РОЗОВИЯТ ШАЛ
Развеселената мъжка компания се прибираше към домовете си с хороводна стъпка, като мъжете пееха „Море сокол пие вода на Вардаро”, прегърнати през рамо. Градът отдавна беше притихнал след полунощ. По паважа отекваха само провлечени стъпки в някакъв неравен, веселяшки ритъм. Тримата мъже, на средна възраст, с вече посивели слепоочия и бирени коремчета, не можеха да се разделят след празничния Гергьовден. В града ги наричаха „Веселите вдовци”, макар че единият от тях беше стар ерген и навремето беше развалил годежа си.
- Ей, как да се приберем вкъщи сега след такава вечер!?
- Хайде да вървим да искаме твойто Данче от майка й и от баща й!
- Кое Данче? - повдигна високо вежди ергенът Славчо.
- Учителката, бе! - подсети го именникът.
- А, учителката!…
- То наш Славчо само една Данче да имаше… - махна с ръка най-възрастният в компанията, бай Пантелей Мелницата, наречен така заради мелничарския му бизнес.
- Но, господа, моля ви, аз съм джентълмен! - каза Славчо и се опита да заеме важна поза, подпъхнал палци под жилетката си, част от добре скроения му костюм. Двамата му приятели започнаха да се превиват от смях.
- Да не е луд да се жени! - отсече мелничарят. - Женитбата била като обсада в крепост. Тези, които са отвънка, искат да са вътре; тези, които са вътре, искат да са отвънка, а адвокатите седели на подвижния мост и събирали пътен данък.
- А ти защо се ожени навремето? - попита ухилен именникът.
- Защото женитбата ми донесе добри дивиденти…
- А, така ли? Нима? - попита ергенът.
- Моята, бог да я прости, баща ми я намери. Знаех си, че щом той е избрал момата, сделката ще е добра. Ние сме хора на разума, пък ако се нуждаем от нещо друго, можеш да си го набавим и извън къщи…
- А без деца ли да остане наш Славчо?! Ние с тебе си имаме, да са ни живи и здрави, а Славчо? Слушай, братче, булка може да нямаш, ама наследник трябва да имаш! От мене да знаеш… - рече Георги, именникът.
- Ба, мислиш, че няма ли? - започна да се смее бай Пантелей. - Може да няма само ако е ялов… Хи, хи, хи…!
- Моля, господа, не съм от дефектните! - изръмжа обидено ергенът в компанията.
- А-а-а, виждаш ли? Значи все някога е ставала тая беля. Знаем ли ние колко бели сме направили?… Толкова женски хармани сме овършали… Шшшт! Тихо!
- Май вече сме им изтървали сметката… - рече Георги замислено и се опита да се изсмее.
- Дано само белята да си е струвала цената. Хубаво, че жените ни са така плодовити като овцете - и отново дружески смях прекъсна мелничаря.
Тримата мъже си размениха няколко пикантни анекдота по темата. Припомниха си една-две забавни историйки, които ги свързваха с известни градски майсторки на любовта, и накрая пак се върнаха на щекотливия въпрос.
- Ами ако нашите бели вземат, че тръгнат да ни търсят… Да пази бог! - този път мъжете не се изсмяха групово.
- Ами тогава? Какво правим тогава? - оцъкли се Славчо.
- Твоята е лесна, ще те оженим - изсмя се отново именникът.
- Що, вашата да не е трудна? И вие сте ергени, макар и втора ръка.
- Развързваш си кесията и проблемът е решен - мъдро се усмихна бай Пантелей.
- Ние вече не носим кесии - рече ергенът, поглаждайки с ръка малките си мустачки.
- Аз си държа на традицията - захили се под хайдушкия си мустак мелничарят.
- Ах, господа, изведнъж ми се прииска женски парфюм и приятен гъдел от боа с лебедов пух - въздъхна ергенът.
- А запретната фуста не щеш ли? - избоботи през смях с басовия си глас бай Пантелей.
Славчо се смути леко и заоправя папийонката си.
- Хайде да вървим в кабарето на мадам Сусу! Аз черпя! - въодушевено извика именникът. - Аз никога не разрешавам някой да ми плаща масрафа в бардака. За жените винаги си плащам сам.
- Жени ли искаш, чорбаджи? - изчурулика наблизо някакъв треперлив, тънък гласец.
