Ненаписана поезия

Из „Понтийска елегия” (1989)

Григор Ленков

***

Могъл ли е поетът да прозре
безкрайността на земните пространства,
където само мъката ни странства
безкрайна като чудото море?
………………………………………………
Тирани, императори, царе!
Гласът му жив бушува и не стихва!
Ще дойде време кървавата лихва
от вас животът да си прибере.
……………………………………………….
носталгия - неизлечима болест
кълве гръдта ти като лешояд
…………………………………………….
Поетите се раждат без присъда,
поетите умират без вина.
……………………………………………..
Вземи ръцете ми - в тях има топлина,
за тебе спастрена, ограбена от тебе.
Не, аз не знам да има тук по-зла вина
от тази - да си глух, когато си потребен!
…………………………………………………………
Очите ти - две котви в моето сърце.

Безмълвната луна
в очите ти потъна.
Спасена светлина.
Обичам те безсънна.

Луната в топлите бразди
под твоите очи потъна.
Нощта умря, ден се роди.
Обичам те безсънна.
……………………………………………………..
И сивото небе лежи над нас
като надгробна плоча
………………………………………………….
И тегне есенно небе над мен -
през дните на младежкото безумие
скъпернически спестих
дължимите на тебе нежни думи,
родения от тебе стих.
………………………………………………..
Очите ти - две устия на светлини,
два вълнолома на страданието нямо,
два извора на толкоз стихнали вълни
във Мъртвото море на паметта ми.

***

Какви са тези сили на смъртта,
които ни връхлитат ненадейно
невръстно детство, щастие семейно
за миг се сгромолясват в пропастта.

***

Снегът се сипе, пада
блестящ, едва роден -
светът е изненада
току-що сътворен.

Изчезва остротата
на стрехи и ъгли -
остава добротата,
снегът вали, вали.

Не сняг вали, валят звезди.
Синът ми се роди.

В такава нощ прекрасна
синът ще се роди.

***

Опасността и любовта - ведно
……………………………………………..
Спомни си тия дни!
Спомни си тия дни!

И девствена бе цялата гора.
И ние бяхме девствени и чисти,
като водата
в нейните недра.
И аз бях този, който бе разкъсан
от мината тогава.

В една милионна част от секундата
аз бях пораснал със години,
бях станал друг.
………………………………………………..
И днеска таз история за мене разказва някой друг,
не аз.
……………………………………………………..
Лицето му бе в криво огледало отразено.
…………………………………………………………
И твоите гърдички - две глухарчета -
под мойте пръсти
щяха да се разпилеят.
………………………………………………………..
Накрай градчето - помниш ли? - накрай площада
………………………………………………………
Хазарт на влюбените: всичко или нищо!
В прегръдките на сенките
…………………………………………………………..
И аз не знам коя
уплаха беше по-голяма!
…………………………………………………….
Какво… ви подтикваше
……………………………………………..
Кой те донесе на това море,
бреговете на което са вълни?
И падна звезда и ги подпали /бреговете му/
………………………………………………
Слънцето изгрява и залязва
вятърът излиза и заглъхва
И сега се мъча да си спомня.
……………………………………………
Юни е жесток и ненаситен,
в пазвите си крие бич от бурени.
Двамата, които там се скриха,
сенките, които се стопиха
……………………………………..
Див и алчен и жесток е юни.
Алчен и жесток и див е юни…
Твоите гърди са бели
топли дюни
- две обли дюни
- две стръмни дюни
…………………………………………………..
Виждаш ли угасналото слънце?
…………………………………………………
Бурените, змиите, пелина,
слънцето, което си замина,
радостта, която не дойде…
……………………………………………..
Юни е свиреп и ненаситен,
Юни е убийствен, глух и луд…
Търся пропастта на твоя скут.
Юни е небе - обратна чаша.
Юни - цялата земя е наша.
Морски кон необуздан е юни,
твоите гърди - две бели дюни,
а въздухът - неосветено вино.
………………………………………………
Какво ни караше тогава да се крием
из ъглите на погребите стари,
където само гущери сновяха
и пепелянки спяха на витло?
……………………………………………….
Очите ти аз търся оттогава
да видя в тях дали не свети още
невероятното небе на юни,
обърнатата чаша на небето.
Прободоха ме гвоздеите нежни
на твоите гърди - и ме разпнаха!

***

Дъжд през декември. Как вали, вали,
тъй както през април.
Като че иска с нас да сподели,
това, което не е споделил.

Дъжд през декември. Дъжд необясним.
………………………………………………………
Преди да станеш огън, ти си дим.
Преди да станеш радост, ти си болка.
…………………………………………………..
Дъжд през декември. Ти си мраз и сняг
и ледени ками по всяка стряха.
……………………………………………………..

***

О, господи, над Люси бди!
У. Блейк

Трава молодая -
степной малахит
М. Светлов

Аз помня залез и река,
изляна от бакър.
И малахитена лъка
глухарчета с чадър.
……………………………….
Небето беше от седеф
Небето беше от опал
морето - от бакър
………………………………..
Когато слънцето умре,
а с него и денят,
над нас нощта ще се простре
и няма друга смърт.
………………………………….
О, как си бърза ти, река,
какво те тъй влече…
………………………………….
Ако човек се е родил
………………………………….
Я виж реката как тече,
тръстиките шумят…
Аз бях замислено момче,
което няма път,
………………………………..
Мокрите отпечатъци в пясъка
бяха като неподвижни
наши сенки.
И змии някъде край нас
събличаха тела
……………………………………
И ние просвахме тела
на пясъка горещ -
ти бе бреза, ти бе ела,
хоризонтална свещ.
……………………………….
И като сенки две следи
на пясъка под нас
……………………………….
И върху тъмния й гланц,
далеч от всяка глъч,
да се превърна в сянка, в глас,
въздишка или лъч.
………………………………….
И нищо повече не знам.
…………………………………

***

Синьосиньото синьо море
В. Петров

Аз помня привечер една
с цвета на старо вино
и виждам те почти жена -
едно момиче в синьо
…………………………………..
И топката, и тя дори
бе в синьо-бели шарки
…………………………………..
Тогава в бяло беше ти -
морето беше в синьо
………………………………
Ти беше като синя вис
като море през август,
ти беше синя стъклопис
…………………………………..
Потъвах в тая синева
…………………………………….
момичето във синьо как
жена ще стане в бяло
……………………………….
по-бяла и от захар
………………………………..
И изгревния здрач нали
като при залез син е,
когато- летен дъжд вали
в стъклата синьо стине.
………………………………….
И спирта пламва с пламък син
Синее мокрото пране
…………………………………..
И първият наивен стих
написан бе със синьо
мастило.
………………………………….
Бе синя кратката искра,
изгряла над трамвая
……………………………………
Едно момиче с тънък кръст.
Аз помня всичко като днес.
…………………………………….
Под августовското небе
край младата гора
ти бе една бреза, ти бе
топола без кора.
…………………………………..
Под палещата мараня на
оня тъмен вир
Под палещата мараня на
оня извор чист
…………………………………
Между тръстики и върби
сред оня девствен кът
се сляха нашите съдби
без път и кръстопът.
………………………………..
Сред тръни и камъш
стояха те - жена и мъж
……………………………….
Сред девствената чистота
на тоя девствен кът
спокойна слизаше нощта
за да смени денят.

и в оня миг, когато то
на хребета се спря -
едно откъснато листа
изтля като искра.