ПОРУГАНАТА
През прозрачните дрипи на оттеглящите се облаци лъчите се спускаха към осиротялото Чирпанско поле, но осиротяла беше и цялата българска земя. Младите здрави мъже бяха далеч от нивите си. За пореден път стопаните ги оставяха с такова въодушевление, за да видят една целокупна България. Те бяха отново готови да мрат за нея както в първата Балканска война. Жените не възроптаваха нито за миг, готови да поемат своя кръст и сега, а той не беше никак лек, когато към женското се прибави и мъжкото бреме.
Наред с мобилизираните бяха тръгнали и много доброволци, почти деца, но само един от всички беше успял да избегне мобилизацията. Всички ахнаха, когато разбраха, че това е Продан Чифликчията - най-едрият, най-силният мъж в околността. Когато не една жена завързваше черна забрадка, хитрият безсрамник гуляеше с леките дами от града. Родителите му решиха да го спрат и една неделя вдигнаха сватба. Продан винаги смяташе, че му се полага най-хубавото, и взе Неда - момичето, след което всички цъкаха с език, а сега…
Дръгливото магаре пристъпваше бавно в рядката кал. Ушите му помръдваха с досада от налитащите мухи, а очите му, присвивайки се, като че ли гледаха присмехулно виещата се през полето пътека към Нединото село. Остарялото животно сякаш усещаше потайните хорски страсти, които за миг избуяваха в живота ни като бурени и след това бързаха да го преобразят, както им скимне. Един възрастен мъж с дълги сиви мустаци и вдъхващи страх гъсти свъсени вежди водеше магарето за юлара. Той крачеше бавно с мрачната тържественост на екзекутор, а чертите му придобиваха все по-неумолимо изражение на фанатизиран жрец. Когато видя първите къщи на селото, мъжът извади от торбата един голям звънец, какъвто окачват на говедата, и го разклати с всичката сила на грамадната си загрубяла ръка.
- Ах! - трепна седналата на гърба на магарето, с лице към неговата опашка, млада жена в бяла булчинска риза.
- Уплаши ли се, а-а-а?!
Хубавицата нищо не каза.
- А когато мърсуваше, нямаше страх, а-а-а?!
Отново не последва никакъв отговор. Посивелият мъж разтърси още по-силно медния звънец, а на лицето му цъфтеше единствено злорадството.
На всички врати и огради се показаха селяни със смаяни, насмешливи или осъдителни погледи. Някои оглеждаха от горе до долу хубавата Неда с безжалостно любопитство и неприкрит присмех, напълно забравили, че пред тях стои човешко създание. Други цъкаха с език и навеждаха глава. Трети се кръстеха, а една много набожна старица плю върху опозорената невеста, когато магарето премина покрай нея. От нечий двор полетя презрял домат и се размаза като кърваво петно върху бедрото на поруганата, очертано под дългата булчинска риза. След миг от същия двор се разнесе ехтящ детски кикот. Както когато я заплюха, така и след като я замеряха, тя дори не отправи поглед към тези, които й нанасяха унижението. Красивата женска глава стоеше сведена. Профилът й се очертаваше в рамките на падащите тъмни къдри. Дългите ресници с цвят на смола докосваха бледите й скули. Не позволяваха да открие болката си на показ, скривайки блясъка на сълзите. Отнякъде някой хвърли яйце и отново уцели нещастницата по гърба.
- Май няма да се прибереш с чиста риза при майка си и тейко си? - подхвърли с особена злъч мустакатият мъж и отново получи в отговор мълчание.
Демоничният хорски шепот, преминаващ от уста на уста, се стягаше като примка около гърлото на охулената:
- Връщат Неда! Връщат Неда! Връщат Неда!…
Най-сетне старото магаре спря пред Недината порта. Там чакаха двамата й родители, приличащи на двойка настръхнали орли.
- Слизай! - изкомандва сърдитият мъж, който водеше магарето.
Неда се подчини безропотно и застана пред родителите си, без да посмее да вдигне очи.
- Вземайте си стоката! На нас пробита делва не ни трябва! - рече гостът, без да поглежда към сватовете си, после яхна магарето и си тръгна.
- Пачавра! - процеди през зъби Недината майка.
Баща й плю настрана и изсумтя:
- Влизай вкъщи, стига си ни резилила повече!
- Да беше влязла в гроба! - изсъска майка й.
В момента, в който Неда прекрачи прага на бащината си къща, майка й Вида я хвана за дебелите плитки и започна да я налага жестоко. Дъщерята се изтръгна от нейните лапи, сгуши се в ъгъла на мрачната одаичка и със скръстени ръце за молитва изплака пред родителите си:
- Имайте милост! Чуйте ме!
Разлютената посивяла жена не искаше да слуша нищо, не я трогнаха отправените към нея големи черни очи, преливащи от сълзи, и продължаваше да нанася удар след удар върху страдащото момиче.
- Спри се, Видо! - извика бащата, който до този момент гледаше случващото се пред него с мрачно съгласие.
- Да се спра ли? Ще я убия!
Той сграбчи жената и я притисна силно в прегръдките си, където тя бесня още малко и бавно се укроти.
- Махай се да те не гледам пред очите си! - рече задъхана Вида.
- Нека я чуем!
- Да я чуем ли? Езика й ще отрежа!
- Видо, вършиш грях по-голям от нейния!
- А тя? Какъв грях има тя към нас? Коя мома от нашето село е сторила на майка си и на тейка си онова, дето тя ни направи? На всичките къщи помията изсипа връз нас! Да беше пукнала, докато съм я раждала!
- Млъкни, Видо!
- Чуйте ме! - изплака Неда.
- Не я слушай, Иване!
- Говори, дъще!
Момичето се изправи и излезе от сянката на ъгъла, където се свиваше като ранено животно. Приближи се към баща си и седна в краката му върху белия козяк, възможно по-далече от майка си. Неда скръсти ръце като пред икона и започна да нарежда:
- Помните ли онази неделя преди Благовец, когато ходихте в Камилски дол на сватба, а аз трябваше да остана вкъщи сама да гледам баба, лека й пръст. Имах много работа и не помня заключих ли вратата след вас. Отидох в избата да взема малко шарлан и щом се обърнах, що да видя, пред мене стоеше Нейко.
- Дето те задиряше, а пък после се ожени за Попова Цвета? - попита майка й.
Неда кимна и преглътна сълзите си с усилие.
- Първом се уплаших, но той се засмя и ми каза: „Не съм дошъл да ти сторя нищо лошо. Много исках да те видя, знаех, че си самичка”. Помолих го да си върви, но той започна да ме милва по лицето и да ми нашепва хубави думи. Хубави като песен, целуна ме и рече: „Ако ми дадеш всичко сега… утре ще проводя сватовници”. Не знам как се случи, но се случи. Сама на себе си не вярвах, че го сторих, но го сторих… Докато ме милваше, само това повтаряше: „Аз ли ще ти сторя зло, аз ли ще ти сторя зло?!”. Повярвах му.
