ДЯВОЛСКОТО ДЕРЕ
Магда Житарката беше най-заможната и най-смръщената жена в цялото село. Тя рядко се събираше с хора, не обичаше да ходи на сватби, а на кръщенета не стъпваше, понеже нейната бездетност беше нейното най-тежко бреме. На младини не изглеждаше хубава, не беше дори приятна и здраво вкорененият й житейски усет подсказваше, че всички младежи, дошли да я искат, виждаха в нея само тлъстата зестра, която ги чакаше. Сигурно щеше да умре сама, ако не беше срещнала господин Стоян Стоянов, един истински денди в малкия град, син на фалирал търговец на жито. Тя веднага забрави идеята си да стане калугерка и да завещае всичко на манастира. Тогава нейният баща, който я беше отгледал сам, най-сетне си отдъхна. Какво ли не би направила Магда заради този младеж, чест гост в нейния бащин дом. Отдавна навършила двадесет и пет, тя си беше стара мома и по градския, и по селския стандарт. В отчаянието си да впечатли младия гражданин, селянката дори се облече според градската мода. Това предизвика спонтанния му смях, но не му попречи да се венчае за нея в същия този вид пред олтара на селската църква.
От този ден започнаха Магдините мъки. По-младият й хубав съпруг не се прибираше по няколко дни вкъщи, зает със своите „търговски дела”. Той с всичко се справяше добре, а с жените най-вече. Какви ли не слухове достигаха до селската съпруга. Подвизите на мъжа й се носеха от уста на уста из цялата околия, но той винаги всичко отричаше категорично, а тя се страхуваше да го разпитва дълго, за да не го ядоса. Магда намрази младите жени, особено хубавите, защото във всяка от тях виждаше бъдеща съперница. Детските песни и смехове я вбесяваха, дори плач на пеленаче можеше да я накара да се разбеснее. Бездетната жена обиколи всички прочути лекари из столицата, после тръгна по врачки, баячки и знахарки. Когато последната искрица от надеждата й за дете угасна, тя се затвори недостъпно в себе си.
Привечер Магда бе седнала сама на трапезата както повечето нощи напоследък. Гледаше без апетит вкусните неща и за първи път й се прищя да има гост на масата. Тя се надигна бавно от стола, взе фенера и тръгна към съседския двор на баба Стойна. Изправи се пред прозореца на старицата и почука.
- Кой е? - тихо, подплашено попита отвътре старата съседка.
- Аз съм, бабо Стойне. Аз съм Магда, комшийката отсреща.
След малко вратата изскърца, чуха се провлечени стъпки и усмихнатото сбръчкано лице се показа на прага.
- Какво има, чедо?
- Много ми е чоглаво тая нощ, комшийке. Ела да вечеряме заедно и остани да нощуваш у нас, че ще се пръсна от самота.
Старицата поклати съчувствено побелялата си глава и каза:
- Чакай да си взема елечето. Когато човек почне да мръзне и лете, дните му са преброени.
- Туй са Господюви работи. Спри да ги броиш тези години!
- Ами че това правя! Това правя…
Двете жени седнаха около трапезата и завъртяха сладко приказката.
- Много вкусно готвиш, Магдо! И яхнията, и наденицата, и тиквеникът ти бяха за чудо и приказ. Опитах от всичко, ама стария корем можеш ли да го натъпчеш като младия.
- Затова пък старият акъл е претъпкан, пък младият празен - отвърна любезно домакинята.
- Тъй е, чужд акъл в чужда глава не влиза, а младите вече даже не щат и да чуят. Тръгнаха по лоши пътеки, накъде върви тоя свят?! Това село… Всичко е тръгнало на развала и поразия.
- Така е - въздъхна тъжно Магда.
- Ех, ти по себе си знаеш. Не биваше да го вземаш тоя шантав градски петел. Колко харни нашенски момчета те искаха.
- Само ти, бабо Стойно, не ми се смееш зад гърба. Знам, че каквото ти кажа тук, на тая маса, ще се стопи и ще изчезне като светия хляб върху нея.
- Кажи си, кажи си да ти олекне чедо! Аз повече от осемдесет лазарника съм на тоя грешен свят и досега от чужд дерт сеир не съм правила.
Магда не издържа и ревна, както не бе плакала от своите детски години. Баба Стойна търпеливо я гледаше, с кротко съчувствие, докато бурята от болка и сълзи утихваше бавно. Няколко минути Магда не можеше да си поеме дъх, но накрая въздъхна тежко и избърса сълзите си с опакото на ръката.
- Да си бях счупила краката в тоя ден, да не бях го срещала!
- Така е, счупен крак по-малко боли от изгорената душа…
- Не се спря, бабо Стойно, моят чапкънин! Певачки ли не щеш, кючекчийки ли не щеш!… Публични женски от бардаците…
- Вай! - сложи сбръчкана си ръка на устата старицата. - Дано срамна болест не ти докара, чедо! Но какво да правиш, като и в Библията пише, че жената трябва да се подчинява на мъжа си.
