ВАСИЛ ПУНДЕВ
Смъртта на Васил Пундев е двойна загуба: за литературата и за обществения ни живот.
Като литературен историк и критик той можа да надвие много предразсъдъци и да заеме обективно становище по всички литературни въпроси.
Диренето на истината стана за него не само нужда на духа му, но и несъкрушим морален дълг.
Противно на повечето литературни историци, които, навлизайки в литературната история, затъват в нейните дебри и никога не могат да се доберат до съвремеността, Пундев тръгна по обратен път: от съвремеността към миналото.
Затова неговите преценки носят печата на живия усет, на едно по-непосредно вживяване, чуждо на архивната догматика и школска мисъл на някои наши литературни историци.
Така в най-новите си очерки за Пърличев и Ст. Михайловски („Бълг. писатели”, 2 и 4), В. Пундев ни дава образци на високо проникване в душата на автора, разбулва трагизма на неговата творческа природа.
И тук същия рядък дар: стремеж към максимум обективност, диктувана от нуждата да се разреши правилно поставената задача.
Легендата за Михайловски, напр., е сведена до една правдива и реална стойност: образът е изгубил от своя изкуствен ореол, но е спечелил откъм историческа правда: повече той няма какво да губи и затова остава в своя истински вид, заема своето действително място.
Голямото дело на В. Пундев лежеше в бъдещето. Наистина, и това, което даде, му осигурява почетно име в българската литературна и критическа мисъл.
Но перспективата за една положителна и плодотворна работа в бъдеще беше налице и тя му създаваше престижа на високо културна и ценна личност.
Толкова повече трябва да ни съкрушава загубата на такава личност, защото в нашите условия тя мъчно се създава, освен като едно извънредно героично усилие.
Тук лежи значението на В. Пундева за обществения ни живот. В робския и дребнав дух на нашата съвременност са изчезнали сякаш всички морални ценности; солта се е обезсолила, душата се разлага.
Зрелището на българската действителност е тъй ужасно, че съзнанието отказва да го приеме. То напомня разложен труп, който вони злокачествено и убийствено, тъй че в Европа навярно си запушват носа, когато стане дума за нас.
В тази именно наша действителност Васил Пундев показа висока гражданска доблест. Без да влизаме в разбирателство на „борбата”, която му коства живота, за нас, като граждани на тая страна, е важно преди всичко, че той се опълчи срещу братоубийствата.
Като писател и човек, той изпълни един свещен дълг, който очевидно всички са забравили: дългът на човещината, на закона, на морала и от тук - на честно разбираните национални интереси.
Политиците биха могли да се поучат от неговия пример, да се поучат на твърдост, съзнание и чувство на отговорност за съдбините на българското племе.
Давайки си отчет за новата загуба, българските писатели се обръщат отново към братята македонци: стига убийства!
Вие сечете клона, на който седите, вие се обезглавявате сами, в пароксизма на някаква епилептична лудост. Защото в тази безкрайна мартирология на най-даровитите ни хора няма здрав разум, тя може да бъде продукт само на умопомрачение, на клинически идиотизъм.
Тя радва само враговете на българското племе, които потриват ръце от задоволство: нима тази цел се гони?
И после: българските граждани искат мир в земята си. Ако България трябва да стане оная класическа страна, дето свободата на мисълта и словото се награждават с куршум, и дето един скромен и честен писател се поваля на улицата за нищо, защото е мислил по другояче от някого си, това значи, че нейните основи са прогнили и че един малък тласък е нужен, за да се събори тя в пропастта.
Ето голямото зло, срещу което българските писатели не ще престанат да предупреждават българския народ.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 2, бр. 66, 15 март 1930 г.
