Георги Майоров

Писателят Йордан Атанасов още в прогимназията на горнооряховското село Драганово се опитва да превърне черната кора хляб от нивите в бяла тетрадка за записване на черни неволи с бели мисли. Всичко преживяно и наслоявано в годините, сега го виждаме в двайсетината му книги.

В книгата „Да следваш водата”, (2009, съвместно издание с Румен Стоянов), заглавието не означава да те носи и да вървиш по течението, а всичко да тече от корена към върха. Сред подскоците и плавността да се издигаш и влизаш в дълбината на духа, на зачеването и сбъдването, като глътка за жадния и като душа за вечността.

В такъв кръговрат търси своето измерение поетът, белетристът и публицистът Йордан Атанасов. И създава мъдро слово. Като че ли вярва единствено в „Завоя на Янтра”, където са крие и неговото истинско родно място - село Драганово. (Той е роден в Германия, но с майка си се връща в България, а баща му остава в чужбина.).

Така още невръстен, сякаш сирак, влиза в забоите на живота и духа. В сянката на майка си събира „усмивки и рани”, която го води във вярна посока. От плява и кал лепи кирпич над „основи от камък”, за да свият своето ново гнездо. И това момче до днес е в него и върви с него.

По чужди ниви събира „клас и сълзите” на майка си. Буди го и го тревожи скиталнишката кръв на рода, като на древнобългарското номадско и днешното ни градинарско племе.

Така причудливият му ден „търкаля самотни трънаци, треви / и мечти отлетели”. Обръгнал заедно и с другите си братя, той мъжествено превърта живота си. Даже сълза не проронва пред гроба на майка си, защото е твърде голяма, за да изскочи извън окото. Притежава впечатляваща скромност, а перото му тича по вените, за да ни обвземе душата.

Самият му живот, като златна рибка играе в ръката му, но не го пита какви желания има, защото се носи „по Талвега жив на Вселената” - към вечността. За там е отправено неговото творчество.

Пее и за съдбата на немощните хора - против злодеянието, против злия дух, нагазил до пояс в селата; гаси свещите на спомените, за да го опие светлината на духа, че да пребъде. Защото както за всеки човек, и сред мъките, край неговата Янтра е рай. А това са много лични и обществено значими стихове по талвега на кръвта.

Скиталец и воин, авантюрист и поет, прецапал Атлантика, като българска риба се бори в мрежата на Американската мечта, че спомените да го върнат и изкъпят в камъша на Янтра, и да намери истинския рай - скъпата България. За да оплоди родната пръст. С думи да засява „не вражда”, а „любов и свобода”.

Този скиталец, но не и крушенец, огледал мечтите и мъките по целия свят, в Града на липите изгражда най-новия си дом от оригинални книги - първичен и изискан, превърнал изкусно натурата в неповторима поезия, като венец на своя изстрадан до болка живот.

Щастлива случайност (среща на живо на годишното ни събрание, а вече бях чел „водата”) ми позволи да надникна в кладенеца на неговото творчество. Там видях не излак, а гейзер от чист извор.

Поезия за напиване на менци и разхлаждане на горещи глави. Чиста и приказна е и прозата му в романа „Хамовото семе”, който се явява като първа книга за българските градинари в чужбина.

Йордан Атанасов преди всичко е колоритен поет с 15 песенни книги. В най-новата - „Пазител на вечност”, (2021), продължава да кънти „тъжното и красивото” от неговия живот в четири цикъла - „Паралелна вселена”, „Пазител на вечност”, „Някога” и „Папагал в ухото”.

И тук главната и неотклонна тема за него е духовното у човека. Той откъртва всяка дума от „невидимия зид на словото”, търси душата дори в „ония макро светове” отвъд, за да се видим в своя „образ изначален”, сред величието на бурите в света, в сезоните на времето и на човека, в родната къща, в селото и полето, откъдето в перото му се влива и изтича поезия.

Пронизан от дълбокото философско разбиране на „любовта, живота и свободата”, той вижда и себе си, прегърнал „страха черен и мъките”. А това се постига само от силния творец.

И действително Йордан Атанасов с магическо слово е реален „пазител на вечност”. Защото само духът и мисълта опазват физическия образ на света, любовта и борбата в живота за вечни времена.

Тази светла нишка тече от корена към върха на съвършенството в цялото му творчество. От родния корен към върха на сътворяването. И нищо не успява да го разроди.

Неговото слово ни магьосва и води към същественото, за което ни е предназначила природата и ни има на света.

Йордан Атанасов умело съчетава физическото с отвъдното, днешното с вечното, началото с края, за да видим безкрая. Поставя автограф върху бедрото на рая и на пъкъла - чрез своята бразда, чрез своя поглед и своята утеха; за да скицира само един овал от любовта и страстта.

Но така, че и в най-незначителната вещ, като едно коланче, да вдъхне дух и се увие около талията на красивия спомен. Облазва тялото на цялото с дух и плът в едно. С порок на сърцето по рождение. Не, не! Не с порок на сърцето, а със стръвен импулс за живот, за да надживее и себе си.

Дали е опазил изцяло тази вечност ще покаже времето. Защото той е само своеобразният ваятел на волността и волята да се твори. Винаги да се стремим към съвършенството на човешкия дух. Защото самата му страст е да се живее вдъхновено и напористо.