- Ах, ах, ах… - тюхкаше се Недината майка и се удряше с длани по коленете.
- Затуй ли разправяше, че не щеш да се жениш, че искаш да се калугерясваш?… - поклати тъжно глава посраменият баща.
- А що не ни каза, преди да те сгодим? - изкрещя Вида.
Неда още по-ниско наведе глава.
- От страх.
- А когато ни окепази, страх нямаше ли?! - пак изръмжа майка й.
Възрастната жена още веднъж замахна към дъщеря си, но Иван улови ръката на жена си във въздуха.
- Говори, дъще!
- Когато направихме годежа, аз докарах сгоден случай да кажа на Продан, че не съм мома. Рекох му: „Ако искаш да развалиш годежа, сега му е времето, защото не съм чиста вече!”. Тъй му казах, а той ми рече: „Туй да ти е кахърът! Каквото и да е било, от теб се не отказвам”. Олекна ми, мислех, че злото ме е подминало, ама…
- И какво стана после? - сбърчи вежди Вида.
- Прибраха ни насаме, всичко свърши… - Неда спря да говори, задавена от мъка и сълзи.
- Казвай по-нататък! - не я остави да си поеме дъх коравата жена.
- Когато всичко свърши, той ми каза: „Върви при майка си!”. Напомних му за думата, дето ми я беше дал, а той се изсмя и каза, че „пара с дупка никой не взема”. Аз се разплаках, а той побесня. Каза, че нямало да яде от паница, дето някой друг е сърбал. Питах го защо не е върнал нишана. Той се изсмя: „А как иначе щях да те опитам!? Не е луд, който е изял баницата… Мъж съм…”. Свекърите ме погнаха като куче, удариха ме и двамата по веднъж. Бащата на Продан ме гледаше като чума и рече: „Качвай се на магарето, преди да съм ти строшил главата!”. Погледнах за помощ към моя мъж. Той ядеше едно парче хляб с пастърма и се направи, че хич не ме вижда. Другото… другото го знаете вече.
Тримата стояха замислени. Никой не наруши мълчанието дълго време.
- Ако една мома не може сама да опази честта си, тя си е виновна! - рече баба Вида и отново посегна към дъщеря си, но Иван отново я спря.
Минаха пет години във войни, бедствия и жестоки трудности. Нединият баща искаше да се бие, но пак не го взеха заради влошения му слух. Искаше да умре като герой, но падна утрепан от един дъб в гората, когато се опитвал да го отсече. Животът на двете жени ставаше още по-тежък. Неда излизаше само когато ходеше на нивата, на чешмата или в Янковия дюкян за дребни покупки. Вкъщи до огнището я чакаше нейната майка със сурово изражение и с обида на устата, но Неда не преставаше да шета и да се грижи за дома си с тиха усмивка. Тя се радваше на мрачното майчино присъствие, на невеселото общуване, което все пак беше по-добро от никакво общуване.
В редките случаи, когато младата жена ходеше на пазар, имаше нейни съселяни, които още не пропускаха да й напомнят за тежкото унижение. Някои го правеха по-грубо, други по-шеговито, но тя никога и на никого по никакъв начин не отговори. Дори не вдигна към тях погледа си, вечно забит в земята. Това накара и най-големите сeирджии да почувстват угризения, а най-злобните да се обезсърчат. Напук на душманите Неда продължаваше да бъде все така хубава, бе станала прекрасна, но като че ли само тя не го забелязваше.
Много другоселци, останали без жени, търсеха с коя да се задомят и често питаха за нея, но винаги се намираха доброжелатели, които да подхвърлят: „А-а-а, върнатата Неда, дето я докараха със сурата откъм задника на магарето”. Тази история беше обиколила съседните села и стигнала чак до града, малцина не я бяха чували. Всички кандидати започваха да се двоумят, да се мръщят. Техните предразсъдъци винаги се оказваха най-високата ограда и никой не можеше да я прескочи. Веднъж, когато Неда се върна от полето, намери майка си паднала до огнището. Тя изпищя и се втурна към нея. Вида все още дишаше и бълнуваше нещо в несвяст. Неда грабна цялото си богатство, една златна махмудия, пусна я в джоба на престилката си и хукна по пътя към Чирпан. Пътьом се отби при баба Бонка - единствената, която можеше да помогне. Тя нямаше към кого друг да се обърне, защото дори Недините сестри се срамуваха от нея, а и зетьовете нямаше да я посрещнат гостоприемно. Добрата старица веднага се съгласи да наглежда болната. Бързайки, в движение младата жена завързваше забрадката, закопчаваше елека и за малко да се спъне в каишката на обувката си.
- Къде бързаш, Недо? Внимавай да не се претрепеш! - провикна се Янко от вратата на дюкяна си, който беше в съседство със селската кръчма.
- Отивам в Чирпан, майка е болна! - изстена младата жена и чак сега забеляза, че много мъже вече бяха насядали по масите, изнесени пред кръчмата, и я наблюдаваха както винаги с голям интерес.
- О-о-о, ще стигнеш по мръкнало, после как ще се връщаш? - рече загрижен бакалинът.
Неда само вдигна тъжно рамене и побърза да избяга от дръзките погледи на мъжете. Младата жена почти тичаше по прашния път. Молеше се да мине някоя каруца с добри другоселци, че с тях да си спести малко от ходенето, защото за повечето нейни съселяни тя беше прокажената, а и се бе научила да ги избягва.
Някъде се чу тропот от конски копита и звънчета. Неда се прекръсти и погледна назад с надежда. Онемя, когато видя шарената каруца на чифликчията Продан, някогашния й съпруг. Неговите охранени коне препускаха с все сила. Вярно предчувствие я накара да изтръпне от страх пред този похотлив мъж, който не пропускаше всеки сгоден случай, когато минаваше покрай нея, да прошепне нещо нечисто. Всички знаеха, че той има сила на бик, но малцина знаеха, че има сърце на вълк. Последното Неда бе разбрала много добре. Почувства се преследвана като дивеч пред ловджийски пес, като яребица в полето, която няма къде да се скрие от зоркото око на ястреб.
- Господи, дано да ме подмине!
Каруцата се изравни с нея и бившият й мъж бавно подкара конете. Неда вървеше редом с колата и ускоряваше ход, но всеки път той я изпреварваше.
- Като бях в кръчмата, чух, че ще вървиш в Чирпан. - Неда мълчеше със стиснати зъби. - Хайде, стига се инати! Качвай се! - Младата жена упорито не отговаряше. - От хорски приказки ли те е страх?! - рече той през смях. - Все едно мокър от дъжд да се бои.
Тя подтичваше, зачервена и изпотена, редом с каруцата, като се стараеше да не отправя поглед към мъжа, който я преследваше.
- Бузите ти са като червени ябълки. Ще ми се да си хапна.
Неда го погледна, пламнала от гняв, и едвам се сдържа да не кресне нещо.
- Когато си ядосана, очите ти са като въглени. Където погледнат, горят. Да знаеш колко си хубава!
