Елка Няголова

СИНИЯТ КОН

На Краси Бачков

Вали тишина в моя ден от тавана.
Вали в една точка тъй дълго вече.
Мълчи понеделникът. Вторникът също.
И някак намръщена стихна и срядата.
Четвъртъкът даже уста не отваря -
очаква навярно оня петък страдален -
да стане стена на плача, та да може
със някого още да разговаря…

Вали тишина в моя дом и в душата ми.
И в цялата тази безумна вселена…
А Синият кон пред дълъг път цвили,
тъй глух за света, но вгледан към мене
със толкова молещи, тъмни зеници,
но райската ябълка скрива го с клони.
О, Синият кон - сюрреално видение
от други буквари и лексикони…

Във тях гласове отпреди се надвикват.
Притисната е тишината във ъгъла.
Умира цветът, от скрежа излъган…
Момчета едни, лудо влюбени в мене,
под моя прозорец очакват да кимна,
и да се метнем после на стремето,
и да препуснем така към неделята,
та тишината да си поделим…

…Бе още светът рисувателно блокче,
аз свършвах най-бързо една от боите…
Рисувах все оня кон от съня си -
блестеше акрилът по синия косъм.
Растеше Животът - до Седмата кота,
а гумата често всичко изтриваше…
Обърквах се - в сън ли съм или наяве?
И доизмислях вълшебния кон…

Днес Синият кон е под моя прозорец.
Вали тишина. А блокчето празно е…
Сънят се разля, окъпан в боите.
А Синият кон очаква милувка -
най-авторски подпис под този портрет.
Препускат със мен и без мене - наум,
момчетата, дето все тъй ме обичат!
Но свършиха моите сини боички…

***

Изгубих се в тъгата на Есенин,
изгубих се в печалната му есен…
И листопад изсипа се над мене,
и стори ми се този свят тъй тесен…

Пътеките на старите приятелства
затрупваше прогнила влажна шума.
Eдни отвя за миг продажен вятър,
а други давеха ме с празни думи…

Рязанските брези на всичко гледаха
с безброй очи и с ням въпрос към мене.
Простили се с илюзия последна,
брезите знаеха защо ми е студено -

от кестените, вятъра, от всичките
безкрайни загуби на хора и на песни.
С Есенин днес пак пропасти пресичаме,
но пропасти - фатални и нелесни…

В печалното ни време не виреят
поетите с душите си раними…
Векът изтръпва - непосилно бреме
са всичките ни стихове и рими…

Ръждиви са от сълзи гласовете ни,
в нозете капе неизбродна есен…
Но пеем! И очакваме да светне…
Чак след смъртта -
тъй, както при Есенин…

ПУКАНКИ

Бе толкоз отдавна, Любими, а днеска
отново магията мълком ми връщаш…
С пакетче от пуканки в хладната есен
вървим с бавна стъпка към къщи.
Следяхме - да не е животът безсолен -
все пълна солницата беше на масата.
Във общата песен ти бе ключът Сол,
а аз - твоят втори вътрешен глас.
И дните ни - пуканки бели и хрупкави,
на радост безмълвна някак миришеха.
Ти днес пак на ъгъла пуканки купи ми,
но вече октомври зад нас въздиша…
В мъглата си топлим ръцете със тях,
и дланите ни са с пръсти немирни?
Едно жълто куче, деня ни пресякло,
със есен в очите очаква ни, мили…
Не му давай пуканки - то не разбира,
че не тях, а дъвчем с тебе живота си.
Не вярва. И в нас изпитателно взира се.
А после нанякъде хуква на воля…
Вървим и хрупкаме топлите пуканки -
магия, останала още от детството…
- И внуците дойдат ли, трябва да купим -
ми казваш. Но внуците днес къде ли са?!
Олекна кесийката, виж, полупразна е -
кога ли се свършиха, та не разбрах?…
Да, мили мой, пуканки, кратък празник.
И като в живота:
сълза ли, смях ли…

***

… Тогава Любимият всяко стръкче от риган обра
от моите пламнали устни…
И думите ми, поникнали като нова трева след дъжд,
и вятъра свеж и чувствен,
и премълчаното даже, което само на себе си казвах,
а той ревниво се вслушваше;

А после си взе неумелия пачуърк от очите ми светнали:
късчета златно и синьо небе -
едно светло Чудо, редувано с белите облаци…;
и дъжд от клепачите бледи -
моите стрехи, внезапно прокапали в утрини ясни,
защото някъде плачеха лястовици…

Открадна моят Любим от мене и цялата дива поляна,
и сам си я взе, без да помоли!
Тя пълна бе с всякакви билки: и мента, и шипка, и глог
за нощните ми цедени болки,
за дневните светли усмивки, като гласа ми чупливи,
като тревите сухи, извити надолу…

Да, всичко си взе, проклетникът! Но колкото вземаше,
толкова повече имах и да раздавам:
и цвете от устните, и дъжд от стрехите, и диви поляни,
гласа си, от обич и нежност задавен,
и на очите ми чудния пачуърк, и всички небета в него,
където безкрили души се давеха…

***

Някога дядо ми точно така
с ножче ми белеше ябълки.
Днеска Любимият с лека ръка
спомена ми пресякъл е.

Сваля обелки - дните ни летни
в краткия наш живот…
Сваля обелки от думите, дето
криха се - слепи котета…

Слънчеви думи, дълго узрявали
в паузи и във мълчания,
в дълга целувка под старата зарзала,
в късните ни признания.