В същия момент зад ъгъла изскочи хилав циганин в нов черен костюм. Той носеше червена копринена риза без вратовръзка с разгърната яка върху реверите. На главата имаше килнато назад бомбе. Изпод стрехата на щръкналите му мустаци светеше в мрака един златен зъб насред ухилената му физиономия.
- При мене най-хубав жени, чорбаджи, знаеш… Защо толкова пара да троши по чужди кранти мой баща няма, впрегни ги на файтон! Голям праз, че дошли тука от френско… Мои момичета правят същото, че и по-хубаво правят… Много правят и евтино правят!
- Махай се! Гит! - направи отвратена физиономия Славчо.
- Чакай! - рече бай Пантелей. - Ти не си ли опитвал циганка?
- Как?! - направи възмутен жест ергенът.
- Е, тогава нищо не си разбрал от живота.
- Е, и аз не съм опитвал… - повдигна шапката си и започна да се почесва по олисялото теме Георги, видимо заинтригуван.
- Как си, Хасане? Не те ли е страх от Брадата, дето вечер обикаля да плячкосва къщите?
- У-у-у, мойто търговия само вечер, чорбаджи. Всичко аз вижда, чорбаджи. Такъв брада няма! Големци тука лажат на просту народ да не злиза нахвънка по мръкнало… И тогава големци могат правят тяхноту маскарлък!… Контрабанда-а-а, контрабанда, чорбаджи!
- А-а-а, всичко знаеш, дяволе-е-е… - каза през смях бай Пантелей и стисна здраво по приятелски Хасан за тънкия врат.
- И ти знаеш, чорбаджи… - захили се доволно сводникът, надушил парата, и мустаците му потрепнаха като на котарак пред рибарница.
- Кажи сега, Хасане, чиста ли ти е стоката?
- Сакън, чорбаджи! Мръсна стока Хасан не държи! - доби сериозно, почти обидено изражение лицето на сводника.
- Само да ме излъжеш! - закани се Пантелей Мелницата. - На стари години не ми се хваща срамна болест. Да знаеш!
- В кабере на Сусу фльорца, чорбаджи, може по-лесно хванеш от френскоту болест…
- Не ми ги разправяй ти тия! - прекъсна го рязко бай Пантелей. - Как ще знаеш какво им е дереджето на твоите кобилки, като не ги водиш на лекар?
Хасан сведе засрамено поглед като млада циганка пред годеник.
- По миризма, чорбаджи…
- Хъъ… - хлъцнаха едновременно тримата мъже.
- Не вярва, чорбаджи, а? Не вярва, ама Хасан има златно нос. Хасан може разбере по миризма кога едно женска гебеее… кога има френску болест…
- Само да ме излъжеш! - смееше се и размахваше заканително показалец бай Пантелей.
- Хасан знае кой може лаже, чорбаджи, кой не…
- Добре, покажи стоката!
Сводникът изсвири с уста и от четирите ъгъла на улицата дотичаха развели шарени поли като танцьорки на канкан няколко апетитни млади циганки. Погледите на всички обаче бяха привлечени от един прегърбен силует с накуцваща походка, който бавно се насочваше към тях. В движенията на недъгавата имаше някаква странно-женствена привлекателност.
- И тая ли е от твоите? - попита изненадан Славчо.
- Тази ми е първата… за продан де…
- Че тя е куца и гърбава… Кой ще даде пари за тая крива кобилица? - смаяно я гледаше Славчо.
Проститутката се усмихна накриво и хвърли разсеян поглед към ергена.
- У-у-у, Найденка много пара скарва, чорбаджи - каза с уважение сводникът.
- Не е ли много бяла за циганка? А и очите й са сини, режат като стомана - попита заинтригуван Мелницата.
- Катунарите намерили него на едно дере и прибрали го. Затова викат му Найденка - обясни сводникът.
- Найденка Дяволската - така ми казват пък клиентите - потвърди категорично проститутката. - Защото дяволски си зная занаята…
- Това нидей гиледа, че малко камбур, чорбаджи! Това много хубаво знай как прави кеф на мъже… Всичкото клиент доволну от Найденка…
- Е, що па да не я опитам! - усмихна се по странен начин бай Пантелей.
- Ама ти сериозно ли? - попита изненадан Славчо.
- Понякога недъгавите жени са страшни в леглото. Не знаеш ли?
Славчо и Георги само повдигнаха вежди и рамене.
- В лицето не е лоша. Хайде тръгвай, Найденке! - плесна я като кон по задницата бай Пантелей Мелницата. - О, твърда си като камък!