Тя отново ускори ход, но не можеше да се надпреварва с каруцата.
- Като тичаш тъй, да знаеш как подскачат гърдите ти. Напращели са и са натежали като салкъми наесен.
- Махай се! Проклет да си!
Той спря конете, скочи от каруцата, погледна я с хитрата си безсрамна усмивка и протегна към нея своите големи, сякаш изсечени от камък, ръце. Тя пъргаво се изтръгна.
- Е, кажи, пари ли искаш? - той бръкна в пояса си.
- Парите вървят в бардаците, където ходиш ти!
- Както искаш… С пари или без… ще те имам!…
- Трай, коньо, за зелена трева…
- Когато те видях за първи път, веднага поисках да те опитам.
- Е, опита ме преди години… После ме хвърли на кучетата. Сега ме остави да си вървя по пътя.
- Опитах те, опитах те, но тогава не знаех, че пак ще почна да те сънувам. Знаеш ли колко жени съм оправил, но само с тебе ми се прищя да повторя. Да бях те задържал…
- Добре, че ме натири!
- Само ела сега с мене и след това ще те накарам да ме гониш!
- Върви при булката си.
- Тя да върви да пасе овцете!
Продан тръгна към нея и погледът му не обещаваше нищо добро.
- Имай страх от бога! Малко ли зло ми стори? Какво искаш още?
- Умирам да разкъсам пазвата ти, да смъкна фустата ти!
- Назад, животно разгонено! - извика младата жена и извади от торбата си един голям нож.
Продан започна да се смее гръмко и страховито.
- Ти какво си мислиш, че не мога да го измъкна от ръката ти ли? Най-много да ме порежеш тук-там, но ще си струва.
Неда не можеше повече да крие страха си, ножът трепереше в дланта й. Отстъпвайки заднешком, тя не видя камъка зад гърба си, препъна се и падна. Само миг след това почувства грамадния мъж върху себе си. Черните му мустаци се отъркаха по бузите й, той захапа до кръв устните й и тя не можеше да извика. Отново се чу шум от конски копита и цвилене. Продан вдигна глава от нейното лице и се ослуша като лалугер в кокошарник.
- Идва файтон. По скърцането го познавам…
- Идва кметът с Георги стражаря - рече Неда с надежда плитката й лъжа да успее.
- Мътните ги взели! - изръмжа Продан и хвърли няколко злъчни псувни по адрес на местната власт. Оправи пояса си, скочи в каруцата и изчезна по един страничен път.
Залитайки, Неда се изправи, изтупа дрехите си, избърса кръвта от изранената си уста и отново тръгна с несигурна походка по пътя към Чирпан. Омекналите й колене сякаш не я слушаха. Последното преживяване беше стопило силите й наполовина. Сълзите й се стичаха по лицето и образуваха сиви браздулици в прахоляка, полепнал по розовите й страни. Тя едва влачеше краката си и усещайки, че й прималява, понечи да седне. В това време файтонът приближи. Тя не посмя да погледне назад от страх да не би съдбата да й поднесе среща с някой нов вампир. Файтонджията спря конете. Неда почувства студени тръпки. Какво ли щеше да последва?
- Госпожо, добре ли сте?
Някой за първи път я наричаше госпожо. Тя не можеше да повярва на ушите си.
- А може би сте госпожица?
Чак сега Неда се обърна. Пред нея стоеше около тридесетгодишен елегантен господин в сив костюм с руси мустачки и ведър син поглед. В усмивката му имаше нещо успокояващо.
- Нито госпожа, нито госпожица съм, само проста селянка - каза тя със старческо отчаяние.
Непознатият я гледаше със смаяно възхищение - нещо, което дори притъпените за мъжко внимание Недини сетива успяха да доловят.
- Закъде си тръгнала?
- За Чирпан.
- И аз пътувам за там, качи се!
Неда се двоумеше.
- Не се стеснявай, моля!
- Да не изцапам файтона Ви? - попита Неда съвсем по детински, поглеждайки пръстта по полите си.
- Хайде по-смело, нищо няма да изцапаш! Качвай се, гарантирам за сигурността ти!
Младата жена събра целия си кураж и се качи в хубавия файтон. Вече не изпитваше страх, а само стеснение поради липсата на обноски. Около пет минути и двамата мълчаха.
- От кое село си?
- От Малко Борисово.
- Какво те води в Чирпан?
- Доктор ще търся. Господине, а Вие по каква работа сте из нашия край?
- Търговия.
- Как се казвате, господине? Прощавайте, че питам, ама ако не знам името Ви, няма да мога да се помоля за Вас и деца Ви в църквата.
- Казвам се Васил Николов.
- Май съм чувала лозарите да говорят за господин Николов.
- Отскоро съм в този бранш. Войната ни обрули страшно, но като гледам как българинът се самовъзражда от собствения си труд, нищо не ме плаши. Страшен дълг няма, ако ти се работи и ако си предприемчив, а ние сме такива. Трогнах се, когато видях лозята. Така грижливо беше окопана всяка лозичка и цялата тази работа от жени и деца е свършена. Не личи, че е липсвала мъжка ръка на полето. А ти лозя имаш ли?
- Имам дертове…
Последва мълчание около минута, което бе нарушено от Николов.
- Чудя се кой е този мъж, дето е оставил такава хубава млада жена да върви сама пеша до града.
Неда горчиво се усмихна и тъжно наведе глава.
- Ти май не си случила на съпруг?
- Хич! Парясница съм…
- Моята жена беше много добра.
- Какво стана с нея?
- Злополука на гарата…
Неда покри с ръка устата си и после се прекръсти.
- Ще се моля за Вас, за децата Ви, за покойната, за живите и за мъртвите.
- Знаеш ли при кой лекар да идеш?
- Не знам, но като ида там, ще питам.
- Ще те заведа, където трябва.
- Господ здраве да Ви дава, господине!
- Като те гледам така, ти май пари нямаш.
- Имам - Неда извади от джоба махмудията и я постави гордо върху дланта си. Нейният спътник я погледна и се натъжи.
- Прибери си жълтичката!
Той извади портфейла си и й подаде две едри банкноти.
- Това е да си платиш визитата. Другото е да си вземеш файтон на връщане и да ти останат малко за лекарства.
- Визита? Какво е визита?
- Преглед, посещение…
- Господине, когато събера пари, ще Ви ги върна всичките!
- Нищо няма да ми връщаш!
- Как така? На мене никой нищо даром не ми е давал.
Няколко минути те се препираха. Неда го убеждаваше да приеме махмудията като залог. Накрая спътникът й каза, че много го обижда и чак тогава тя престана да настоява.
- Стигнахме къщата на доктора, прати му много поздрави и кажи, че Васил Николов те праща. Запомни ли?
- Никога няма да забравя това име и всяка неделя в църквата ще го споменавам! И Вас, и децата Ви!
- А ти деца имаш ли?
- Нямам и май никога няма да имам.