Бели ми с ножче ябълка Милият.
Сок по челото й светва.
Семчица влачи мравка безсилна
някъде там, където

някой на някого ябълка бели,
сякаш настойчиво гали я.
Семките падат - думите бели,
думи за сладки тайни.

Цъка часовник. Или сърцето ми?
Сън. Или миг безкраен?!…
В албума слагам снимка безценна.
Нямало рай ли?!

СЪНЯТ

В памет на Марина Цветаева

Върви пред мен. На двайсет метра.
Привечер - вън и във сърцето.
И Тверски булевард се мести -
изпълнен до предел е целият…

Във друга някаква галактика
мистично крачи булевардът.
Провирам се. Нозе и лакти
препъват ме, кой както свари…

Печал. Тъй както може само
да е печално във Русия…
Палта. Очи. В тях - небеса.
И Господ, който дава сили…

Как ни веднъж не се обърна!
Марина! - идва ми да викна.
Не знам защо съм се разбързала.
Не мога с този сън да свикна…

По име казвам й в съня си,
но винаги добавям: „Вие”…
Безкрайно близка в свят навъсен!
Вълче - сърцето ми, все вие…

А Тя върви. Със равно темпо.
Всесилна в женската си слабост.
С брадичка горе. Без да стене.
Живот-пелин. Не се подслажда.

Марина! Крачка, ето - близо съм.
Догонвам я. Говоря с жестове.
Тя: „Стон стоит вдоль всей земли.”
И не попитах за въжето…

ЯНУАРСКА ГРАФИКА

В памет на Иван Динков

А Поет ли си тръгне, млъква небето.
Онемява денят. Птиците полудяват.
Даже тъмната кал в нозете просветва.
И подслушват душите и Бог, и дявол.

По алеята глуха. Вкрая на януари.
(Или вкрая на този побъркан свят?)
За да помним: от кал сме направени,
газим кал - непрогледна и рядка…

Всеки в гърлото своята буца си носи.
С луд копнеж е за сняг и за бяло!…
А светът онемял е за всички въпроси.
От безпомощност прекипял е…

И е в черно животът ни цял облечен.
Ивандинковски строфи глухо реди.
И птици повтарят на свойто наречие
дълго смълчалия се Иван Динков.

По алеята глуха. Януари. Вървим.
Плаче за сняг светът. И аз - с него.
Господи, дай му най-бялото име!
Нищо, че беше все в черно облечен.

СУТРЕШЕН ЧАЙ

Отпивам ментов чай и дълго мисля
за своята пелинова Родина…
Но в чашата ми - все горчиви истини,
пък уж, добавих сладко от смокини!

Добавих и от утрото неделно,
от бодрата усмивка на Любимия,
и птича песен - откъде ли взела се
в мъглата, като мляко изобилна.

Горчи ми чаят… От екрана капят
излишни думи, подсладени речи…
Тече шербет. Но става все по-кално
от новите, от старите предтечи…

„Да се завърнеш в бащината къща…”
Но вишните пред прага изгоряха!
Но вишните сезоните не връщат.
Избягаха и птиците под стряхата…

Звъни лъжичката, разбърква сякаш
лекарство за Родината отчаяна…
А може би е Димчов стих пресякъл
душата ми, от есен по-печална?…

Но нещо хубаво все пак се ражда -
и чаят става друг, и тъй различен…
Шест думи, ала могат да подслаждат.
И три да са. Но пратени от Димчо…

***

Избродихме целите тъмни гори.
Съня на заспало колибри изгребахме.
Изслушахме всички кълвачи бъбриви.
Обрахме враждебната стара коприва.
И ето ни - гузни и непотребни.

А все няма край. И начало няма
разделната българска наша гора!
И без да ги гонят, напуснаха рая,
децата ни, ябълките недообрали…
Земята без тях е глуха и няма!

Гнездата претърсихме. Има ли здрави
яйца от птици, спасени в пожара…
О, Боже, гората без птици е жалка!
Разделният огън и днес продължава
и ние пред него сега сме изправени!

Пуснете секачите! Пуснете секачите,
те здравите корени все пак ще спасят,
Побързайте - нека прокарат път
в гората ни българска, от някой осъдена.
…Преди за последно да ни разплаче!

РОДОВА СНИМКА

Днес моята тъжна Родина -
на снимка: в анфас и гросово.
Обрана. Окрадена. Срината.
Сама в световното гробище.
Отдавна децата далече са -
оттатък, отвъд океана.
А тя е… ела отсечена -
шишарка дори не остана…
И с „Хепи бърд дей” честитят
децата ни своите празници.
А „Многая лета” притихва
в душите им, вече изпразнени.
За снимката всички сберете се,
но всички - нали е родова?!…
Дори там онези репеи
сред нивата наша - за продан.
И вий - над земята, под нея,
в небето - коприна съдрана,
онази - Димчова нежност,
на Ботев - безсмъртната рана…
Сберете се! Колкото - толкова.
Все малко ще има за семе.
Вековни надежди и болки -
да можеш във длан да ги вземеш!
Да можеш и тях да ги скриеш -
тъй скри и на внука си зъбчето.
То падна само в копривата,
но ти там без страх пристъпи.
А после го хвърли на покрива -
да мери с високото ръста си.
И дядова песен да помни,
щом дявол наужким го кръсти.
Сберете се! Снимка ще правим
на своето свидно Отечество…

Виж, облаче риза изпрало е
и тя в тази снимка оттече се…