Продрум Димов

Измина само една година, откакто ни напусна този голям наш поет и нийде дума не се отрони за него, сякаш той не е една от най-ярките фигури в съвременния ни поетичен свят. Именно това ме застави, по повод навършващата се 90-годишнина от неговото рождение, да припомня за изключително му присъствие в националното ни духовно битие и ценното му човешко и интелектуално наследство, което остави за днешния ни и утрешен ден.

Но да се върнем към някои по-съществени щрихи от неговия житейски и творчески път. Петър Караангов е роден на 11 ноември 1931г. в град Свети Врач (днешен Сандански), където завършва успешно и средното си образование. При невероятна мизерия учи в столичния Библиотекарски институт, а след това следва и в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където получава солидна подготовка по специалността българска филология. Започнал като библиотекар отначало в родния си град, а по-късно упражнявал същата специалност в библиотеката на БАН, скоро се насочва към сериозна и задълбочена литературно-творческа дейност.

Постепенно отприщва завихрената творческа енергия на духовния си потенциал и разгръща силите си като редактор в издателство „Български писател”. Скоро е назначен за главен редактор в Студия за игрални филми „Бояна”, след това е генерален директор на „Българска кинематография”, ръководи известно време сп. „Пламък”. Солидната му подготовка на библиотечен специалист го натоварва след време и с длъжността директор на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, за да се озове един ден и като авторитетен главен секретар в Съюза на българските писатели. Паралелно обаче с това ръководно участие в националния ни литературен живот, Петър Караангов разгръща творческите възможности и на своя невероятен талант и нагазва във водите на поетическото поприще. Така още началото на втората половина на миналия век, през 1957г., плодоносното му перо ражда дебютната му стихосбирка „Следи по пътя”, последвана от „Сезоните и нашата улица” (1960), „Участие” (1964), „Горещи кръгове” (1965) и други силно впечатляващи заглавия, за да стигнем до някои от последните му издания - „Кратка вселена. Избрани стихотворения” (2001), „Прах от песен” (2010), „Дървото. Птицата. Градът. Избрани стихотворения” (2012).

В сюжетно-тематичен и емоционално-психологически план Петър Караангов ни потапя в разнообразните човешки, нравствени и социални преживявания на нашия съвременник. От пръв поглед голяма част от творбите му създават впечатление, че авторът ни прави съпричастни на дълбоките си човешки вълнения, размисли, пътувания из миналото и настоящето на своя личностен и творчески Аз. А всъщност с рядко вълнуващия си лиричен изказ поетът внушава характерни и значими художествено - естетически обобщения, в които диша напрегнатият и неспокоен облик на днешното ни драматично натоварено понякога съвремие.

В немалко от произведенията му усещаме безпокойствата, болките, стремленията в днешното ни общество, което нерядко се задъхва болезнено от уродливи нравствени и социално-психологически сътресения. В същото време авторът упорито търси все още оцелялото и незалязло, макар и рядко срещащо се добро, красиво, извисяващо се поведение, което се задушава от бруталната нравствена деградация и безкомпромисна комерсиализация на сегашния объркан ден.

Петър Караангов е творец, обаче, който носи в своята душевност нещо много възрожденско и родолюбиво. Затова в много от стихотворенията му битуват властно обичта му към роден край и родина, синовното му преклонение пред героичното ни минало, пред народния бит и изконните български добродетели, оцелели през драматичното ни многовековно развитие. Да не говорим за възторжените му емоционални интонации, посветени на красотата и обаянието на родната природа, които му отреждат място до най-даровитите ни майстори на пейзажната ни лирика, като Кирил Христов, Вазов, Яворов, Пенчо Славейков и други възторжени наши певци, в чиито творби ни грабва уникалният живописен облик на родината ни.

Но докато се разхождаме из целокупното му поетическо творчество, неминуемо ни завладява напористият благороден стремеж на поета да вниква в необятните дълбини на съвременната ни душевност, стараейки се да ни докосне до неудържимото си желание да предизвика загриженост за нерадостната съдба на застрашените ни български стойности, погубвани от криворазбрани модернистични нашествия.

В художествено-естетически аспект поетичният свят на Петър Караангов е бил винаги чужд на прекомерното присъствие в мерената реч на несръчно дозирана абстрактност и натрапчива самоцелна енигматичност при изграждане на художествените образи, особено пък на техния неубедителен емоционален облик. Похвати, с които се труфят и днес някои вманиачени автори, за да демонстрират духовна мощ и съвременно литературно могъщество. За щастие, стихотворният свят на Петър Караангов се е радвал винаги на топъл прием, защото се отличава с естествения си много човешки, но силно въздействащ стилно-езиков изказ и завладяващ художествено-естетически инструментариум. Мисля, че това го издига на пиедестала на най-стойностните ни творци на поетичното слово.

Погледнат в човешки план, Петър Караангов сред колеги, приятели, читатели винаги се е откроявал с изумителната си скромност, внимание и уважение към хората. Това го почувствах още при първото си съприкосновение с него на живо навремето. Тези ми добри впечатления го извисиха в съзнанието ми още при посещения и участия в негови премиери и четения в столичния литературен салон „Старинният файтон”, ръководен от покойния Велин Георгиев.

От многократното общуване с негови творби усещах полъха на едно изключително изискано перо, което винаги е търсело най-подходящите художествени похвати, за да изрази и най-недоловимите чувствени нюанси на лиричния герой. Прецизност, от която наистина нещо може да купи и най-непредубеденият творец на изящна словесност.

