СЕДМИЯТ КЛЮЧ
Вървеше към залеза спокоен и мъжествен. С бялата риза и папионката. Виненочервена, от естествена коприна. Имаше няколко такива - дюс, на капки, на диагонални и на хоризонтални черти… Помня папионките на Ламар и на Мишо Маринов - черни. Те се брояха за класици и ги носеха като държавни отличия. (Веднъж в писателското кафене Графа ядоса с нещо Христо Фотев и той рече: „Крилата не се връзват на шията - те се дават от Оня горе да се лети с тях!”). Изобщо папионката в писателското облекло е екзотична приставка. Пък и не отива на повечето вратове, впрегнати в литературния хомот.
Нему не само отиваше - прилягаше му и на осанката, и на крилата. Беше елегантен, с оная рядка елегантност, която отвътре е повече, отколкото отвън. Някъде имам негови снимки - на едната вървят с някаква красива мулатка по крайбрежния булевард на река Тежу - тя с весела рокля над мургавите колена, той в белия си капитански костюм: млад, изискан и стегнат на фона на либералния лисабонски пейзаж).
Толкова със снимките и папионките!
Тая година беше извънредна. Бях зарязал правния факултет, бяхме завършили корпуса на стан 1300 в Кремиковци и с бригадата се готвехме да заминем за СССР да строим един нов град в центъра на Курската магнитна аномалия - по средата между Курск и Орел. Дни преди отпътуването в кафенето на „Ангел Кънчев” 5 Иван Динков извади от джоба тънка червеникава книжка: „Прочети я! Това е документална повест за Тачика. Адресът на общежитието съм записал отвътре на корицата. Като отидеш в Москва, обади му се!”.
Динков е убеден, че в тоя свят всичко става по негова заповед и по молба на щуката. Аз не съм, макар да имам известни съмнения. Книгата е „Няма мъртва земя”, авторът - Никола Радев. И книгата, и името на автора виждам за пръв път.
- Той е писател-моряк - обявява Иван.
- Нима? Като Мелвил, като Стивънсън или като Конрад?
- Като Джек Лондон! Сега е на сушата като теб - пресича иронията ми Динков с оня негов красноречив като многоточие поглед.
Да беше ми казал тогава някой, че само след няколко месеца едно раздрънкано такси „Победа” ще ни стовари току пред входа на жълтеникавия седеметажен паралелепипед на ул. „Добролюбов” с Николай Старшинов, че с неговата писателска карта ще преодолеем намусената портиерка, а в стаята на Никола Радев ще се запозная с Иван Станев, който учи драматургия и временно пребивава там на една разкладушка… Бях на двадесет, Станев - на 25, Радев - на 30, а Коля Старшинов предишния ден беше навършил 45.
Изпихме и четирите бутилки „Белая Курская”, които бях донесъл армаган.
Декември, точно преди половин век. Не е вярно, че в подземието на спомените няма светлина!
Десетина години по-късно тримата с Иван Динков сме в кварталната им кръчма в „Младост”. Радев разказва за предопределението и ръката на Всевишния: как получил нареждане от параходството да поеме от Брега на слоновата кост наш кораб, натоварен с ценна дървесина… Разказва както и пише - увлекателно, пестеливо и сочно: всеки ствол от абаносовото и от червеното дърво бил старателно изметен и облят с вода преди да го натоварят. Божа работа - Куба и Брегът на слоновата кост са на една географска ширина, но в Куба няма никакви отровни животинки, а в Брега живеят най-отровните на земята - между тях дребният колкото половин показалец кехлибарен скорпион и дългата педя и половина тънка пясъчна змия лабари - за тях няма противоотрова, нито време да ти я инжектират. Приготвил се Радев, но ден преди заминаването внезапно го повалила жестока треска. Откарали го в болницата и по-късно научил за трагедията, разиграла се на кораба. Въпреки старанието, на палубата попаднали няколко кехлибарени скорпиона и две лабари. Намерили целия екипаж и капитана мъртви…
Пътят му мина през книти и приятелства, през океани и морета - планетарни и човешки. На сушата сътвори великолепната си проза - в нея има повече поезия, отколкото в стихосбирките на десетки любители на мерената реч - знайни и незнайни. Когато празнувахме излизането на „Седем ключа на вода” му подарих експромт:
„Каквото и да ви се случи -
не ще ви сполети беда,
защото имам седем ключа
и всичките са на вода:
ключе за сън, ключе за памет,
ключе за глад, ключе за жад,
ключе за женско „Да!”, за „Пламък”…
И седмото - за „Профиздат”.
За чудото, което Никола Радев стори с „Профиздат” вече писа Валентин Караманчев, затова със седмия ключ отключвам водите на онова време. Тогава Господ още ходеше по земята, но само той си направи труда да го заговори.