- Ще бъде жалко такава красота да не се повтори.
Неда понечи да слезе от файтона на симпатичния господин. Той я хвана внимателно за ръката и попита:
- Как се казваш?
- Неда.
- Господ да бъде с тебе, Неда!
- И с Вас, господин Николов!
Доктор Илчев точно се готвеше да вечеря, но когато чу кой изпраща момичето, стана от масата и се качи във файтона със сандвич в ръка, приготвен от любезната му съпруга. По пътя възрастният човек разпита подробно за състоянието на болната, държеше се внимателно и почти приятелски. Привечер пристигнаха пред Недината къща. Влязоха в скромната стая. Съседката баба Бонка стоеше до главата на болната и точно сменяше компреса на челото й. Тя бързо се отдръпна от леглото при вида на доктора. Погледна към Неда и направи тъжна гримаса, която сбърчи още повече нейното набраздено лице, сякаш искаше да каже: „Свърши се вече!”. След дълъг и много внимателен преглед възрастният лекар с изключително сериозно изражение се изправи пред двете жени и каза:
- Най-много тази нощ да издържи…
Неда извади от джоба си приготвените за целта пари. Сълзите й покапаха върху банкнотите. Докторът даже не посегна към този хонорар, белязан с мъка. Погледна страдащата дъщеря с бащинско съчувствие и каза:
- Задръж си парите за погребението, момиче!
Както предвиди докторът, баба Вида умря на разсъмване. Трите по-големи сестри на Неда и шепа роднини изпратиха Вида до гробищата.
Когато се прибра в своя беден дом, младата жена усети, че се заплита в дяволско кълбо от смазващи чувства на самота, тъга и страх, които я нападнаха в тишината, изпълнена с лоши предчувствия. Осъмна на трикракото столче до опушеното огнище, като потръпваше от всеки подозрителен звук на двора с усещането, че някой непрекъснато я наблюдава.
В тази вечер не само Неда не можа да спи. Нейко, когото някога тя беше обичала, сега седеше на чардака в Поповата къща и гледаше към нейния двор и към прозореца с мъждукаща светлина, която не угасваше. Години наред, когато всички спяха, той с часове се взираше там, очаквайки да види очертанията на Неда в рамката на светлината. Изведнъж го обзе безумно желание. Той се измъкна тихо като крадец от дома на тъста си, където живееше като приведен зет, и тръгна към мястото, което го привличаше от толкова време като магнит. Една крачка само го делеше от онова райско кътче в мечтите му, но когато спря до ъгъла на оградата, стъписа се и го изби студена пот. Нейко не беше подготвен за такава изненада. Чия беше тази огромна черна сянка, която стоеше пред Недината порта като хищник, дебнещ жертвата си? Грамадният мъж търпеливо пресмяташе нещо. Може би единственото, което го спираше да влезе в къщата, беше рошавият пес - той обикаляше развързан в двора на самотната жена. Непознатият извади от пояса си златен часовник, който проблесна под лунните лъчи като къс от мълния. Само Продан между всички селяни имаше такава скъпа вещ. Нейко не беше дребен, но никой не смееше да се изправи пред бившия съпруг на Неда. Господ му беше дал повече богатство и повече физическа сила от всички мъже в селото. Подплашеният попски зет почувства ледени тръпки по гърба си и по-тихо от плъх се върна обратно на сигурно място в Поповата къща.
Неда едва дочака да съмне, прибра най-необходимото в една бохча и тръгна при по-голямата си сестра Радка, която бе омъжена в Долната махала. Срещата не беше много приятна за каката. Тя даже не допусна Неда в двора. Стопанката на къщата пристъпваше от крак на крак, загръщаше се в елека си и се опитваше да стои по-далеч от гостенката, като непрекъснато се оглеждаше да не би някой да ги види. Хубавите пъстри очи на Радка започваха да гледат все по-студено, а правилните й черти сякаш бяха замръзнали. Като изслуша кратката задъхана изповед на сестра си, тя най-сетне рече:
- Знам, че няма да ми бъдеш в тежест, знам, че за един хляб ще работиш, ама свекърът и свекървата само да чуят за това и ще ме изгонят. Я върви при Делка. Нейните хора са по-милозливи.
Неда пое към съседното село. Вървя доста километри, докато стигна до дома, където бе омъжена другата нейна сестра. Дворната врата стоеше широко отворена.
- Дано да е на добро! - рече си с плаха надежда уморената пътничка.
Тя понечи да прекрачи прага на хубавата бяла къща с ухаеща градина, но се възпря и направи крачка назад.
- Делке, Делке-е-е…
- Кой ме вика? - чу от двора гласа на сестра си. Отвътре се показа пълна млада жена с овално бяло лице и излъчващи радост кафяви очи. - Ха, как се накани да дойдеш? Ама почакай малко отвън, защото кметицата ми е на гости. Моят Стоян и кметът са големи приятели.
Неда седна на дъсчената скамейка пред вратата, притисна към себе си бохчата и търпеливо зачака. След повече от час кметицата, възрастна едра жена, облечена по градската мода, реши да си тръгва. Съзряла хубавата млада жена, свила се до портата, тя не се стърпя да попита:
- Ха, булка, живо-здраво, май не си оттука? Откъде си?
- А, туй е една моя далечна роднина от нашето село. Дошла е работа да си търси.
- Е, щом работа търси, ще й намерим, друго да не търси, ха-ха-ха… - изсмя се с почти мъжки смях едрата жена.
- Що думаш, кметичке, в нашия род таквиз жени няма…
Гостенката съжали, че остана. Когато кметицата отмина, Неда се обърна към сестра си и рече:
- Нямаш ли нужда от ратайкиня? Ще правя, каквото ми кажеш, само за едно парче хляб.
- Ох, то туй добре, ама хората какво ще кажат?
- Толкова ли лошо ще сториш, ако прибереш сестра си?
- Ох, то туй добре, ама знаеш ли, свекърът ми още не е забравил старите си мераци. Зълвата има големи момчета, често идват. Страх ме е под един покрив с тях да оставаш. Още си много млада и хубава. Защо пак да разлайваме кучетата?
- Разбрах, прощавай, тръгвам си…
- Искаш ли нещо да хапнеш? Сигурно си гладна.
- Не, благодаря! Сита съм.
Неда пристигна благополучно в селото си малко преди прибирането на добитъка. Минавайки покрай двукатната къща на своята сестра Минка, реши и там да опита късмета си. Стройна, пъстроока жена с блага усмивка отвори вратата.
- Влез, Неде, влез! Как тъй се сети за нас?
Неда набързо й разказа за страховете си, които имаше в пустата къща, за безсънните нощи и за липсата на радост в живота.
- Ако гледам твоите деца, ще ми бъде по-леко, пък и ти ще се отмориш от полската и къщната работа.
Минка се замисли дълбоко и започна да заплита недоплетената си плитка с цвят на есенен лист, после изведнъж вдигна очи и рече с решителен тон:
- Е, пък що да не е… Какво чак толкова си направила… Да не си човек убила, я!
