Думи за „Литературна анкета с Никола Радев” на Никола Иванов

Елена Алекова

На 23 декември 2020-а Никола Радев щеше да навърши 80 години, но Бог имаше други планове за него и си го взе. На 17 юни 2016-а. Надявам се сега те да ходят заедно по небето, потънали в благи беседи за живота, за хората, за света, за смешните и тъжните неща, за земните и за небесните… И да хвърлят по едно благосклонно око към нас, грешните, които все още тъпчем тая наша многострадална земя…

За петте години без съпътника на Господа по земята се случиха тук няколко прекрасни събития, свързани с него - видяха бял свят две книги, които допълниха облика му на писател от висока класа и на безподобен мъдрец, на личност безкомпромисна спрямо низостта и неправдата, на добър и светъл човек. През 2018-а излезе от печат „Книга за Никола Радев”, а в края на миналата година - и „Литературна анкета с Никола Радев”. И двете книги са продукция на варненското издателство „Славена”. И двете книги излизат по инициатива и с прякото участие на Никола Иванов - на първата той е съставител и редактор, във втората е събеседникът -„провокатор” на анкетата. В първата виждаме Никола Радев някак изотвън. Образът му израства и се разраства пред нас, пречупен през призмата на литературни критици и анализатори, поети, белетристи, колеги по служба и приятели, журналисти - в отзиви, статии, анализи за негови книги и творби, посвещения, спомени, интервюта с него. Втората ни го показва изотвътре - през неговия собствен филтър. Такъв, какъвто е - от дете до последните му години. По този начин изграждаме в себе си и представите за онова, което не всеки от нас е имал възможност да улови и осъзнае в него, общувайки с него в различни периоди от неговия живот за по-кратко или по-дълго време.

„Книга за Никола Радев” бе представена в Националния литературен салон „Старинният файтон” (в Столична библиотека) на 15 май 2019-а. (За малко да кажа „преди новата ера”… Да, напоследък все по-често се натрапва усещането, че 1 декември 2019-а - денят, в който някакъв човек прояви за първи път симптомите на съвременната коронована зараза, - е разделен, в смисъл на преди и след новата ера, за нашето съвремие.) За мен е чест дето и „Литературна анкета с Никола Радев” на Никола Иванов представяме днес тук, в самото средище на Файтона*. Добре дошли, приятели на писателя, на тази среща, на която той ни събра. Сигурна съм, че не просто ще си спомним за него, а някак и ще пообщуваме с него, та дори ще се докоснем до него - ако не с ръка, то поне със сърце и дух… Добре дошъл и ти, Никола… Заповядай сред нас… Мястото ти в сърцата ни е винаги за теб запазено…

* * *

Знаем, че Никола Радев не обичаше да говори много-много за себе си. Но анкетиращият го Никола Иванов, негов близък дългогодишен приятел, знае как да предразположи, да разгов?ри мълчаливеца, за да измъкне от него не дори зрънца, а шепи злато. Диалогът се води непринудено, завладяващо…

„Не е имало предварителен план - споделя в „Необходимо предисловие” литературният критик - или намислени въпроси, които да предоставям на писателя и той да отговаря писмено. Всичко е било спонтанно, недирижирано, естествено. Просто сядахме у тях в апартамента му в „Младост 2″, включвах записващото устройство и започвахме разговор. Някои от записите са правени вкъщи в Пазарджик, когато ми е гостувал с Райничка (съпругата на писателя - бел. Е. А.), други в Почивната станция на СБП във Варна, защото в продължение на 10-15 години всяко лято ходехме заедно на почивка там”.

