и по-голяма група влизат хора, които са абсолютно сигурни, че нищо повече не може да се направи.
Хачко е вече напълно убеден, че допълнителното въвеждане на възможни цветни нюанси във вече много богатия политико-икономическия спектър на днешна България е напълно излишно по простата причина, че нюансите затова и са нюанси - не могат да имат нещо повече от третостепенно значение. На въпроса ми какво е това, което може да има второстепенно значение ми отговори, че не знае, но че е уверен, че ако се намери какво е то, можело да се очаква появата на светлина в тунела.
Аз му пращам понякога по електронната поща файлове с линкове за лека музика, подредени по мой вкус, формиран до голяма степен през студентските ми години, през 1960-те, от финансово полунелегалната музикална мафия на моя приятел Кольо Протопопов, който, вероятно, с одобрителна насмешка ме гледа сега някъде “отгоре”, от вечните музикални ловни полета. Файловете са моя отплата за “китките” от забавни и класически “парчета”, подбирани от Хачко за нас, десетокласниците, през далечната 1958, записани на първия соц-магнетофон “Смарагд” - германско чудо на електрониката (20 килограма механика и 2 килограма електроника).
Тогава Хачко беше съвсем млад учител. Оригинал! И малко страшен, независимо, че е по-скоро малко дребен, елегантно дребен. Влизаше в клас винаги добре облечен, сако, връзка, държеше големия учителски дневник с два пръста за единия ъгъл, полуобърнат към нас вторачено отсичаше “Добър ден! Седнете си!” и бързо, недочакал стандартния хоров отговор “Добър ден, другарю учител!”, някакси естествено станал излишен и заемаше място зад малката учителска катедра.
Тишината беше пълна - в началото поради особеното му влизане в стаята, а после поради по-сериозна причина: никой не можеше да бъде сигурен, че няма да бъде посочен да отговори на поставен въпрос, ако началният отговор от друг не беше правилен, или недостатъчно пълен. Опасността дебнеше даже по време на новия урок през втората половина на часа, а отговорите имаха значение за крайната оценка за срока. За последното не бяхме сигурни, но заплахата висеше във въздуха постоянно. Изпитваше едновременно по пет-шест души, като на всеки се очертаваше вертикален сектор от черната дъска, където трябваше да се “развие” даден въпрос. Ученикът най-вляво започваше да говори най-напред и беше прекъсван с въпроси. Останалите на дъската бяха първите жертви за корекция на неправилен отговор, а след изчерпване на този контингент идваше редът на някой от седящите на чиновете. Всичко беше нащрек. За каквито и да са други разговори и дейности не можеше и дума да става.
Имаше слабост към отличниците, правилно предполагайки, че ако ги пита по-често, ще има по-малка загуба на време. Съпътстващият психологически ефект, обаче, беше доминиращият - всички отличници-зубрачи се оказваха периодично в отчаяното положение да мислят по нещо, което явно спадаше към урока, но го нямаше черно на бяло в учебника. А по-посредствените, свикнали да дават грешни отговори, понавириха глава, защото в тяхната група взеха да се вливат отличници. Дисциплината беше на умопомрачително високо ниво най-малкото поради факта, че всяко по-особено движение или шум ставаше повод за атака с въпрос. Грубо казано, всеки час почти половината клас имаше основание да си мисли за “инцидентни” оценки, които се записваха и изглежда влияеха на крайната за срока, но как точно влияеха, беше енигма. Новият урок се диктуваше и само малка част от него съвпадаше с написаното в учебника. Беше ни заявено, че преподаваното в клас само обяснявало и пояснявало написаното в учебника, заучаването на което би трябвало да не е проблем, като се има предвид диктуваното в час.
Някакси естествено се оформи една малка група кръжочници, тройка от която нарекохме Nickel and Company, с проект по електрохимия - никелиране на метали. Пак съвсем естествено ни бяха връчени ключове от кабинета по химия, който се оказа предпочитано място по всяко свободно време. Най-напред си никелирахме бронзовите монограми на униформените фуражки, което стана причина за периодични забележки от страна на директорката - известна партийна функционерка. Обяснявахме й, че работим по проект да ги никелираме “обратно”. Без да посочваме срок, разбира се. По-късно разбрах, че в богатото ми досие, благодарение на баща ми, опозиционер-звенар, имало записано, че Хачко е събирал в кръжока по химия деца на фашисти. Моя милост, значи, на първо място.