- Дадоха ми акъл да го оставя - продължи изповедта си мрачно Магда.
- Ами да попитаме свещеника. Знам, че Библията някога позволява жената да остави мъжа си, ако той се е обърнал на звяр.
- Той не е звяр. Той е лисугер и ще ми вземе всичко. Аз нищо не разбирам от неговите търговски работи. Тейко, бог да го прости, защо не ме прати на училище, но тогава, когато моят баща беше жив, Стоян се скитосваше бая, а сега си развява пояса като хайдушки байрак.
- Не може твоят мъж да ти вземе всичко. Колко й трябва на една жена да преживее. Ще ти наемем и адвокат от града.
- Не е само туй, бабо Стойне.
- Да не си трудна? - ахна старата жена и се удари с радост по коленете.
- Де да бях, бабо Стойне! Моята песен за майчинство е изпята. Пресъхнах…
- Ех, някои жени по-късно пресъхват, а ти… - Магда отново заплака, но този път тихо. - Е, що не вземеш някое сираче да гледаш?
- С чуждия кеф ли да се почерня?! Не-е-е! - изсъска ядно Магда, също като змия, свита на кълбо.
Старицата потръпна, почти изплашена от демоничния гняв в зеленикавите очи на жената срещу нея. Те я поглъщаха като бездънни зеленясали ведра, пълни с нечиста вода. Двете съседки стояха замислени пред отрупаната маса. Баба Стойна проговори първа:
- Не знам какъв акъл да ти дам, чедо. С него лошо, ала без…
- Без него още по-лошо… - довърши мисълта й Магда.
- Ами тогава да се молим Господ да просветли мислите му и да го накара да се върне като блудния син при жена си - поклати глава старата съседка.
- Страх ме е, че ще ме паряса, бабо Стойне.
- Е, щом досега не го е направил…
- Чух, че някаква жена била трудна от него и че й купил къща в града.
- Не слушай какво бръщолевят хората!
- Наши деца от гимназията в града видели моя Стоян да влиза при нотариуса с една жена. Отдалече й личало, че й е набъбнал коремът. На лицето имала шапка с було, да си крие сурата разтурницата, че да не я заплюват хората - Магда грабна една паница от масата и я удари с все сила в дъсчения под.
- Не се коси тъй, дъще! Не вярвай така на хорските приказки!
- Знам го, със сърцето си го знам, бабо Стойне. Не остана място за утеха, бабо Стойне. Моят Стоян ще ме направи парясница, ще видиш!
Магда грабна малка глинена чаша с ракия и я изля в гърлото си като казак. Старата съседка чупеше костеливите си пръсти и не знаеше какво да каже.
- Никога досега не ме е оставял по толкова дни сама, а когато се върне, сякаш ме няма. Минавам като въздух покрай него. Врабците на плета го радват повече от мене. Ще ме захвърли като куца кобила при касапин.
- Моли се на Бога и на свети Мина да се разминава лошото, дъще!
- Усещам, идва бедата. Тръгнала е към нас като придошла река и ще ни помете!
- Хайде, хайде! Не прави пай на дявола! Моли се на Господа!
- Моите молитви не достигат до него.
- За да получиш, трябва да дадеш, дъще.
- Малко ли дарове дадох на църквата? От сърце ги давах…
- Значи, Бог не иска това от тебе, чедо. Вземи да отгледаш едно дете! Колко пъти някоя бездетна жена си вземе хранениче и Господ вземе, че й даде своя рожба.
Житарката мълчеше със смръщено лице, забила поглед в трапезата, а гостенката с интерес очакваше отговора й.
Изведнъж се чу навън някакъв кратък, жален звук - нещо средно между плач на бебе и зов на гладен котарак. Стопанката на дома трепна от радост и весело се оживи за миг.
- Ха, какво е това? Май моят Писанчо се е върнал! Омръзнало му е да скита по чуждите дворове. Огладнял е. Само любов на гладен корем не върви. Да не е циганин. - Магда най-сетне започна да се усмихва. Тя беше болезнено привързана към котките си. Стопанката грабна една паница с варено пилешко месо от масата и излезе навън. - Къде си бре, разбойнико, покажи се! Виж какво ти нося! Пис, пис, пис…
В тишината на мрака се разнесе слаб женски вик, по-скоро израз на изненада, отколкото на ужас. Върху плочите се чу трясък от разбита пръстена паница и после се разнесе тишина - дълга, тайнствена тишина. Баба Стойна седеше в стаята и чакаше домакинята. Притеснението и страхът й бързо започнаха да растат. Тя се прекръсти и рече:
- Господ напред и ние след него!
Магда стоеше като вкаменена по средата на обширния двор и гледаше нещо в краката си. Тъжният звук приглушено отекна в мрака, но този път ясно личеше, че не е глас на животно. Старата жена се опря на тоягата си и излезе навън. Надникна през рамото на Магда и ахна, смаяна от приятна почуда. В краката на селската чорбаджийка лежеше увито като вързоп новородено и въртеше очички. Стопанката на къщата стоеше прикована за плочника с широко отворени зеници като поразена от гръм.