Детството… Студентските години в Литературния институт „А. М. Горки” - Москва, в семинара по проза на Сергей Залигин… Годините като моряк… Ходенето по мъките като издател… Появата на първата собствена книга, на останалите, на най-обичната - „Когато Господ ходеше по земята”, претърпяла няколко издания… Времето като председател на Съюза на българските писатели… Всичко това, а всъщност цял един живот е предаден пестеливо, живо, интригуващо, както само Никола Радев го умее… Кратки разкази, по-скоро притчи… Поръсени… тук - с малко тъга, там - с малко хумор, тук - със самоирония, там - с онзи дали укорен или доброжелателен, дали леко уморен от глупостите на света или ведър пронизителен поглед, който като че сваля всичките ти маски и стига до онова, което си. (Колко гол и беззащитен те кара понякога да се чувстваш този негов поглед…) Нещо като „Когато Господ ходеше по земята”, само че в по-друг, по-интимен, мащаб… Съдбовните му срещи… Знаковите му разговори… С изумителна памет за истории и събития… Толкова много неща, където няма откъде другаде да научим - най-често наблюдавани или преживени от него самия, а понякога и дочути на маса от някой друг, но добили нова енергия, попадайки в обсега на неговото силово поле…

Откъде идва тази енергия словото му? Докато пише, Никола Радев успява да концентрира повествованието в една жива сюжетна ядка, от която избликват рой разклонения -  асоциации, отражения, отблясъци, близки и далечни. Подобна е на онова синапово зърно, което уж „…е най-малко от всички семена земни; а кога се посее, пониква и става по-голямо от всички злакове, и пуска големи клони, тъй че под сянката му могат да се подсланят птиците небесни” (От Марка свето Евангелие 4:31-32). Събрано в тази сюжетна ядка, словото на писателя излъчва мощна енергия. А видно от „Литературна анкета с Никола Радев”, не само писменото му слово е генератор на енергия, но и разговорното му, устното му слово. Затова вероятно през цялото време докато четеш анкетата, имаш чувството, че словото на Никола Радев сякаш физически те докосва и че дори през него дочуваш гласа му…

Някъде тук именно се откроява заслугата на Никола Иванов. Той е оставил словото на писателя да се лее в естествения му ритъм и слог. Не го е изглаждал по свой тертип. Не го е разреждал с чудати свои размишления за едно, за друго. Останал е някак скрит зад еднофразовите въпроси, подсказки, продължения на мисли, мотиви, асоциации Никола-Радеви… Това е, защото литературният критик много добре познава писателя - житието-битието му, характера му, навиците му, душата му. А то ще рече че е бил истински приятел и че добре го е слушал през годините на тяхното приятелство. Впрочем, литературният критик трябва да притежава и това умение, да бъде добър слушател… Защото между писателя (говорим за истинския писател) и словото на писателя няма разминаване. В този смисъл беседите с писателя доизясняват творбите му или творбите доразкриват личността му, човека, който той е. Поне на мен така ми се струва. Където при писателя има разминаване между думи и дела не търси голямо дарование, защото няма да намериш. Там са финтифлюшковците…

* * *

По страниците на анкетата се кръстосват интересни съдби и характери, мяркат се силуетите на писатели от далечното и недалечното минало, с които Никола Радев е другарувал или се е срещал епизодично, но запомнящо се: Никола Фурнаджиев, Светослав Минков, Людмил Стоянов, Славчо Красински, Георги Караславов, Станислав Сивриев, Серафим Северняк, Веселин Ханчев, Емилиян Станев, Иван Радоев, Николай Хайтов, Ивайло Петров, Иван Динков, Константин Павлов, Анастас Стоянов, Васил Цонев… Бих могла да продължа с изреждането, но е по-добре всеки сам да се потопи, завърти, зашемети в сладкодумието Никола-Радево. Толкова е сладкодумен Никола Радев, че не усещаш как те е повлякъл и увлякъл в неговите мощни магически пространства и не ти се иска никак да ги напускаш… Анкетата се чете на един дъх… И не стига… Все ти се иска да четеш още и още… А тя е свършила… И започваш отначало… И все едно я четеш за първи път, макар отново и отново… (Така впрочем беше с мен и с „Книга за Никола Радев”. А за „Когато Господ ходеше по земята” да не говорим…)

Но не само сладкодумието държи и върти читателя в орбитата на тая книга и не му позволява да откъсне очи от нея… В анкетата непрекъснато блика изстрадана житейска мъдрост, изведена… веднъж - от непосредствени наблюдения над живота, друг път - от съзерцания над историята и житието-битието на живелите някога. На какво са научили писателя например морските скиталчества и морето:

„Морето ме научи на много неща, но едното от тях е на приятелството, на дружбата. Това е морето. Когато дойде критичният момент, всички отиват задружно на дъното с „ура”. Няма единият имал връзки и ще се спаси, а другите не, няма такова нещо. Всички отиват на дъното. Когато корабът потъва, потъва за всички”.