Чистехме, подреждахме и преподреждахме всички шкафове с химикали и така неусетно научихме имената им. В почивките си варяхме “кафе” от печена леблебия и го пиехме през дълги и тънки стъклени тръбички - ако смучеш леко, кафето идва почти студено и се затопля гладко до горещо при увеличаване на “вакуума”. При тази процедура краката ни бяха по американски на лабораторния плот, а “Смарагдът” осигуряваше необходимия фон с “Бона сера, сеньорина, бона сера” на Луи Прима, или “Леката кавалерия” на Супе. Живот! Как след всичко това може да избереш да следваш нещо друго освен химия?!.
Този въпрос изникна пред мене след двегодишната военна служба. Бях приет и физика и химия в Софийския университет, но не можеше и дума да става да разочаровам Хачко с “грешен” избор. Мисля, че изборът беше направен още през 1958-ма. Тогава химическият кабинет беше моят втори дом и не беше изненада, че решихме да представим кръжока по химия на училищния фестивал за художествена самодейност. Идеята дойде от разказ на Антон Антонов -Тонич, “Изпит по химия” (в САЩ). “Нещо нечувано!” - дълбоко обидена каза моята класна, Пеева, учителка по физика - “Да забравиш напълно за представянето на своя 10-Б клас и да мислиш само за кръжока”.
А на мене в главата ми се въртеше само драматизацията на разказа и разпределението на ролите. Нищо друго. Най-големият трик беше, че в разказа имаше студент негър, който беше много важен за финалната сцена, партийно-идеологически издържана на изключително високо ниво: независимо от всички правилни отговори, този студент беше “скъсан” на изпита и протестът му срещу тази явно расистка простъпка на професора, моят приятел Андре Явруян, беше най-ефективно прекъснат от бореца Боби Роуч, моя милост, който нахлу в кабинета и изнесе на рамо дребния и ситно-къдрав черен Мишо, подходящо избран за тази роля. За достоверност и проверка го вапцахме с боя за печка (лице, врат и китките на ръцете) и го прекарахме една вечер по градското стъргало, като му подхвърляхме английски реплики. Народът зяпна и ние повярвахме в неговия артистичен талант. И на боята за печка, разбира се.
В контраст с химическите знанията на черния и къдрав Мишо, Боби Роуч си изкара изпита като на въпроса за “червения лакмус” отговори с крака на бюрото на професора, че не познава такъв човек и, че изобщо с червени няма работа. Да не говорим за милионерския син, Мишо Караиванов, който влезе на изпита с тенисна ракета и по къси панталони, а професорът се интересуваше само колко е зает баща му. Музикалното оформление на пиеската беше бясно буги-вуги, което изпълняваше на пиано синът на учителката по история, Тодор Мечков. Та това буги-вуги изглежда стана причина пиесата да бъде забранена в последния момент и само по някакво чудо дойде милостивото решение да излезем най-накрая, след всички класове и то, “ако има време”. Голяма грешка, предполагам, на директорката. Залата, за финал, направо пощуря от разбеснялото се пиано, което изглежда компенсира напълно идеологически перфектно издържаното послание за жестока расистка несправедливост.
Докато карах службата в артилерийски дивизион, Хачко напусна гимназията и започна да преподава химия в сградата на сегашния Шуменски университет, където веднъж цъфнах на негова лекция във войнишка униформа. Имам неясни спомени, че харесах една от студентките, което не е за изненада, защото е известно, че докато си в казармата, всички момичета изглеждат супер привлекателни. След това той се премести в София като завеждащ химическа лаборатория в почвоизследователския институт “Никола Пушкаров”. Там бях негов чест гост на частна практика, вече като студент в Софийския университет.
Редовно през годините съм се виждал с Хачко и съм го държал в течение на професионалната си кариера и личен живот. Запознавах го последователно с трите мои деца и по-късно с моите шест внучета. Преди време той необратимо загуби около осемдесет процента от зрението си - вижда само силуети на по-едри предмети, което му позволява да прави къси разходки и да пазарува като предлага на касиера портмонето си да си вземе каквото трябва. Донякъде загуби и слуха си, но все още можем да разговаряме по телефона. Приблизително веднъж в седмицата. Информирам го за световната, американската и българската политика от гледна точка на човек, който живее в столицата на щата Охайо. Той не е в състояние да гледа телевизия по обясними причини. Слуша само радио със слушалки. Благодари ми най-сърдечно и малко по-обширно след всяко обаждане, добавяйки че почти никой не разговаря с него по телефона. След малко ще му позвъня - утре има избори за президент на България.
Забравих да добавя: Хачко е на 89 години, аз на 79, като разликата става все по-пренебрежима. Числено. Всичко останало - не.