Такъв го почувствах и в неговата забележителна стихосбирка „Вечерен праг”, която през 2006 г. издателство „Захарий Стоянов” предложи на читателите ни. Тази негова поетична книга ме заинтригува с енергичния си покоряващ език и емоционален заряд. Звъннах му веднага да го поздравя за новия успех и го поканих да гостува в Пазарджик. Благодари за любезната покана, но се извини, че сериозни здравословни причини в момента осуетяват всякакви пътувания из страната, но при първа възможност ще се възползва от отправената покана. Поетът удържа на думата си и макар със закъснение, на 8 май 2008 г. се озова сред своите читатели, почитатели, стекли се въодушевено в Клуба на дейците на културата на града ни. Мнозина напираха да се докоснат до едно от най-ярките светила на българския поетичен небосклон. Този неудържим интерес към необичайния гост покачи градусите на дълбокото ми вътрешно напрежение, макар че се бях доста старателно подготвил за неговото представяне , защото не беше лесен за прекрачване неговият „Вечерен праг”. Високите достойнства на стиховете му прозвучаха доста наелектризиращо от артистичния рецитал, поднесени вдъхновено от близкия приятел на поета, актьора Продан Нончев. Дълбоко развълнуван, авторът изслуша одухотворен възхитителните оценки за творчеството си в залата и изрази горещата си благодарност за топлия прием на поезията му в града на Константин Величков. Тази среща наистина записа една от забележителните страници в летописа на литературен Пазарджик.

Това посещение на Петър Караангов в  Пазарджик укрепи още повече добрите ни приятелски отношения, които заякнаха с течение на времето, търсехме се по телефона, срещахме се и разговаряхме на съюзни събрания, литературни премиери и четения в София, Велинград… Навсякъде печелеше симпатии с вроденото си добросърдечие и обич към хората.

През септември 2011 година наближаваше 80-ият му рожден ден, вдигнах се и му гостувах вкъщи, на улица „Незабравка”. Сварих го малко разсеян, трудно концентрираше мислите си. Оплака ми се, че понякога паметта му изневерявала и мъчно си спомнял някои неща. Още с влизането, щом ме зърна обаче, изражението му живна, по лицето му се разля лека усмивка, породена вероятно от моето появяване и побърза да ми благодари, че съм се сетил за него, изпаднал вече в толкова незавидно състояние. Подобна среща го ободряваше и освобождаваше от неизбежното чувство за малоценност. Възползвах се от грейналата поразведрена атмосфера и взех едно юбилейно интервю, което той посрещна с видимо колегиално удовлетворение. Този разговор с юбиляра се посрещна радушно в редакциите на вестниците „Дума” и „Словото днес”, които го публикуваха своевременно на своите страници.

Където и да се намирах, паметта ми често изравяше стихове от твърде популярни негови творби, особено нерядко ме навестяваха сакралните му родолюбиви и носталгични интонации, бликащи от поетичния му свят. Те ни завладяват отново и отново с неподкупната си искреност и в стихотворението му „Гоген” или пък в нашумялото „Рожден ден”. То винаги ни настройва спонтанно на мажорна вълна, когато прозвучава и като мелодия, сътворена от Тончо Русев и изпълнявана от влюбения в поезията на Караангов певец Веселин Маринов.

Най-често обаче ме навестяват подчертано носталгичните му ретроспекции, в които поетът дава воля на нестихващите спомени на младите си години. А тези незаличими и скъпи на сърцето му преживявания от студентските години той е излял в стихотворението „Раздяла”. Тъжно се понасят сетните прощални мигове в незабравимата Алма матер.

„Приятели, другари, мои братя,
разделяме се, тръгваме на път.

_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _

По този път достойно ще преминем,
доволни ще сме в сетния си час.
Животът се измерва не с годините,
а с дирята, останала след нас.”

Струва ми се, че тези редове разкриват цялостната философска, творческа и човешка същност, обречена наистина да служи на другите. За щастие тези негови толкова благородни съзидателни стремления му осигуриха безспорно престижно присъствие в националното ни духовно битие. Достатъчно е да си припомним само някои от ласкавите оценки за него, отразени в рецензиите на акд. Петър Динеков, Кръстьо Куюмджиев, Розалия Ликова, Симеон Хаджикосев, Петър Велчев, Светлозар Игов и много други наши литературоведи и писатели. Признание с високи стойности за един достойно извървян път…

За жалост животът си има свои безкомпромисни биологични закони, които изпратиха и този бележит творец във физическото небитие, но гърдите ми още терзаят горестните спомени от последната ни среща в неговия обезпокоен дом. Това бяха едни от последните мигове на мъчителния му болезнен залез. Жестокият и безпощаден инсулт поглъщаше ненаситно сетните му жизнени сили и на 16 ноември 2020 г. големият български поет от Сандански издъхна.

Неговата кончина, макар и в тази напреднала патриаршеска възраст, е несъмнено тежка загуба за българската литература и духовност, на които той посвети всеотдайно, без остатък всичкия огън на своето голямо благородно сърце.

Високостойностното му художествено-естетическо богатство, с което талантливото му перо обогати националната ни духовна съкровищница, нареди завинаги Петър Караангов в Пантеона на най-ярките творци на българското художествено слово.

3 ноември 2021 година