Или прозрение от последните години, когато човек все повече започва да се плаши от смъртта, а не от мъртвеца… Да, когато, на определена възраст, тръгнат здравословните проблеми, несъмнено започват да се прокрадват у човека и мислите за смъртта. Никола Иванов е наясно и не спестява на писателя въпроси в тази посока. Попитан какво мисли за смъртта и дали тя е страшна за него, Никола Радев споделя интересни проницания, като накрая заключава:

„Едно нещо само не ми дава покой: човек живее, учи, придобива висококвалифициран опит, говори чужди езици, натрупва феноменална култура, уникални познания, прозрения и догадки. Къде отива!?”.

Наистина, къде отива всичко това? То не е имоти, нито пък финикийски знаци… И за него ли обаче са валидни думите на Йова: „Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе…” (Книга на Йова 1:21). И ако е така, тогава съвсем по-друг начин тълкуваме загадъчните евангелски слова „блажени бедните духом” (От Матея свето Евангелие 5:3) - в смисъла, който влага в тях немския теолог Майстер Екхарт, доминиканец, един от най-великите християнски мистици: „беден е онзи човек, който нищо не иска, нищо не знае, нищо не притежава” (Проповед 32 „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно (Мат. 5-3)”), но не в посока на земните неща, а в посока на познаването на себе си и Бога. Не бих искала да се впускам в подробности - няма възможност сега за разгръщане на темата. Затова само отбелязвам асоциациите, колкото да осъзнаем покрай другото до каква степен всъщност са дълбоки догадките на Никола Радев - откъде тръгват и накъде вървят.

* * *

Поуките от съзерцанията на историята не са една и две… През 1982 година Никола Радев издава потресаващата си книга за антифашисткото движение във Варна и Варненския край в периода 1941-1944 година „Истина без давност”, писана по материали от Централ­ния военен ар­хив във Велико Търново, ар­хи­ви­те на На­род­ния съд и полицейс­ки­те ар­хи­ви от Вар­на, Варненския окръжен партиен архив, вестниците „Зора”, „Черно море” и „Варненска поща”, както и по спомени на десетки очевидци на събитията и съратници на загиналите. Покрай ровенето в архивите проумява простичка истина, до която уж всички стигаме, но без да я постигаме докрай:

„Колкото до историческите истини, почти винаги животът ги допуска, но поуките са нищожни. Затова са виновни и историците, които слугуват на политиците, но най-вече политиците, които „подреждат” историята. А тя е скърцаща врата, пъхат си пръста в нея и често им го откъсва…”.

За тази именно „скърцаща врата”, в която политиците си пъхат пръста и тя често им го откъсва, колцина от нас са се досетили… А тъкмо това е най-главната поука от всички опити за пренаписване на историята, справедливи или не - че всяко неправомерно деяние спрямо историята предизвиква след себе си закономерно въздаяние… И по-нататъшният извод, който покрай тези думи може и да прошули в нечия читателска глава, но не е задължително: един народ оцелява и се движи успешно напред и при най-неблагоприятни исторически обстоятелства, стига да не пренаписва своята история, но да я наслагва, да я преодолява като история. Иначе се върти в един омагьосан кръг, докато не рухне омаломощен и не се сличи от лицето на земята.

Много имаше какво да разкаже Никола Радев и за „превъплъщенията” писателски след 10 ноември 1989-а. Но е премълчал. Или… и да е споменал нещо, е лаконичен. Защото това е дълга и широка работа. И неблагодарна. Жалко, защото неговите думи биха били равносилни на свидетелства. Провокиран от вметката на Никола Иванов обаче „Съществува мнение, че писателите при социализма получавали наготово всичко и били глезените деца на системата…”, писателят все пак си е позволил коментар за времето отпреди промените, колкото да поозапти  в новото време лакомниците за лесна слава и „героични биографии” (по Андрей Андреев):

„Не е вярно това. Облагодетелствани бяха главно 10-15 души, хайде 20 да са. Другите си бяха литературни труженици, които пишеха почтено и честно. Имаше, разбира се, и такива, които излагаха занаята, промъкваха се сухи между капките, но те се знаеха и още тогава бяха за посмешище. Всяко стадо си има своите мърши”.