- Свекърът ти, лека му пръст, не знам какво щеше да каже, а свекърва ти?
- Тя е много добра, не бой се! Да видиш колко хубаво ще ни бъде, когато се съберем заедно.
- Късмет имаш, сестричке.
- Да можех да ти дам малко от моя късмет и на тебе.
Изведнъж се чу гръмогласен спор, няколко мъже се разприказваха разпалено.
- Ха, бати ти Ганчо се прибира от кафенето.
Вратата се отвори шумно и в двора влезе среден на ръст, пълен мъж, с наметнато сако на раменете и прихлупен каскет. Той внезапно се обърна, чул някакво предизвикателно подмятане от компанията му, застана с лице към пътя, преметна броеницата през показалеца си, размаха ръка и се провикна:
- Ти ли ще ми кажеш на мене бре, че не отбирам от политиката, келеш такъв!?
Ядосаният стопанин затръшна портата с все сила. Обърна се към двора и в същия миг лицето му се проясни.
- Я виж кой ни е дошъл на гости!
Неда за първи път почувства лекота и усмивката й разцъфна като цвете над топящ се пролетен сняг.
- Най-голямата хубавелка в селото ни е дошла на гости - рече стопанинът и засука мустак.
Гостенката леко се смути, а домакинята учудено повдигна вежди.
- А бре, момиче, къде се криеш, та се не показваш!? Веднъж да минеш покрай кръчмата и после цяла седмица мъжете ще говорят за тебе. Няма по-хубава от твоята балдъзка, тъй ми викат. На лице като картина изписана, в снагата като змиорка се кърши. Минке, хайде да вземем да й намерим един мъж, мари!
- Стига бре, Ганчо, да не е мома!
- На момите назад вика, ох! - подквасеният веселяк посегна с два пръста и щипна балдъзката си по бузата, тя леко се отдръпна със сведен поглед.
- Пил си и не знаеш нито що правиш, нито що приказваш! - рече с обиден тон Минка и в очите й проблеснаха искри.
- Що, мари, лошо ли ще е да вдигнем пак една сватба? - обърна се към булката си Ганчо.
- Една сполука й стига вече - каза с почти треперещ глас по-голямата сестра.
- Време е да си ходя…
Неда стана от мястото си, а сестра й не я спря, не я изпрати, дори не погледна след нея.
Младата жена влезе в глухия двор на своя дом. Нейният рошав остарял приятел дремеше под ябълката и дори не издаде звук. Тя за първи път чувстваше къщата си като замлъкнал, жаден, търпеливо чакащ капан, готов всеки миг да я приклещи. Умората и отчаянието си казаха тежката дума. Тя едва се добра до кревата. С усилие свали връхните си дрехи, легна и потъна в сън, разгърнал над нея тежки крила.
Докато Неда спеше в желязната прегръдка на изтощението, съседът й Нейко изпълняваше нестинарски танц върху брачната постеля, а жена му хъркаше мощно като дървар почти в ухото му.
- Ох, въглени ли имам под клепачите? - мърмореше давещият се в безсънието си мъж.
Той отново хвърли поглед към булката си и я побутна леко. Тя не помръдна, бе отдавна заспала и в хъркането й продължиха да се редуват стържещи със свирещи звуци. При вида на нейното кръгло, сипаничаво лице на него отново му се прииска да избяга от съпружеското ложе.
- Е, на ти сега да си попски зет! - упрекна се той. - Майка и тейко само туй искаха - да се сватосат със свещеника, а Продан с Господа е вечерял и без да има поп за тъст. Какви ли големци не знае… А какви жени има чифликчият, ех… Първом взе Неда… После и втората му жена хич не е лоша, че и само мъжки му ражда, а тая, моята, все женски ги вади. Нерез такъв, която фуста да поиска, негова е, кеф ти риба, кеф ти паламуд, а аз всяка вечер до тая гайда да заспивам и то със зор. Какво ли правеше Продан пред Недината порта оная вечер? Тя ли го е поканила, или неканен е отишъл? Идваше ли? Тръгваше ли си? Или се готвеше да?…
Тежките въпроси не спираха да го въртят на шиш върху бавен огън, но ревността и ненавистта към чифликчията му дадоха нужната решителност.
- Коч миризлив! - процеди през зъби Нейко. Не издържа повече, стана и бързо се облече.
Когато застана пред дома на мечтаната си изгора, видя, че портата е открехната. Той я отвори и влезе в двора. Кучето лежеше мъртво с бяла пяна по муцуната. Неканеният гост разбра, че не е сам, наведе се и взе една захвърлена тояга в двора. Приближи се тихо до входната врата и чак сега разбра, че тя е извадена от пантите. Наведе глава и влезе в ниското салонче. От стаята на Неда се чуваше тих плач. През прага се процеждаше слаба светлина. Нейко бутна вратата с единия край на тоягата. На пода като убита птица беше захвърлена разкъсаната риза на Неда. Пред него лежеше тя - съвсем гола, завързана към леглото за китките и за глезените. По нея имаше синини, а по въжетата кръв. Обърнал гръб на всичко това, Продан спокойно си затягаше колана и по устните му играеше доволна усмивка.
- Пръч мръсен! - извика Нейко и се спусна към насилника.
Продан го посрещна, без да мигне, изтръгна с едно движение сопата от ръцете му, после я захвърли настрани. Чифликчията с голи ръце грабна съселянина си за раменете и го притисна към стената.
- Какво правиш тука, попска подлого!?
- Исках да кажа на Неда прощавай!
- Не ме лъжи, говедо скопено! - изръмжа Продан и без да пуска за раменете попския зет, срита го веднъж в пищяла.
- Търсех същото, каквото и ти, но нямаше да го взема насила!
- Ти можеш само боя да си вземеш!
- Ами ако ида сега в участъка и разкажа, що съм видял?
- А попът няма ли да те попита после ти какво си правил в къщата на сама жена и то по първи петли.
- Ще ида в участъка!
- Кой ще ти повярва? Само да я видиш и почваш да се червиш, да пелтечиш. Хората ще кажат, че ти се е врътнал терса от мерак.
- А ти като я видиш, сквернословия бълваш! - не издържа Нейко.
Продан се смееше подигравателно и не му даваше да мръдне.
- Ами ако аз и Неда кажем едно и също?
- На нея пък кой ще повярва!? На една парясана от мене безчестна невеста? Нея да насилвам? Дето всяка мога да имам - Продан продължи да се смее по същия начин, но по-силно.
- Аз съм я имал преди тебе…
- А, ти си бил, значи! Голямо чудо е, че повече няма да я имаш! Неда няма да я деля с никого!
- Ще те издам в участъка!
- Няма да можеш!
- Защо? Ще ме утрепеш ли?
- Няма да е голяма загубата за селото…
Нейко пребледня и долната му устна започна да трепери.
- Нещо по-добро ми хрумна - почеса се по темето Продан.
- Пари ли ще ми даваш?