- След малко и ти ще станеш твърд като камък… - каза тя след кратка пауза с многозначителна усмивка, в която имаше нещо натрапчиво прелъстително.
- Другите фусти оставям на вас - каза мелничарят и тръгна след накуцващата със своеобразна грация уличница.
- Казваш, че са те захвърлили в някакво дере?
- Да, в Дяволското дере край едно далечно село. Хасан ме купи от неговите хора в катуна. Взе ме почти без пари. Нали съм кусурлия! Тогава той прохождаше в занаята.
- Какъв беше животът ти там?
- Докато беше жива баба Зюмбюла - добре. Никой не ме закачаше. Страхуваха се от тяхната врачка, а после…
- Какво се случи после?
- Слушат ли ти се такива истории? Вонят! И на тебе ще ти се стори, че започваш да вониш, докато ги слушаш.
- Можеш да ми го спестиш.
- Да съм ти ги пробутвала насила…
- Май при Хасан е рай за теб?
- Да! - каза кратко тя. - Всеки ден имам храна и не ме лашкат без пари. Хасан от дъжд на вятър ме удря. И то само когато е нещастен. Другите ги шамаросва на поразия, щото се мъчат да го крадат.
- Добро момиче! - каза Пантелей Мелницата като на куче. - Язък, че не си имала повече късмет.
- Какъв късмет може да има едно копеле - произнесе повече с примирение, отколкото с горчивина тя.
- Кой знае, ако майка ти се беше сетила да те остави пред къщата на някои добри и заможни хора…
Найденка замълча и нейното лице изведнъж се сгърчи.
- Когато си недъгав, нищо не помага. Дали от падането в дерето, или от стягането на майка ми, днес съм това, което виждаш.
- Да беше те оставила майка ти пред някоя църква.
- Е, не й е стигал толкова акълът. Ако й стигаше, щях ли да се пръкна аз… Защо не ме е пометнала?
- Всичко с пари става! - каза с разбиране мелничарят. - Сигурно не е имала грош.
- Чудя се каква щях да съм, ако не бях гърбава и саката.
- Може би щеше да си хубава, но и така не си лоша.
- Ами ако съм се родила здрава, и после при падането…
- Радвай се, че си оцеляла.
- Е, що пък да не се радвам? И по-зле от мене има.
- Край кое село е това Дяволско дере?
- Най-близко е до село Малко Борисово в Чирпанския край. Защо?
- А-а-а, нищо, просто така.
- Да не би да ти напомням за някого? - попита с хубавата си дяволита усмивка тя.
- Не знам! Може би…
- А ти деца имаш ли?
- О, да! - каза гордо Пантелей Мелницата.
- Колко?
- Три.
- Какви са?
- Имам двама сина. Учат се в чужбина и са много умни. А това е дъщеря ми - каза той, изваждайки фотографията на красиво момиче със скъпа шапка. - Елеонора е моята гордост, много хубаво свири на пиано. Всички младежи са омагьосани от…
- Елеонора! Какво лигаво име?! - прекъсна го грубо проститутката. - Стигнахме! - каза тя и ритна с крак една олющена от боята врата, прикачена паянтово към кирпичената стена на прихлупена къщичка.
От полумрака изплува образът на ниска прегърбена старица с увиснало, сбръчкано лице. Тя гледаше с тъжни очи и само отвори грапавата си длан срещу Найденка. Обвити от бледата светлината на свещта в треперещите й пръсти, нейните черти изглеждаха смразяващо сурови, а очите й - още по-печални. Пантелей Мелницата почувства студените тръпки на страха както преди много време, когато беше в окопите.
- С Хасан се разправяй за парите! - каза троснато Найденка.
Старицата продължаваше да стои срещу нея с разтворена ръка като вкаменена, без да променя позата и израза на лицето си. Проститутката я блъсна с рамо и ритна с крак една странична врата. Стаичката, в която влязоха, беше учудващо чиста. Имаше дървено легло, маса, два стола, леген и кана с вода, както и бяла кърпа с аромат на домашен сапун. Пантелей Мелницата обходи с тъжен поглед бедното помещение.
