БЕЗДОМНИКЪТ
Развиделяваше се. Боян се събуди и се огледа замаяно. Лежеше на леглото в спалнята си - стаята, в която бе прекарал детството си. За пореден път сънят му беше прекъснат от лая на кварталните бездомни кучета, чиито брой нарастваше с всяка изминала година. Обичаше кучетата, даже в един период обмисляше идеята да си вземе хъски, но същите тези квартални „песове и кучки”, както ги наричаше, и честите им свади сякаш го разубедиха. Този път в кучешкия хор се чуваше сподавено ръмжене, предшествано от нещо като предупредителен вой - явно глутницата кучета от намиращия се наблизо градски парк беше навлязла в територията на глутницата от квартала.
Надигна се тежко от леглото и стана да затвори прозореца. Легна отново и се опита да почете книга, но беше още сънен, а и раздразнен от кучешкия лай. После сякаш задряма отново, но пак се събуди. Стана и отиде в кухнята да си направи кафе. Обичаше утрините и първото кафе за деня - малкия отрязък време, когато оставаше сам с мислите си. Сам със себе си в самотата си. От години живееше сам, нямаше си никого, но само ранните сутрешни часове успяваха да прогонят частично самотата, която изпитваше. Въпреки това тя го измъчваше, заливаше го като лавина и не му даваше покой. Търсеше всякакви начини да я избегне, но нищо не помагаше. Дори започна да изпитва срам от това, че е сам, че няма свое семейство и че няма приятели. На всичкото отгоре хвърляше вината за самотата си единствено върху другите, но не и върху себе си.
Кафето му завря, той си наля половината от кафеварката и седна на кухненската маса, зареял поглед към изгрева, който блестеше в жълто-медени краски над съседната жилищна кооперация. Беше си изградил навика да не мисли за работа, докато пие сутрешното си кафе. Работеше като учител по литература и обичаше работата си, но тази сутрин се чувстваше изморен, защото предната вечер си беше легнал късно, тъй като имаше да проверява цяла купчина контролни на учениците си.
Спомни си за интересното си запознанство от предния ден. На връщане от гимназията, в която преподаваше, той мина покрай закритата автобусна спирка, само на една пресечка от дома му. Там имаше пейка, на която седеше около петдесетгодишен мъж, когото беше виждал и преди. Той беше с дълга неподдържана брада, гологлав, окаян и занемарен на външен вид, с мръсна, протрита и избеляла зимна шуба, с още по-мръсни дънки и прокъсани и кални туристически обувки. Очевидно бездомник. В краката му лежеше нещо като ученическа раница, чийто оригинален цвят вече не можеше да се различи. В едната си ръка държеше малка бутилка от минерална вода, наполовина пълна с жълтеникава течност - най-вероятно евтина наливна ракия, която се продаваше почти на всеки ъгъл в града. Погледът на Боян се спря върху лицето на бездомника, което беше неестествено черно, сякаш покрито с дебел слой сажди. Това, което обаче му направи силно впечатление, бяха очите на бездомника - тъмнокафяви, очертани от дълбоки бръчки, носещи белезите на преживените от тялото и душата неволи. А от погледа му струеше добродушие, природна интелигентност и тъга. Боян имаше чувството, че цялата човешка добрина и мъка се е събрала в погледа на този мъж. Такъв поглед беше виждал у дядо си, който се бе поминал преди много години. И може би точно това накара Боян да се спре, загледан в бездомника, и да го заговори. Приближи се към него и каза:
- Добър ден. Как сте? Имате ли нужда от нещо?
- Добър ден - отвърна непознатият, а добрите му очи разучаваха Боян с любопитство. - По принцип имам нужда от лек против хронична самота. Благодаря, че попитахте все пак. Явно много ми личи. Пък и рядко срещам учтиви като вас хора. Сигурно защото плаша околните.
По изказа му личеше, че е образован човек, което заинтригува Боян още повече, и той седна на пейката до него.
- Как се казвате?
Бездомникът го погледна с още по-голямо любопитство, усмихна се и тихо рече:
- Викат ми Големия принц… Сещате се, нали? По аналогия с Малкия принц на Екзюпери.
Боян онемя от изненада. Никога и за нищо не света не би предположил, че зад неугледния външен вид на този човек се крият някакви литературни познания. Затова, за да разбере дали отговорът на непознатия не е заучен, Боян добави:
- Какво правите?