Изведнъж сатанински светлини припламнаха в циганските очи на Продан. Устните му се разтегнаха бавно в змийска усмивка.
- Никога не давам подкуп на по-глупави от мене.
Чифликчията грабна Нейко за тила със стоманената си длан и го обърна към разпнатата клетница. Тя вече нямаше сили да извика, въпреки че превръзката бе паднала от устата й, но нейните очи крещяха: „Не-е-е!”.
- Погледни я! Като картина е. Ти не знаеш какви картини съм виждал в града. Гледай я! Гола, бяла и вързана. Сега можеш да я имаш, но ако се откажеш, прости се с тоя мерак. Грабвай я! Сега или никога!
Адско желание подпали слабините на нещастника.
- Аркадаш… О-о-о, ти си втасал! - Смехът на чифликчията прозвуча като пъклен кикот. - Но няма да имаш кураж да посегнеш.
Нейко усети зверски прилив на сили и се нахвърли върху завързаната със свирепост, която за първи път откриваше в себе си. Продан с хладнокръвно безсрамие изгледа грозното зрелище. Всичко свърши много бързо. Нейко седеше на пода, държеше пояса си в ръце и гледаше втренчено с безумен поглед в една точка.
- Какво направих?! Господи, какво направих?!
- Като се прибереш сега вкъщи, събуди дядо поп да те изповяда!
- Аз съм животно!
Продан го потупа съчувствено по рамото.
- Ако от това ще ти олекне, вече можеш да идеш в участъка.
- Животно съм аз! Чакал съм аз! Вървя след вълка и обирам огризките му.
- А сега вълк ли станах?
- Не, не си вълк, Продане, не си вълк… Върколак си!
- Тичай да вземеш светена вода от попа, че да ме поръсиш!
- Дойдох в Недината къща да поискам прошка, да кажа, че я обичам. Ако ми беше казала да забегнем, щях да забягна!
- И що не забегна бре, Нейко?
- Защото намерих тук Сатаната!
- Ох, ти си се побъркал, аркадаш.
Нейко се разрида искрено.
- Хайде, върви при дебелата, че може да се събуди и да разбере, че задникът й е изстинал. - Нейко не спираше да скимти. - Хайде, върви си, ако не ти се яде женски бой! - рече Продан, прерязвайки въжетата на завързаната жена. Неда едва успя да се покрие с пъстрата черга и се спотаи безмълвно. Нейко се надигна от пода. Около ръката му бе намотан единият край на пояса му, а другият се влачеше по земята.
- Прощавай, Недо! - изстена той и си тръгна като пиян.
- Дойдеш ли още веднъж тука, ще нахраня лешоядите с тебе! - каза Продан със смразяващ глас. Нейко гледаше с отнесен поглед пред себе си. - Разбра ли ме? - Той продължаваше да се пули с втренчени, невиждащи очи. - Какво ме зяпаш? Не вярваш ли? Днес тя се опъва, но утре няма да може да диша без мене!
Сега нещастният Нейко започна да се смее неистово като присмехулен дявол. Продан не искаше да си признае, но в тази минута от този смях и той почувства студени тръпки по гърба си. Двамата насилници си тръгнаха от дома на изтерзаната жена. Тя дълго гледа ниския таван с разширени зеници и напълно безизразно лице. Защо трябваше да живее, за да поглъща всичките помии и горчилки, с които съдбата я заливаше по пътя? Чувстваше, че по цялото й тяло са полепнали смрад и мръсотия, които всеки миг можеха да се превърнат в язви. Струваше й се, че пак е жигосана, но този път по-дълбоко, с печата на позора. Струваше й се, че го носи върху своето чело и всеки може да види гаврата, която е трябвала да изтърпи. Изпита истински ужас при мисълта, че трябва да излезе пак сред хората, а не искаше чужд поглед да я докосва.
Тя стана от леглото, забравила за голотата си и тръгна навън като в транс. Мракът я прегърна като в древен магически ритуал, сякаш участваше във фатална мистерия. Залитайки, прекоси двора и стигна до кладенеца. Надвеси се над него и се взря в тъмните води, в които месечината и звездите се къпеха като русалки, подканящи я и тя да се присъедини към тях. Тъмното дъно я зовеше надолу към своите черни, неразгадаеми тайни и й обещаваше блаженството на вечния покой. Неда се надвеси над стената на кладенеца, преметна единия си крак и събираше сили, за да прехвърли и другия. Тогава щеше да бъде там долу, при нейните сияещи сестри, които сега се смееха щастливи. Крясък на среднощна сова я накара да погледне нагоре. Облакът се отдръпна от платинено лице на луната, както завеса се вдига над древна реликва. Сноп светлина като фар освети сребристия кръст върху кубето на селската църква. Той пръскаше искри и пламтеше като безгласно, но разкриващо всичко, свято предупреждение.
- Грях без опрощение, грях без опрощение! - прошепна Неда и свали своя крак от стената на кладенеца.
Тя се прекръсти, взе ведрото и го пусна в кладенеца. Изтегли водата, вдигна я над главата си и изля съда върху себе си. После още веднъж и още веднъж, и още, и още, и още… Водата беше ледена. След първото изсипване Неда настръхна с всяко косъмче от тялото си, но после претръпна бързо от това усещане и не можеше да се насити на ледения водопад, който се изливаше върху нея.
Тя не беше сама. От чардака на Поповата къща Нейко гледаше през сълзи бялото видение и се мъчеше да се помири с черната си съвест. На разсъмване от двора на попа се разнесоха ужасени писъци и женски ридания. Нейко висеше обесен на своя червен пояс върху най-дебелия клон на крушата в попската градина.
Неда не видя, не чу и не разбра нищо, защото изцяло беше в тежкия унес на треската, която ту се засилваше, ту стихваше, идваше на пристъпи, хвърляше я в огън, а после я грабваха смразяващи тръпки. Устните й се напукаха от жажда. Едва стигна до стомната, после падна върху леглото и отново потъна в бездната на тежка безпаметност.
Тя нямаше представа колко дни беше прекарала така. Сега малко й светна пред очите и тогава отново се появи вампирът, който след полунощ влизаше и излизаше от къщата й, когато поиска. Продан този път се възползва от пълното й изтощение и дори не се посвени от болестта й. След като той си отиде, тя отново получи тежък пристъп. Всички образи се замъглиха и се завихриха в странен въртоп, а после всичко изчезна пред очите й.
* * *
Господин Николов се готвеше да излезе от дома си, завързваше възела на вратовръзката си върху искрящо бялата яка на своята риза и чакаше прислужницата да му донесе изчетканото сако.
- Господине, Вие отдавна не сте обличали тази дреха. Вижте какво намерих в джоба.
Момичето отвори дланта си. Той не можеше да повярва на очите си.
- Ах, тази твърдоглава жена! Защо е направила това?
Васил Николов взе златната махмудия в ръката си и, гледайки я, се чудеше как това упорито момиче е успяло да сложи монетата в джоба на сакото му, без той да усети.
