Георги Майоров

Познавам писателя Марко Марков още от времето на пловдивския вестник „Комсомолска искра”. Достойно искреше с будна съвест, с бунтовен хляб и вино, с родолюбива обич и ненавист, с ясен граждански влог в делото и социален протест срещу неправдата, с баладичен унес и патриотичен възторг.

И с първата си стихосбирка „Пръстен” (1975) не тръгна да дири победа в живота, а своя стих. И се венча за поезията. Така, закичен с Орфеевото цвете безсмъртниче - хаберлея родопензис, веен от люлчина песен, го срещаме днес.

Сега го виждаме в целия му творчески ръст чрез събраното му книжовно дело в десет тома по 550 страници. Първи и втори том - поезия, трети - проза, четвърти - проза, драматургия, интервюта и публицистика, пети - размисли и изречения, шести и седми - преводи, осми и девети - литература за деца и десети - критика за творчеството на Марко Марков, спомени и евентуално галерия снимки.

Първите пет тома излязоха през 2020 и 2021-а година, а останалите са под печат и формиране. Дело венец за предстоящата му осемдесетгодишнина.

Съставител и редактор на десеттомника е всеотдайният родолюбец - поет, публицист, преводач и издател на електронното списание „Литературен свят” Георги Ангелов, трудолюбив до безумие и талантлив до безсмъртие.

Не можем да подминем и съпругата на Марко Марков - доктор Румяна Маркова, която за него е любов и вселена. И е самата истина. Виждам как като орлица трепери над здравето му и за опазването на неговото книжовно наследство. Тук обаче коментарът ми е само за неговата поезия, за стиха в стих на духа.

Марко Марков влиза в литературното пространство с младежки устрем за възход на Родината. С речи крачнали на стреме, под оплискани с кръв и пот знамена, с бродерия от рани партизански.

От „битки стари” осветен, за нови песни и нов живот. От глината в огъня формова своя идеен тен, в ранима душа от човешки съдби. С тях зрее перото му от порива до високото изкуство.

Същевременно е разочарован от разнопосочния посев на бездушие в обществото, та се пита: „Дали умира лебед в нас самите, / или се ражда експонат”, с верен усет за деградацията на човека в обществото, когато сляпо вярвахме във въздиганата в синевата болшевишка идея да се построи рай върху пясъчни основи.

Илюзия, сред която възвишено, но и страдалчески се носи неговата песен. Вижда се като „добър Дон Кихот”, който събира „разкъсани петолиния / цял живоот”. Но такова е зараждането на таланта и съдбата на поета:

Светят нечии нощни стъкла
над чертеж,
над поема,
над колба.
Блясва в някого рудна следа,
дирена с обич и болка. („Сбогуване”)

Това е времето на полувековния устрем, когато с перо в ръка, стрелката на компаса му показва дарба. С народоволчески песенни мотиви „вика кръвта ми / люто и върло - / какво съм, земьо, пръст или вятър”. И поетът върви „толкова години, / от пропасти помилван, / от върхове люлян”.

Поезията на Марко Марков се въздига от родния му Филипопол, който всеки ден му навява люлчина песен за мъдрост и радост човешка. Като лекар думите „прослушва най-старателно”, за да разпръснат сумрака в неговия поетичен строй.

Съдено му е да пее и плаче, над свои и над хорски радости и мъки. Сякаш в синхрон е и обложката на първи том, в която по стъкло, а всъщност по родината, се стичат сълзите на неговата горест, защото живее в държава на изкуствата.

Дори природните картини в поета живеят динамично през сезоните на неговия ден, изчистени от всеки грях с огън „кипнал из гърдите”. За да бъде истински във битието и в стиха. И на всеки въображаем опонент дава „троха надежда - за да не гладуваш, / искра от песен - за да не студуваш, / и тиха дума - да не бъдеш сам”.

И действително - думите на Марко Марков са тихи, но крещят в ушите непослушни, не се боричкат за ненужна слава, знае тяхната цена и, пак тихо, се изповядват пред небето. Защото поезията е негово верую:

… превит от тъга над белите листи,
болен от дългове и от слова,
най-накрая на тази, която измислих,
ще подаря един свят - защо ми са два? („Днес ще бъда добър”)

Не е вярно, че е измислил поезията, той я носи в себе си и в един момент я извикал да излезе от духа му и да я раздава на читателите. Толкова съкровена и непринудена идва при нас. Скулптор сякаш е изваял неговия дух и като творение го открива „тържествено / за бъдещите поколения”. За нас, за скъпата България.

Непрестанно търсещ „думи за ехото”. С повелята, че „думата може да служи, но и да бъде прислуга”. И неговата дарба отпява повече като епика, извайва своя връх, защото „връх без гроб България /не тачи”. Сам неподозирал какво ще излезе от неговото творчество - уверен и колебаещ се в сбъдването:

Сам със себе си…. Само тая
отесняла от стихове стая. (От „Тъга”, 1995)

В творчеството си Марко Марков изживява еволюция. Ако осемдесетте години на ХХ век перото му е вдъхновявано от борбата за свобода и дадените жертви за нея, то през 90-те години светогледът му се променя. Все повече се съсредоточава върху тихото вглъбяване в духа на човека.

Вече надделяват вътрешните колизии за смисъла на живота и рамката на светогледа се уголемява. Върху поетичното платно се появяват акварелни багри на бушуващата човешка резигнация, която с морски талази се блъска в нащърбения от удари обществен бряг като драма на промените.

Той се вглъбява и затваря в своето вътрешно „Аз” - за любовта между хората, за „всичко грешно / или сгрешено вътре в нас”. За страшната трагедия, когато сме живи, а всичко е умряло в нас с рухването на идеалите.