- Е, ако не ти харесва, можеш да ме заведеш у вас. Може пък да се почувствам като у дома си. Шегувам се. Шегувам се… Такова чучело като мене закъде е… Слънцето ми е душманин, но вечерта ми е приятел. Ще видиш, че много жени не могат да вършат в тъмното това, което мога аз…
Последните й думи прозвучаха мистично като заклинание. Тя говореше бавно, почти хипнотично, над мъждивата светлина на газената лампа. После духна пламъка и Пантелей Мелницата се почувства в капан, изтъкан от мрак. За няколко секунди сякаш го обзе паника и той потърси ориентир за бягство по обратния път. Но тогава попадна в плен на сръчните й пръсти, които започнаха да го разсъбличат и устните й го успокоиха напълно.
Мелничарят брои исканата сума без възражение. Найденка бързо бутна парите в обувката си.
- Е, доволен ли си? - попита тя, гледайки го някак изпитателно.
- Изкара си парите! - каза той, вдигайки тирантите си. - Пак може да те споходя. Много те бива. Много те бива…
- Като майка ми ли?
Мелничарят свъси вежди и й хвърли недружелюбен поглед.
- Ей, на тебе да не ти се е разхлопала дъската? Нито ти, нито аз знаем коя е майка ти.
- Кой ти каза, че не знам?
- Ти ми каза.
- О, ти очакваш, че на всеки ще казвам истината ли? Научих случайно коя е майка ми. А ти си моят баща!
- Какво-о-о? Ти луда ли си? Пари ли искаш? Има да чакаш!
Найденка замълча, гледайки го втренчено с металния си поглед и възрастният мъж почувства хипнотичната му сила, пораждаща страх.
- Луда! - повтори Пантелей Мелницата. Гледа я като втрещен около минута и добави: - Ти искаш да ме изнудваш, но не си познала!
- А ти познаваше ли онази селска мома преди двайсет и пет години, а? Помниш ли Венка от Малко Борисово? Хубавата Венка, а сега й викат Лудата Вена.
Мелничарят изтръпна при мисълта за момичето, което не можеше лесно да бъде изтрито от спомените дори на най-закоравелия женкар. Възрастният мъж не каза нищо. Той упорито се вгледа в очите й. Още в първия момент разбра за кого му напомнят те, но реши, че е лудост, игра на въображението, но не и подобна вероятност.
- Някой те е подучил. Не е Хасан, не е… Няма той толкова акъл за това. Не би посмял… Страхлив е…
- Не е, не е…
- Ако си знаела, че съм ти баща, щеше ли да се подложиш?!
- Че от туй по-хубаво отмъщение има ли?
- Не може да бъде! Не може да бъде! Коя нормална душа?…
- Израснала съм в катуна. Там не зачитат никакво роднинство, когато се разгонят…
- Ти не може да си моя кръв!
- Съм, съм - смееше се подигравателно тя. - Родила съм се преди двадесет и четири години. Година преди това не си ли ходил често в същото село по работа и си изчезнал шест месеца преди да се родя.
Пантелей Мелницата ясно си спомняше фактите, без да му ги напомнят.
- Ще ти повярвам, ако ми кажеш как си разбрала - каза той с потиснат ужас в гласа и с надежда проститутката да се окаже измамница.
Найденка въздъхна, погледна го с иронична усмивка и започна:
- Ние, циганите, ходим навсякъде, калайдисваме, баем, врачуваме. Така попаднах в къщата на Лудата Вена. Аз носех торбата на баба Зюмбюла - врачката, само за нея бях човек. Ляхме куршум на болната, баехме й… После Венината майка, дето я гледаше де, се разрева и ни разказа всичко. Момичето ходило с баща си на мелницата и там й хвърлил око собственикът. Той хитро се сприятелил с бащата на момата. Почнал често да им ходи на гости в селската къща и после изведнъж спрял. Венка се криела, колкото можала, стягала се, но един ден всичко се разбрало. Баба ми ме оставила пред една богата къща с бездетни стопани, но жената на стопанина откачила, решила, че детето е от мъжа й, и ме хвърлила в Дяволското дере.
- Не разбрах аз какво общо имам с това? - рече с леден тон мелничарят.
- Баба ми те назова по име. Белият Пантелей Мелницата ни зачерни живота, така каза.
- Глупости! Това са брътвежи на две откачени жени - каза възрастният мъж, но беше блед като платно и нервен тик заигра по бузата му.
- Знаеш, че казвам истината, мръснико! - извика тя, скочи, хвана го за реверите и изсъска с разкривена физиономия: - Кажи! Не ти ли се гади при мисълта с кого си начесал крастата си, гадино?!