- Сега имам достатъчно добър повод, за да я видя - зарадва се младият мъж.
Той призна сам пред себе си, че се е сещал повече, отколкото иска, за тази красива и кратка, но вълнуваща среща. Заетият човек реши, че може да отмени ангажимента си и седна на писалището. Бързо написа едно писмо до своя партньор за отлагане на срещата им и изпрати веднага писмото по прислужницата си.
Наближаваше обед, когато файтонът на господин Николов пристигна в Малко Борисово. Той първо се отби в дюкяна при Янко. Същият, който държеше селската кръчма и някога воюваха заедно.
- Ей, Василе, браво, не куцаш! - спусна се бакалинът към своя другар от окопите.
- Ти също - усмихна се гостът.
- Мене ме раниха по-леко… - Янко спусна навитите си ръкави и почна да приготвя кафето. - Тази година ще имаме много добра реколта от памид, само градушка да няма.
- Дай боже!- каза Николов.
- Нещо ми се виждаш замислен, май не ти е само търговията в главата?
- Познаваш ли една жена Неда? На около двайсет, двайсет и няколко години…
- А-а-а… Хубавата парясница…
- Да, каза ми, че са я зарязали…
- А не ти ли каза, че я докараха със сурата откъм опашката на магарето?
- Ей, кога ще се откажете от тези средновековни ритуали?
- Младите трябва да се пазят от развала - каза сериозно Янко.
- Кажи ми къде е къщата й!
- Ей, приятел, да не се навреш в някой батак?
- Някога искало ли ти се е да помогнеш на човек, който е на ръба?
Янко само повдигна равнодушно рамене и продължи да пребърсва праха от рафтовете на магазина си. Гостът благодари за кафето, взе си шапката и тръгна към дома на селската несретница. Когато стигна пред Недината къща, Васил Николов видя баба Бонка да излиза от двора на самотната жена, силно притеснена, поклащайки глава. Младият човек я поздрави учтиво, вдигна шапката си и леко се поклони.
- Мога ли да говоря с госпожа Неда?
- Не можеш, синко. В несвяст е, има огън, бълнува.
- Толкова ли е зле?
- Не върви на оправяне. Страх ме е, че най-лошото идва.
- Значи, нямаме време да умуваме. Трябва веднага да вървим в болницата.
Баба Бонка успя да облече Неда, загърна я в една завивка и помогна на любезния господин да я качи във файтона.
- Не те ли е страх какво ще кажат хората за тебе, синко?
- Трябва ли да оставим момичето да умре?
- Не знам… Ти си знаеш, синко - каза старицата и скръсти набръчканите си ръце на гърдите.
- Карай бързо! - даде нареждане на файтонджията младият господин.
Доктор Илчев веднага се сети за Неда от пръв поглед.
- Болната е във видимо много тежко състояние. Дано има по-добър шанс от майка си.
Прегледът не продължи дълго, но тези минути се сториха безкрайно дълги за чакащия. Най-сетне лекарят с много сериозен и разтревожен вид извика Николов в кабинета си.
- Болната е с много тежка двустранна пневмония. Най-вероятно в следствие на силна простуда, но това не е всичко. Това момиче е било изнасилено и пребито. Има удари по главата, синини по тялото, жестоки белези от ухапвания по гърдите и най-вече, била е завързвана за ръцете и краката. Въжетата са били стегнати до кръв, опъвала се и глезените и китките й са в рани, но белезите по половите й органи са най-красноречиви. Трябва да се настани в болницата веднага.
- Няма беда, която да подминава тази жена - каза Николов с покруса.
- Боя се, че има и още нещо. Не мога да бъда категоричен, но…
- Какво друго би могло да й се случи?
- Може би е бременна…
* * *
Неда отвори очи в болничната стая. Белотата, светлината и ароматът на цветя погалиха нейните изтерзани сетива. До главата й, върху шкафчето, беше поставен пъстър букет от господин Николов. От прозореца нахлуваха потоци слънчева светлина, които сякаш струяха от самото сърце на надеждата.
- Къде съм?
Неда много смътно си спомняше пътуването, лекарския преглед и настаняването в болница. След кратко почукване вратата се отвори и вътре влязоха двама мъже, които тя позна веднага. Това бяха господин Николов и доктор Илчев. Те се изправиха до леглото й с усмивка.
- Как сте, госпожо Неда? Ето че пак се виждаме!
- Вие ме спасихте, ама не трябваше…
- Защо не искате да живеете? - попита доктор Илчев изненадано.
- Няма за кого да живея.
- Мисля, че вече ще имате за кого.
Младата жена сведе очи с болезнена гримаса.
- Не се отчайвайте! Предстои Ви най-хубавото нещо за една жена. - Тя сви извитите си вежди с тревога и изненада. - Очаквате дете! - каза лекарят с бащинска усмивка.
Неда пребледня, онемя, после покри с ръце лицето си.
- Да бях умряла, да бяха ме убили!
- Кой, Неда? Кой? Някой стори ли ти нещо? - попита Николов.
Изражението на младата жена се промени. Тя гледаше съсредоточено в една точка като хипнотизирана.
- Какво ти направиха? Кои са те, знаеш ли?
- Два черни таласъма… - прошепна тя едва чуто. - Не знам… Не помня… Беше тъмно…
- Може да е травматична амнезия - произнесе загрижено доктор Илчев. - Имахме подобен случай, когато бях студент в Прага.
- А може да е просто страх, примесен с много, много срам - каза тъжно Николов.
- Искам да го махна! Веднага!
- Защо? - попита тъжно лекарят.
- А какво ме чака? Пак да ме погнат хората ли?! Няма да има място за нас никъде. Къде ще се денем? Къде ще се денем?
- Каквото и да се случи, ти вече не си сама! - най-сетне се обърна към нея господин Николов. Думите му прозвучаха толкова сериозно и загрижено, че Неда спря да плаче. - Виж какво ти нося!
Той взе нейната малка ръка, разтвори нежно тясната й длан и постави в нея златната махмудия.
- Вземи я! Тя ти помага, пази я и я дай на детето за късмет!
След няколко минути Неда заспа тихо, стискайки в ръката си златния талисман.
* * *
След повече от двадесет години Васил Николов отново дойде в Малко Борисово. Той можеше да използва новата си кола, но пристигна с файтон от носталгия по миналото. Селото се модернизираше, само Янко бакалина го нямаше вече. Беше се поминал набързо след инсулт. Кръчмата и дюкяна държеше брат му Кольо и неговата жена леля Злата. Николов познаваше и новия стопанин от окопите, а после приятелските им отношения преминаха в търговски. Когато видя пристигащия, кръчмарката се провикна:
- Кольо, бързо, бързо ела! Виж кой идва!
Като видя госта си, кръчмарят остави тежката каса бира, захвърли престилката, разви ръкавите си и се спусна към своя приятел.
- Добре дошъл! Ако не дойдем по работа в града, няма да се сетиш да ни видиш.
Двамата мъже се прегърнаха.