Но не може да се примири с това, не може да се откаже от ролята на извора, който ласката „раздава / на корен / на човек и на държава”. Чувства се същият и друг. Безбожник и самотник пак, неспрял да води войни със своя „наивен, несръчен живот”.

Вплита все повече мисъл за смъртта. Страхотно го измъчват жестоките, безумни промени в селото и града. Навсякъде мрак струи като плесен.

В поета Марко Марков кръстосаха шпаги две епохи със своите етапи - кървавата борба и социалистическият устрем към неосъществимата велика идея на човечеството за мир и прогрес, и възторгът и крушението на Новото време.

От стиховете, писани в различно време, се откроява тенденцията Марко Марков постоянно да се връща към времето, когато държавата ни е „заселена със свобода / и смърт”, но дали племето ни пак „на бой ще тръгне”, за „да я люшне в своя слънчев свод”.

Връщане чак до капитан Бураго, освободителя на Пловдив от игото на поробителя и през тайните явки и партизанския борчески път. Темата за борбата непрекъснато го плиска в очи и възвира виното в сърцето му.

Така създава „думите от пръст и светлина”. Човечен и разгърден за обич, бълнуващ „байрак, куршум и връх”. Емнал се да спасява:

Небето - посърнал стих,
земята - разграбена песен.

Дълбоки преживявания, които носят в своята глъб упование и тъга, раждат святото чувство за род и жена - единствена и възвисима, съпругата Румяна, с която животът на поета звучи „прекрасно и красиво”.

И му е достатъчно само нея и Родината да има, които лекуват и „самата смърт”. Много любов е изтекла, много любов е изпята. От предмети и природа, от хората за хората - с метафори звънтящи и потайни, преки и иносказани разпятия на духа, откровени епитети към непознатия ни връх - на чувства и страдания дори в отвъдното.

Свят, в който „очите на идеята сълзят” и не може да бъде иначе сред толкова възход и падения. Все пътува през огромното море, в което човекът е „всестранно развита безличност”, поевтинял от инфлацията на ония и тия.

Затова всред всичките бъркотии, най-верен го намирам в стиховете. Превежда света на български език. Всичко, което съществува се вписва в живия свят. С надежда някой стиховете му да разгадае, че сълзата му трепти в безкрая и търси края.

Защитен от своя дълг:- „не се поддадох на съблазни, / не се продадох ни веднъж”. В реален и измислен свят, свързал двата края, получил „един омагьосан кръг”.

Рубаите на Марко Марков са класически издържани, но пак са съпроводени с мъки и страдания, много философски заредени, с игривост на думите, с танцуваща мисъл, с любов и размисли попътни и разпътни, верен на тъгата на Омар Хаям, сроден с неговата шатра. Малко критичен, но с приличен тон и към себе си:

И теб ще оплени ръждата всемогъща,
перо, поскърцващо сред тази тиха къща.
Но песента, която ти записа,
подобно светлина все някой ще прегръща.

И действително, рубаите на Марко Марков заслужават топла прегръдка. И цялото му книжовно дело.

Свободният стих, (литературно - верлибите) трепти в струната на Марко Марков с тъгата на конекрадеца, но неоткраднал нищо друго, освен стих в бяла нощ. Музика, която се пие „на бавни глътки, / на тихи глътки, / само от двама”.

Танц на дух и тяло, които „се сливат” за много хора и малко имена. Все търси скулптора в себе си да претвори душата, но не може да се самоизвая.

Тогава кара стихът да диша - може да не е всепознат, но е познат от Вселената за брат на душата. Самота, лекота и къртовски труд, та когато ридае, сърцето му пее.- за нас, за всички с битие за битието.

Поезия, отворена за събуждане на много въпроси. Авторът им дава решение, но читателят може да има и свое.

Поезия в широки граници, дълбоко впити в непомръкващия дух на Марко Марков.

Редуват се и хайку стихове със стонове, стонове. Ето един от тях:

Скача душата,
пъргава катерица,
от стон на стон в мен.

А тези триоли са 755 на брой, писани за десет години (1995 -2005), изцедени и изтекли през пясъчния часовник на поета. Сега събираме и ги броим като златни песъчинки.

Успоредно с тях, когато се измори, пише едностишия. Те ни казват: Дори единичният ред на поета е стих, щом го озвучим с изкусно слово.

В тях, повече от всичко, звънти метафората и сентенцията от вопъл, прободени от сатиричния кинжал, като: „Със самота е пълна всяка чаша”, или „Миниатюра: „И в капката живее водопад”.

В последните десетилетия Марко Марков действително тежко изживява крушението в обществото. Оптимизмът е секнал, налегнат е от протяжните елегични чувства и сам признава: „Единствено елегии за одата аз пиша вече”.

По същото време го връхлитат и епиграмите, повечето с отправени филипики към политиката, или към морала: „Отечеството е любезно, / когато е … полезно”. Апострофите също са по най-актуалните теми:

По Иван Вазов:
„Език свещен на моите деди”,
начетен варварин те наследи”.

„Език свещен на моите деди”,
с чуждици кой така те подреди?

Народните маркови пословици и поговорки са изградени като реплики по народни поговорки и са случени авторски умотворения.

Стиховете по арменски пословици и поговорки в четиристишия също наподобяват реплики на автора.

Марко Марков има полифоничен глас за своите песни. Затова е широко разлистен за различните жанрови превъплъщения.

Не се съмнявам, че събраното творчество на Марко Марков е сериозен влог в българската литература и духовната култура на България.