Той я отблъсна с отвратено изражение и се отърси от допира й с крайна погнуса.
- Ще помня случилото се до ъгъла на първата пресечка - процеди хладно през зъби той. - Аз ли скроих този извратен капан?! Вината моя ли е?! Боклук! - изръмжа клиентът и плю настрани. - Даже плюнката ми не заслужаваш.
Проститутката се нахвърли върху него. Той я удари с тежкия си юмрук. Тя падна назад, върху масата. Той презрително се обърна с гръб към нея. Разярената жена грабна пръстената кана, вдигна я високо с две ръце над главата си и я стовари с все сила върху темето на мелничаря. Той се олюля и падна по очи. Тя свали шала си, преметна го бързо през врата му и го стегна силно. Когато се увери, че Пантелей Мелницата не диша, недъгавата му дъщеря свали скъпия пръстен и изтръгна часовника с тежка златна верижка от жилетката на костюма му. Пребърка чевръсто всичките му джобове и скри претъпкания му портфейл в стегнатата си пазва. Изправи се, погледна го отвисоко и плю върху него:
- На мен пък не ми се свиди плюнката ми за тебе!
Сакатата ритна безжизненото тяло, после метна шала върху главата си. Тя вече се готвеше да изчезне в мрака, разсейващ се призори, когато вратата издаде скърцащ звук, подобен на злорад кикот, носейки след себе си студения полъх откъм мрачния коридор. На прага застана старицата с леген в ръце. Тя пребледня, извика и изпусна съда с водата.
* * *
Няколко часа по-късно малката улица в крайния квартал осъмна с ужасените крясъци на една млекарка. На бегом пристигнаха няколко стражари. Възрастни жени с прошарени коси тичаха от врата на врата и разнасяха новината, развели дългите си черни шалове с ресни като ята изплашени гарвани.
Единият от униформените мъже застана на пост с пушка на рамо пред паянтовата пътна врата на къщата с откритите трупове, докато пристигне файтонът с полицейския инспектор и доктора. Служителите на реда не закъсняха. Стражарят се изопна веднага и козирува, когато двамата мъже, натоварени с разследването, прекрачиха прага на местопрестъплението. Инспектор Павлов веднага впери поглед в следите от стъпки по чистите дъски на коридора. Докторът се наведе над първата жертва и бавно започна да я отглежда. Медицинското лице сви вежди и каза:
- Тежка, прясна травма в теменната област, кръвта не е засъхнала още. Нанесена преди не повече от два, максимум три часа. - Лекарят обърна трупа и ахна: - Известен съгражданин! Бай Пантелей Пантелеев - Мелницата!
Павлов наклони леко глава настрани, присви очи и констатира:
- Липсват пръстените. Белите ивици на пръстите му се натрапват на очи. Джобчето за часовника е празно, вероятно и портфейлът липсва… Убийство с цел грабеж - накратко констатира инспекторът.
Лекарят продължаваше да оглежда тялото, привлечен от следите по шията на мъртвеца.
- Удушаване, нали? - попита инспекторът.
- Без съмнение - кимна с угрижено изражение на кръглото си бяло лице ниският, пълен лекар.
- Няма следи от пръсти по шиите на жертвите, значи е използван някакъв предмет.
- Едва ли е въже или колан, защото следите са доста по-различни - разсъждаваше докторът.
Инспекторът приклекна и отново извади лупата си.
- Ако се съди по следите, може би са от някакъв дамски аксесоар - предположи инспекторът, гледайки една деликатна нишка от розова тъкан върху тъмния ревер от костюма на жертвата.
- Предполагам, че убиецът се е подсигурил чрез удушаването, защото най-вероятно травмата по главата не е била смъртоносна, но това ще стане ясно след аутопсията - каза лекарят.
- Търсете жената, както казват французите - усмихна се Павлов. - Може извършителят да е бил много по-дребен и слаб, затова е трябвало да зашемети жертвата и след това да я довърши.
- Бай Пантелей си падаше по уличниците и намери смъртта си в тяхната бърлога. Всичко е толкова банално-закономерно - въздъхна патологът.
Инспекторът отново приклекна над странните стъпки по пода и продължи да ги оглежда със загадъчна усмивка.
- Вижте какво намерих в ръката на убитата старица.
Докторът присви очи през кръглите метални рамки на очилата си и се подсмихна под тънките си мустачки. Той разтвори дланта си в медицинска ръкавица и показа находката пред своя партньор. Инспекторът веднага извади една лупа от вътрешния джоб на сакото си, погледна уликата и възкликна:
- Доктор Хаджимилев, мисля, че току-що решихте случая.