* * *

Същевременно… Никола Радев остана до последно благодарен и признателен на своите учители и съратници в литературата. Бидейки сам учител на мнозина от нас, той пазеше свят спомена за онези писатели, които са му подавали ръка, когато е прохождал в литературата (като Станислав Сивриев например, издателя на първата му книга); които са укрепявали перото му в годините на растеж и творческа зрялост (като Сергей Залигин например, ръководител на творческия му семинар в литинститута, или състудента му лезгинец Хаджи Расим); които останаха верни негови приятели и съратници до край (като Иван Динков например, с когото преживяха дори една катастрофа). За неверността на неверните обаче Никола Радев не отваря и дума…

Особено ценни са спомените на писателя от последните времена на социализма и за работата му в „Профиздат” - неща, които няма откъде да научим, освен от него. Как е издал например редица „неудобни” навремето книги: стихосбирката „Появяване” (1983) на неиздавания вече двадесет и пет години тогава Константин Павлов (става дума за книга с нови лирически творби); сборникът с разкази и пътеписи „Черешови води” (1986) на Георги Божинов, („заради когото навремето разгромиха редакцията на сп. „Септември” - припомня Никола Радев); романите „Хайка за вълци” (1987) и „Присъда смърт” (1991) на Ивайло Петров; „Капут” на Курцио Малапарте (1998) и „Майстора и Маргарита” (1989) на Михаил Булгаков (с десетки възстановени страници в двете книги, цензурирани в предишните издания), романите „1984″ (1989) на Джордж Оруел и „Чевенгур” (1990) на Андрей Платонов; „Задочни репортажи” (1990) на Георги Марков (подписана за печат няколко месеца преди 10 ноември 1989-а)…

* * *

И разбира се, Русия…

Първите непосредни докосвания на Никола Радев до Русия и руската душевност датират от края на 60-те години на миналия век, когато постъпва като студент в Литературния институт „А. М. Горки” в Москва. Това е времето на дълбокия застой при Леонид Илич Брежнев. Първото, което на мига го впечатлява и за което говори два пъти в анкетата, е огромната разлика между неговите състуденти от Съветския съюз и връстниците му в България, главно що се отнася до познанието за човека. И неочакваното му заключение относно причината за това:

„И това е обяснимо, защото, първо, поради нашата умна политика бяхме останали извън войната. При тях във войната загиват 27 милиона! Това пречиства! Няма семейство, в което да не е загинал брат или близък. Войната оголва страстите. Второ, в същото време - лагерите. От моите съветски състуденти всички имаха чичо, леля, близки, загинали или във войната, или в лагери. Всичките - опърлени”.

Едва сега, в тези думи на Никола Радев, намирам отговор на свои питанки от края на 80-те години на миналия век, когато сама се озовах в Литературния институт. Двадесет години след постъпването на Никола Радев и година-две след наченатата от Михаил Сергеевич Горбачов „перестройка”. Не че толкова се интересувах по онова време от политическите процеси у нас и по света, но преди тръгване от България мои приятели ме бяха облъхнали с надеждите, оптимизма и вярата си в обновителната сила на промените. И така, подготвена, подкована „перестроечно”, аз попадам в литинститута и само след ден всичките ми приповдигнати настроения се спънаха в тъжните очи на едно непознато момче. То - нищо особено! - седеше на стълбите, леко присвито. И очите ни се срещнаха. Беше 1987 година. А момчето, в чиито очи видях цялата безнадеждност на „перестройката”, се оказа мой състудент. Виталий Пуханов. Изключително талантлив поет още в онези години. Моите връстници в България тъй и не разбраха какво точно се случи след промяната у нас. А повечето от тях, струва ми се, и до днес не разбират. Надявам се новите ковидни реалности в света да са отворили очите им.