- Пия - отвърна точно както в „Малкия принц” бездомникът, само че някак весело и насмешливо, а не мрачно.
- Защо пиете?
- За да забравя - непознатият продължи да цитира репликите от „Малкия принц”, като очевидно се изненада, че Боян също ги знае.
- Какво да забравите?
- Да забравя, че ме е срам - отговори бездомникът и без да дочака поредния цитиран от Боян въпрос, продължи с натъжен глас. - Само че за разлика от пияницата в „Малкия принц” не ме е срам от това, че пия, а от това, че не мога да се преборя със самотата, в която се давя. Срам ме е, че съм самотен - той наведе глава безпомощно, а тялото му сякаш искаше да се свие и изчезне.
- Е, недейте сега така - опита се да го успокои Боян, - всеки преминава през такива състояния. В това число и аз. Знаете ли какво… ? Защо не ми дойдете на гости да си поговорим за Малкия и Големия принц и за самотата? Живея на съседната улица, ей там, зад ъгъла.
- Благодаря за поканата, но няма да дойда - тихо, но решително отвърна бездомникът.
- Но защо? От какво се притеснявате? - попита Боян.
- Нали ви казах - искам да забравя. Искам да забравя дори, че ме има.
По решителността в гласа на непознатия, Боян разбра, че той няма да тръгне с него. Стана му мъчно за този човек, за състоянието, в което беше изпаднал. Бръкна за портфейла си, извади банкнота от 20 лева и я подаде на бездомника.
- Ето, вземете. Приемете тези пари, защото напълно ви разбирам и защото и аз „боледувам” от същата болест. Затова искам да ви помогна да забравите, макар и временно.
- Какво правите? - попита бездомникът, сякаш неразбиращ какво става.
- Давам ви пари - учтиво отвърна Боян.
- Защо ми давате пари? - продължи да недоумява непознатият.
- За да забравите - натъртено каза Боян и продължи. - Понякога смисълът на човешкото съществуване преминава през забравата, не мислите ли? Познавам това състояние и знам, че всеки допир с реалността отваря нова рана в душата ви. Вие със сигурност сте изгубили смисъла на живота, защото сте дали отрицателен отговор на вечния екзистенциален въпрос „Да бъда или да не бъда?”. Но помнете, че след забравата следва осъзнаването. И затова ви давам тези пари - не за да ви помогна да излекувате раните, нанесени от реалността, а за да забравите за тях и евентуално да преодолеете забравата по-бързо.
- Да, защото забравата е фундаментално нещастие - добави бездомникът, сякаш обнадежден от думите на Боян.
- Може и така да се каже, но да знаете, че забравата може да е разрушителна, но и пречистваща. Тя е катарзисът за вас. Нали знаете какво е „катарзис”? - попита Боян.
Бездомникът го погледна косо, усмихна се и каза:
- Според Аристотел катарзисът е пречистване на духа от низки страсти, а при мен лично низките страсти с лопата да ги ринеш - непознатият намигна дяволито, - а според Гьоте състраданието и страхът ни очистват от такива чувства, тоест за него катарзисът е умиротворяваща завършеност - единственото условие да бъдем трагични. Аз пък лично смятам, че и без разни там условия изглеждам достатъчно трагичен. Аз съм една завършена трагедия - каза в заключение бездомникът и се усмихна широко.
- Откъде знаете тези неща? - попита удивен Боян. - Какъв сте по професия?
- Учител по литература. Бивш.
Развиделяваше се. Боян се събуди и се огледа замаяно. В ушите му прокънтя силното бръмчене на двигателя на раздрънкания междуградски автобус, който спря на автобусната спирка за най-ранния си курс в 6:00 часа сутринта. Все още сънен, той се ядоса, че градският транспорт бе прекъснал интересния му сън. Огледа се отново. Лежеше на пейката на закритата автобусна спирка - пейката, на която спеше от няколко месеца насам. Неколцината пътници в автобуса го наблюдаваха с любопитство. Вече беше свикнал да го наблюдават с любопитство. Надигна се тромаво и седна, без да усеща изтръпналите си от нощния хлад крака. Изчака автобусът да тръгне, бръкна в раницата и извади ново шише с жълтеникава течност, която щеше да го поведе към забравата и нейната пречистваща и умиротворяваща същност.