- Защо пък аз? - усмихна се скромно медикът.
- Веднага да ми намерите Хасан Гаргата! - разпореди се инспектор Павлов. - Ганчев и Пешев да вървят веднага на жп гарата и да си отварят на четири очите за това лице. - Инспекторът откъсна лист от бележника си, надраска нещо на него и го подаде на униформения: - Искам да ги доведат и двамата по най-бързия начин в участъка!
Възрастният стражар удари токове един в друг и се спусна да изпълнява заповедите на своя началник.
- Докторе, преди колко време са извършени убийствата?
- Няма трупно вкочаняване, кръвта още не е изсъхнала напълно и ако се съди по температурата на труповете, преди по-малко от два часа.
- Да се надяваме, че имаме още време… - смръщи удълженото си бледо лице полицейският служител.
Инспектор Павлов гледаше с непроницаем поглед арестуваната проститутка и потропваше с подострения молив върху работната си маса.
- Хайде спри да лъжеш. Признай за убийствата. Намерихме вещите на убития у тебе.
- Ей бре, господине, от вчера ли се знаем? Знаеш, аз на човек не мога да посегна - гледаше смирено и подплашено Найденка, като добре имитираше наивна обърканост.
- А откъде се взеха тези неща у тебе? Как ще ми обясниш?
- Намерих ги…
- Къде? Хвърлени насред пътя ли? - подсмихваше се иронично инспекторът.
Найденка наведе глава да скрие изражението на очите си. Мозъкът й трескаво търсеше решение.
- Хубаво внимавай какво ще отговориш, защото има свидетели. Вчера по малките часове съседите от отсрещното жилище са те видели да излизаш от къщата. И не казвай, че са се припознали! Твоята осанка кой може да я сбърка?!
- Срещу баба Мавруда живее една сляпа старица. Как ще ме види? - изсмя се арестуваната.
- Мислех те за по-умна, Найденке! Току-що призна къде си била по това време.
Сакатата замълча. Реши да не бърза с отговора, надеждата винаги се впиваше в нея като пиявица. Главата й бръмчеше. Лъжите се мътеха бързо и щяха да нахлуят навън като рояци мухи, но тя трябваше да внимава кога да ги пусне на свобода.
- Бях там, но не съм ги убила. Когато отидох, те бяха умрели. Само обрах дъртия, пък от баба Мавруда какво да взема? Защо ли са я убили, беше толкова добра?
Найденка започна да подсмърча почти убедително и дори успя да процеди две сълзи по покритите си с евтин руж бузи.
- Стига театър! - удари с ръка по масата инспекторът.
- Защо да лъжа, господине?
- Разкрих те за половин час.
- Айде, бе! - захили се нагло тя.
- Сводникът ти Хасан Гаргата каза, че си тръгнала с господин Пантелей Пантелеев два часа след полунощ.
- Издал ме е червеят! А казваше, че ще ме покрива за всичко…
- Признаваш ли?
- Нищо не признавам! Обслужвах Пантелей Мелницата около час и го оставих жив и здрав.
- Добре лъжеш. Циганска школа… А защо се върна пак в къщата?
- Забравих си шала…
Тя развя с една ръка любимия си аксесоар с цвят на захарен памук.
- Спастрила съм пари за един добър адвокат. Какво имаш ти срещу мене, че да ме осъдиш? - подхвърли насмешливо тя.
Инспекторът стана, дръпна розовия шал от нейното рамо и започна да го разглежда внимателно.
- Ей, какво правиш?
- Простете, мадам, ще ви го върна…
Тя се навъси и с тревога проследи движенията на полицая.
- Ето така, тук липсват ресни, розови ресни. Каквито намерихме в ръката на старицата.
- Е, нали признах, че съм била в оная къща. Може би е паднало нещо от мен. Баба Мавруда го е видяла и е решила да го прибере. Тя нали си беше чистница.
- И е стискала боклука в ръката като света реликва, докато умре?
- Ами може, защо не!? - не сдържа циничния си смях проститутката.
- Ресните са откъснати със сила, има и миниатюрно парченце плат към тях. Разгледах го под лупа. Навярно го е откъснала от тебе в борбата между вас.
- Ах, сега се сетих - един откачен клиент се беше разгорещил и ми скъса шала.