Но ако и по мое време да бяха минали двадесет години от времето, за което Никола Радев разказва в анкетата, ако и по мое време да бе прогърмяла по всички краища на необятната съветска страна „перестройката”, нещо от атмосферата на някогашния - Никола-Радевия - литинститут витаеше и тогава. Господ все още ходеше по земята или поне долавяхме последните отблясъци от присъствието му на земята. Явно, каквито и шеметни социално-икономически и политически промени да се вихрят в общественото пространство, нещо в живота като живот, като човешка битност винаги остава едно и също. Може би истинското, същностното на живота, онова, без което животът би се разпаднал и изчезнал - то не се променя… Писателят следва да има сетиво за тази неотменима съставка на човешкото житие-битие, без която то не би съществувало като такова. Тъкмо изобразяването, изразяването, съхраняването на тази съставка на живота е вероятно и една от най-главните задачи на литературата, ако не най-главната… Никола Радев има и сетиво за вечното в живота, и думи - да го изрази, и мощен талант - да го превъплъти и спои в литература…

Във всичко, за което говори - от спецификата на обучението в този уникален, единствен сам по себе си институт в света до взаимоотношенията между обучаващи и обучавани, от творческото и личностното общуване между студентите до битовизмите на делника, - писателят е уловил и предал най-важното от живота там, онова, което, беше се съхранило и достигнало от неговото време в моето, въпреки всякаквите бурни катаклизми и промени при краха на системата. То, струва ми се, въпреки всичките външни промени, ремонти и прочее, витае и до ден днешен между стените на литинститута - винаги съм го чувствала, когато се е случвало през последните години да бъда там.

Любопитното е, че много от случките, които Никола Радев разказва, по някакъв начин са се случвали и с мен. Като например… Един ден и аз, досущ като него, се хванах, че мисля на руски. Бях също трети курс и също започнах да разбирам Пушкин. Не, не смисъла на написаното от Пушкин да разбирам. А защо именно Пушкин за руснака е Русия, защо именно Пушкин за руснака е всичко („Пушкин - это Россия. Пушкин - это все…”). В превод, колкото и да е гениален преводът, това не се разбира.

* * *

За похвално слово, посветено на Никола Радев, думите никога не стигат. И не само защото са безсилни да предадат всички нюанси на почитта, настроението, усещането за него като писател и човек. Но най-вече защото при докосването до Никола Радев и неговото творчество винаги има нещо, което не ни се открива докрай - завесата се спуска, а ние, видели всичко, сме пропуснали най-важното… Така и сега. Затова ще завърша с една догадка на писателя, промержеляла някъде в заключителните думи на анкетата:

„Винаги ме е поразявало това: четеш книга, писана преди петдесет-сто години. Преди пет века. Писана на другия край на света, на чужд, рядък език. Тя те разсмива или натъжава, чуждата мъка в нея става и твоя, събужда състрадание, неусетно отронваш сълза, буца засяда в гърлото и гняв се надига в теб, ражда жаждата да се бориш, да защитиш слабия и унизения, да опазиш устоите на собствения си живот. Как става това? Как бариерите на времето и пространството, на езика чрез превода изчезват и през тях се пренася човешкото благородство? Как словото отпреди много-много години ти действа така, че онова, което е описано, като че ли става сега пред теб? В какво е магията: писателят да закодира върху белия празен лист някаква особена енергия и мъртвият лист да я акумулира завинаги - и независимо от времето и пространството при досега с човека тя отново да започва да излъчва енергия? Колкото по-слънчева е тя, толкова нейният автор е бил по-талантлив… А иначе животът е стар, проблемите му са вечни - любов и омраза, раждане и смърт, борба за хляба и за душата. Това е. Променяме се ние, променя се отношението към тези проблеми. Литературата не може да оправи света, но тя го очовечава! Добрата книга нищо не иска - тя само дава, дава… “.

И ще допълня, че „Литературна анкета с Никола Радев” е полезна и необходима книга. Особено за онези, които тепърва ще нагазват в дълбоките води на литературата. Но и за всички останали, разбира се - за да ги отрезвява и връща на земята.

_____

* Премиерата на анкетата се състоя в Национален литературен салон „Старинният файтон”, в къща музей „Димитър Благоев - Дядото”, на 20 октомври 2021 г.