Димитър Аджарски

„Хора по стрехите”- стихотворения от Лъчезар Станчев

В новата ни поезия Лъчезар Станчев си извоюва предно място. Неговата борба е оспорвана само от неколцина късогледи литератори - реакционери и в кръвта си.

Но какво значение има мнението на двама-трима литературни евнуси пред ентусиазма и възторга, с който се посреща поезията на Лъч. Станчев от мнозинството? - Никакво!

Още в началото на стихосбирката си Лъчезар Станчев ни се представя такъв, какъвто трябва да бъде съвременният поет:

„Не търся сила в самота.
Да бъдеш сам не е достойно
в тез дни, когато като в треска
светът се мята неспокойно”…
(„Посвещение”).

Какво високо социално съзнание и какво силно чувство за отговорност!

И наистина, може ли в дните на колективистичен живог, когато цялото човечество се „мята неспокойно като в треска” - едни за злато, други от глад - може ли в едно неспокойно и тревожно време, в едно време на борби и страдания - поетът да се уедини в своя мистицизъм и да гледа на живота по Метерлинковски, Оскар Уайлдовски и Нитчеански?.. .

В това отношение Лъч. Станчев, като поет, е категоричен и отговаря просто и естествено: Не! Той се вдъхновява и е радостен, че може да се слее в милионите хора „в слънчевия път”, с „могъща и задружна стъпка”.

„О, тъй е леко да вървиш
с мильони хора в слънчевия път,
с могъщата задружна стъпка!
Да не е твоето сърце
една отделна слаба пъпка,
която пръска дъх безцелно!…”

В тия думи се крие, или се изразява целият мироглед на поета и неговото схващане за ролята на изкуството въобще.

Поезията на Лъч. Станчев, макар и наситена със социалност, е чужда на борческия патос. Тя не е и плакардно-агитаторска. Лъч. Станчев покорява повече със силата на своята сърдечност и топлота. Поетът е представител на социалния романтизъм. Той често се оставя да бъде носен върху крилете на своите блянове по трудно постижимото.

„Земя,
малка земя,
аз знам,
достатъчен би бил само един
световен план,
едно усилие задружно
и ти ще станеш на градина.
Тогава само,
сред светлина, и музика, и песни
пред чистия лазур небесен
бих казал с гордост:
- Аз съм земен син!…”

Както се вижда, Лъч. Станчев не е чужд, не, а е близък на космополитизма. Като гражданин и жител на своята „малка земя”, опасана „със океани меки” и „с Париж, Москва, Ню-Йорк и Пекин”, поетът вярва че

„… четири ръце -
червена
жълта
черна
бяла -
да се протегнат само ще се
стигнат”.

Явната универсалност в поезията на Лъчезар Станчев е най-ценният елемент, който ни кара да признаем на поета и общочовешко значение.

——————————

сп. „Гребец”, бр. 9-10, 1935 г.