- На надхитряване ли ще си играем, Найденке?
Недъгавата гледаше значително по-спокойно и дишаше по-свободно, усетила как въображаемата примка се разхлабва около шията й. Полицейският служител се приближи към нея със странна усмивка, сякаш нещо му хрумна в този момент. Найденка с тревога проследи движенията му.
- Така и очаквах, по шала има петна… петна от кръв. Нямала си време да го изпереш…
- Каква кръв бе, началство, нали старата беше удушена?!…
- Откъде знаеш, че е била удушена?
- Ами не знам… Ти ми каза…
- Нищо не съм ти казал. И вестникарите още не са изнесли новината в пресата.
Инспекторът се спусна към работната си маса, дръпна чекмеджето и извади оттам снимка на убитите.
- Виж, по пръстите и под ноктите на старицата има кръв.
- И какво ми трябва на мене?
- Макар стара и немощна, тя се е съпротивлявала.
- Е, та? - погледна го с нагла усмивка проститутката.
- Това означава, че има следи от самозащита.
- Е, та?
- И те са по теб - каза спокойно инспектор Павлов.
По лицето на Найденка за миг се изписа страх и после пак придоби наглата си самоувереност. Инспекторът седна срещу нея и се вгледа в очите й с насмешливия си поглед.
- Петната по шала са от твоята кръв. Вързала си го около врата си, за да скриеш белезите, които ти е нанесла жертвата. - Инспектор Павлов продължи да я оглежда насмешливо. - Какво си се загърнала чак до ушите?
- Боли ме гърлото - изръмжа и хвърли смръщен поглед проститутката.
- Хайде, бе! - започна да се смее на свой ред Павлов. - Ха, откога, госпожице, носите ръкавици?
- Какво? Забранено ли е? И аз искам да съм като другите.
- Разкопчай си яката и си свали ръкавиците!
Сакатата въздъхна и изпълни бавно заповедта на полицая. Разкопча ситните копчета на високата яка, разгърна я, повдигна тежката си, увиснала коса и показа четири ярко червени драскотини по шията си. След това тя бавно смъкна една по една ръкавиците си, показвайки своите издрани ръце.
- Време е да си признаеш!
- Нищо не признавам. Един откачен клиент ме одра…
- Кой? Кога?
- Да не мислиш, че ги знам по име всичките?!
Инспекторът въздъхна и извади от чекмеджето си една сметачна линийка.
- Вече измерих разстоянието между пръстите на убитата и ще проверя дали отговаря на разстоянието между драскотините по твоя врат.
- А, сетих се. Скарахме се миналата седмица със старата. Имахме разправия за пари, сбихме се… Остави си ноктите по мене дъртата вещица - сакатата направи кратка пауза и продължи: - А шала го дадох на една приятелка и сигурно тя го е изцапала. Бог знае какво е правила с него.
Проститутката започваше да губи почва под краката си. Като удавник за сламка тя се вкопчваше във всяка нелепа измислица, която й хрумне и така се оплиташе в собствените си лъжи.
- Стига! - повиши тон инспекторът. - Искаш ли да повикам съдебния лекар и да определи откога са драскотините ти? И сам виждам, че са съвсем пресни.
Проститутката се размърда нервно на мястото си. Вълна предателски тикове пробягаха по нейното лице. Забелязал реакцията й, инспектор Павлов продължи уверено:
- Ако белезите по шията ти и петната са направени по едно и също време?
Проститутката гледаше ужасено минута-две, осъзнала грешките си. След това изпадна във вцепенение за кратко време и после изведнъж избухна в истеричен смях. Накрая рухна.
- Е… Не исках да убивам баба Мавруда, но тя щеше да ме издаде. Всяка овчица за своята ножица, както казват по селата.
- А защо уби клиента си? За пет-шест хилядарки заслужава ли си да увиснеш на въжето?
- Беше ми длъжник.
- Моля?
- Дължеше ми цял един живот.
- Хайде, хайде, мисля, че отдавна си преодоляла и чувства, и срам…
- Той беше мой баща!
Инспекторът я погледна с насмешка, но после придоби заинтригувано изражение.
- Знам, че няма кой да ми повярва. Случайно научих името на баща си. Знаех, че ходи по проститутки и го дебнех. Чаках да ме избере между всичките ми посестрими и тогава… Исках да го подлудя, като му кажа кой го е обслужвал… Но той ме употреби като кухненска пачавра и се изсмя. Толкова години кроежи отидоха на вятъра… Исках да си избоде очите като Едип цар, но той даже сълза не пусна.