- Откакто работя с посредници, не се налага да пътувам по селата. А ти беше земеделец, откога си кръчмар?
- Пак съм си земеделец, булката върти целия алъш-вериш. Тя е по-учена от мене, аз само помагам, когато ме повика.
Леля Злата побърза да постели безупречна бяла покривка пред госта и донесе от най-хубавото вино.
- Винаги съм казвала на Кольо и на всички, че няма друг човек като тебе, толкова добро да е направил, ама това добро, дето го направи за наша Неда… Винаги съм искала да те попитам: млада, здрава беше, как така се гътна изведнъж. - Васил Николов мълчеше. - Колко години минаха оттогава?
- Двадесет и две - каза с тъга Николов и лисна малко вино от чашата си на земята.
- От какво се гътна тая жена? - не преставаше да пита леля Злата.
Николов остана в минутно мълчание.
- Когато я намерих, умираше от двустранна пневмония. По-късно научихме, че в следствие на пневмонията е развила перикардит.
- Какво, какво? - замига Кольо.
- Възпаление на ципата на сърцето. Това я довърши.
- Разправяха, че била бременна. Успя ли да види детето? - не свършваха въпросите на кръчмарката.
- Да, видя го, и по-голяма радост не съм виждал, но много скоро след това Господ я прибра. Аз осинових детето й.
- Значи, било вярно? - започна да клати глава леля Злата.
- Хайде, стига пита! Виж, имаш клиенти!
- Хайде, прощавайте! - рече тя и тръгна да си върши работата.
- А как са твоите синове? - попита Кольо.
- Големият завършва медицина в Германия, малкият учи право в София.
- А дъщерята? Чух, че учела за учителка.
Николов сложи ръка с пръст на устата си.
- Имам изненада!
Неусетно минаха тридесет-четиридесет минути на сладки приказки между стари приятели. Разговорът им беше прекъснат от моторен шум, смях и весел детски глъч. В облак от бяла пушилка, съпровождан от бягащи запотени и щастливи хлапета, напудрени с праха от селския път, пред кръчмата спря лъскав автомобил и от него слезе елегантна госпожица. Тя сякаш беше оживяла двойница на друга жена, която някога бе живяла там. Приличаше на видение в бяло в своя модерен тоалет, издържан изцяло в цвета на невинността. Само шалът и панделката на шапката й бяха светлосини. Единственото бижу, което носеше, беше една стара монета на златна верижка. Мъжете останаха с приковани погледи и отворени усти. Изумлението им бе толкова голямо, че не успяха да засучат мустак и да изцъкат с език, както обикновено правеха при вида на някоя красива жена.
- Неда! Неда! Неда!… - изтръгнаха се няколко спонтанни възклицания от нечии гърла. Госпожицата извади от колата кесия с бонбони и щедро раздаде цялото нейно съдържание на босоногите си почитатели, които не се блъскаха и се подредиха в малка редичка.
- Да ви представя моята дъщеря Неда Николова, вашата нова учителка - каза гордо господин Николов.
Възрастните и младите мъже в кръчмата бяха смутени като деца и не знаеха нито какво да кажат, нито как да реагират. Девойката седна на масата до баща си с непринудена грация, усмихвайки се жизнерадостно.
- А бе, Василе, защо тази хубавица е решила да се зарови в праха при кокошките?
- Наумила си е да разбере какво се е случило с майка й.
- Че какво се е случило? - гледаше смаяно кръчмарят.
- Едно кафе, моля! - рече Неда.
Колю скочи веднага от мястото си и с особено удоволствие поднесе каймаклия кафе пред госпожицата, гледайки я в очите с разтапяща се от любезност усмивка. Девойката реши да се забавлява със слисването на тези корави и калени в трудности мъже. Тя започна да ги разпитва за живота в селото. Те се споглеждаха сконфузено и само някои от тях се осмеляваха да отговарят едносрично. В настъпилата кратка пауза на мълчание, когато Неда се наслаждаваше на кафето си, във въздуха проехтяха препускащи конски копита. Един лъскав кабриолет спря пред кръчмата и от него слезе Продан. За две десетилетия не беше напълнял и с килограм, не беше се прегърбил. Само слепоочията му бяха побелели. Преди две-три години той беше нападнат с вила от един разярен баща, понеже чифликчията се беше възползвал от дъщеря му - една от жътварките, които наемал всяка година в чифлика. Раните били доста тежки, мнозина мислели, че този път Продан или ще умре, или ще бъде осакатен за цял живот, но вече по нищо не личеше, че е преживял такива жестоки травми. Той се завърна от отвъдното сякаш още по-силен и още по-ненаситен, особено за жени. Чифликчията веднага впи поглед в красивото непознато момиче, което мигом събуди нагона на хищника в него. Приближи се към Неда, грабна нейната ръка в мрежеста ръкавица без пръсти и я притисна към устните си. Неда гледаше смаяно белега във форма на подкова върху грамадната десница на непознатия мъж.
- Разбрах, че ще имаме нова учителка. Виждам, че разглеждате подковата върху ръката ми. Имам я по рождение. Където я положа, всичко става мое - каза чифликчията. - Искам да попитам защо нашата учителка не е станала кино артистка?
- Защото предпочитам книгите.
- И на село ли трябваше да ги четеш?
Младата жена продължаваше да се взира поразена в родовото петно върху ръката на чифликчията.
- Исках да разбера какво е убило майка ми, когато е живяла тук, и която не си спомням.
- Коя е майка ти? - попита Продан изведнъж.
- Върнатата Неда.
Продан направи гримаса на неприятна изненада.
- Какво стана с тази нещастница?
- Била е публично унизявана, изолирана, преследвана, пребита, изнасилена и починала заради белодробни и сърдечни усложнения, настъпили впоследствие.
- Неда, недей! Не трябва… - каза господин Николов.
- Повярвай ми, татко, трябва!
Продан разкопча няколко копчета на бялата си риза, която сега го стегна като менгеме и запита:
- Тя не каза ли кой е направил тези поразии с нея?
Всички наоколо мълчаха като попарени. Неда удължи паузата, колкото може повече, усмихвайки се многозначително.
- Не, нищо не е казала. Паметта й е била частично изтрита, имала е само нощни кошмари и дневни страхове.
Продан едва успя да удържи въздишката си на облекчение.
- Довиждане, господине! - каза младата госпожица, свали бялата си ръкавица и отново я поднесе към мустакатото лице на чифликчията, който стъписан отстъпи назад.
- Защо? Вече не желаете ли да целунете ръката ми?
Чифликчията се отдръпна пребледнял, защото върху дясната ръка на младата жена видя малко светло-кафяво петно във формата на подкова точно между палеца и показалеца, същото като неговото. Той стоеше пред немия съд на съдбата. Едно закъсняло, но смазващо като гранитна скала възмездие сега се бе стоварило върху неговата глава. Продан за първи път почувства болката на угризението, защото прочете жестоката присъда в очите на собствената си плът и кръв.