- Откъде знаеш за Едип цар?
- Имах един клиент, овдовял учител пенсионер. Той ми разказа за него и ме научи да чета. По едно време си мислех, че може и да ме вземе. Щях хубаво да го гледам на старини.
- А защо обра убития, щом само си мислела за отмъщение?
- Открадното ми принадлежеше като наследство, че даже и не стига! - изведнъж избухна Найденка.
- А, за компенсация, значи…
- А ти как ме разкри толкова бързо?
- Много просто. Намерих смачкана салфетка от ресторант „Комерсиал” в джоба на убития. Това беше любимото му място за вечеря. Може салфетката да е престояла там от много време, но сгънатото меню от празничната нощ ми подсказа къде се е веселил точно на Гергьовден господин Пантелеев. Около този ресторант е районът на Хасан Гаргата, където пуска на работа труженичките си. Убитият често е използвал техните услуги. Евтин аромат на розова вода, нишка и ресни от розова коприна и една пайета ми напомниха, че ти беше с такъв шал, когато те хванахме при последната хайка. Но това, което ме убеди на сто процента, че ти си извършителката на убийството, бяха характерните следи по пода, които можеш да оставиш само ти с твоята уникална накуцваща походка. Старицата бе излъскала дъските до бяло и калта от твоите подметки ми разказа всичко останало.
- Наложи се да мина през една току-що полята градина. Не знаех, че това в същия ден ще ме затрие. А как разбрахте, че ще отида на гарата?
- Знаех, че няма да пробваш да продаваш гравираните с името на убития вещи в родния му град. Щеше да се опиташ да избягаш някъде по-далече, където не се стига с файтон, следователно остава само влак.
- Пак нямах късмет, попаднах на най-умния полицейски инспектор. Всички не са като тебе.
- Не скачам от радост, че те разкрих, но всеки трябва…
- Да си нарами кръста - прекъсна го с тъжна усмивка недъгавата. - Странно, но чувствам, че вече започва да ми олеква…
- Престъплението ти е тежко, не знам колко ще ти помогна в съда, но ще опитам.
- Не се напъвай, началство. Знам, че ще ме обесят. Мога ли да те помоля нещо?
Инспектор Павлов кимна с разбиране.
- Искам да ме погребете с розовия шал!
Полицейският служител я погледна озадачено.
- Защо тази вещ има такова значение за теб?
Тя наведе глава и погали копринения шал, метнат върху коленете й, усмихна се и каза с отнесен в далечината поглед:
- Знаеш ли какво значи винаги, когато протегнеш към нещо ръце, все някой да те перва през пръстите. Колкото по-малко исках, толкова повече ме ограбваше животът. Когато видях този шал, веднага ми легна на сърце. Имах пари, но продавачката ме изблъска от дюкяна си. Когато разказах това на моя пенсиониран даскал, той побърза да ми го купи. Каза, че съм го трогнала. Ако беше поживял още малко, дали щяхме да се съберем?… Щях хубаво да го гледам като дъщеря…
Инспекторът я гледаше с тъжно-снизходително изражение.
- Добре, добре. Знам, пак много искам… Горкият, как само се страхуваше някой да не разбере, че идва при мен, а не знаеше как целият град го одумва.
Павлов мълчеше, изправен пред тази необикновена съдба, и се питаше има ли наистина изход за всеки. Въпреки че му се гадеше от методите, с които недъгавата се мъчеше да наложи възмездие, не можеше да не изпита съжаление към това измъчено създание. Някой трябваше да плати за тази съдба, а кой бе по-подходящ от този, който преди много години бе заченал ужасяващата драма?!
Найденка продължаваше да се вглежда в любимата си вещ, разстлана върху коленете й.
- По целия път от Дяволското дере до бесилката какво съм имала? Само мрака и розовия шал… Нали ще ме погребете с него? А, чакайте! Няма какво да троша пари по адвокати. Дайте ги на някое сиропиталище!
- Нима така ще подритнеш живота си?… - с тъжна изненада се вгледа в нея Павлов.
- Дали от примка, или от срамна болест?… - прошепна тя с горчива усмивка върху внезапно остарялото си лице.
Инспекторът, който вече знаеше всичко, разгърна папката по следствието и се опита да скрие зад деловото изражение покъртително чувство, което се надигаше сега в него.