- Магдо, какво се чудиш? Какво гледаш? Не разбра ли?! Това е Божи дар. Вземи го! Господ ти дава знак! Не виждаш ли?! - По-младата съседка не отговори нищо и стоеше неподвижна като каменна статуя на страха и недоверието. - Ах, Магдо, Магдо… - старицата се наведе и взе малкото от земята. - Ей, добре дошло, агънце бяло! Леля Магда ще те гледа хубавичко. Аз ще я науча.
Баба Стойна внесе детето в дома и започна да се разпорежда:
- Дай сега да го окъпем! Дай сега да го нахраним! Имаш ли козе мляко? Стопли го малко!
Магда прислужваше на старицата машинално, като хипнотизирана, гледаше студено, почти враждебно малкото същество.
- Момиченце е! Какъв късмет! Щерките хубаво гледат майките си. Ще видиш!
- Туй не е мое дете и никога няма да бъде!
- Защо ма, Магде? То друга майка няма да знае. Когато ти дават обич, можеш ли да не я вземеш.
- Хората са лоши, ще побързат да й кажат, че не съм я родила аз, и тя ще спре да ме обича.
- И туй става някога, ама… Ама ако речеш да бъдеш истинска майка, ще имаш истинска дъщеря.
- Не искам копеле под покрива си!
- Недей така, Магдо, грехота е!
- Знам ли коя уличница го е родила, знам ли кой разбойник е баща му. Не искам гнило семе в мойта градина.
- И тъй да е, каква вина има тая душица?
- Щом единият родител е захвърлил детето, значи е чурук! Ако и двамата го захвърлят, и двамата са чурук. Какво ще се пръкне от такива хора… - свъси вежди селската чорбаджийка.
- Неведоми са пътищата Божии! - поклати мъдро глава баба Стойна и добави: - Понякога от розата се пръква шипка, а пък от шипката роза.
- Хората кон да купуват, соя му дирят, аз дете ще взема, без да знам чия кръв носи. Никога!
- Не виждаш ли, Магдо, че Бог ти го праща…
- Може и дяволът да ми го праща, отде да зная. Поне някой да може да ми каже чие е.
Баба Стойна се замисли дълбоко. Някакво колебание започна да я човърка отвътре.
- Никога досега такъв грях не съм вършила, да ми прости бог! Ама ще ти кажа коя е майката. Дадох клетва да мълча пред нея. Тези дни трябваше да роди, горката. Майка й ме повика да й бая, хич не беше добре момичето. Искаха да пометнат малкото при една циганка, реших да спася тия две души от тоя страшен грях. „Има хора дето жадуват за деца - им казах. - Оставете го пред някоя чорбаджийска порта на бездетни хора и Господ всичко ще ви прости.”
- Коя е майката? - наостри уши Магда.
Баба Стойна отново наведе побелялата си глава и започна да шепти молитва със сухите си устни. Обърна се към домашния иконостас в ъгъла на стаята и се прекръсти с костеливите си пръсти.
- Коя е майката? - пак попита с треперещ, но заповеднически глас домакинята, губеща търпение.
Старицата се взира още минута с тъга в напрегнатото, разкривено лице на Магда, а после въздъхна и каза бавно:
- Забраниха ми да ти казвам, но аз ще наруша обещанието си, ще ти кажа. Венка, дъщерята на Ганчо самарджията. Горкият, гътна се от кахър по нея…
- Ха! Тази Венка, дето уж била много болна? Гледай я ти! Уж най-скромната, света вода ненапита - Житарката се изкиска грозно с изключително злорадство.
- Аз им дадох този акъл, когато се роди бебето, да го оставят пред вашия праг. Дано не съм сбъркала, да прощаваш, ама мислех, че ще те зарадвам.
- А кой е бащата? - зелените очи на Магда хищно блеснаха с отровна светлина. Върху настръхналото й лице, придобило жълтеникаво-сив цвят от напрегнатото преживяване, се изписа гримаса на отвращение.
- Ах, за това пита ли се? - смутено отвърна старицата.
- Кой е бащата? - злъчно изсъска през зъби чорбаджийката.
Баба Стойна стоеше с наведени очи.
- Знам къде те стяга чепика, Магдо!
По-младата съседка разкриви лице в усмивка. В смеха й прозвуча жестока студенина.
- Решили сте да ме надхитрите, а? Ти, селската вещица, моят женкар и една уруспия. Искате аз да им гледам копелето? И то да опъне бащиния ми имот, а те пак да се събират зад гърба ми и да ми се смеят. Няма го майстора!
Баба Стойна стана от мястото си и погледна гневно съседката си.
- Мери си приказките, Магдо! Венка беше честно момиче, но един приятел на баща й я орезилил. Вмъкнал се като змия в дома им… и я завлякъл в батака…
- Кой е? - повтаряше с настръхнала черна коса измамената съпруга.
- Не знам. Не ми казаха кой е, а и аз не питах. Само знам, че бил от града.
- И Стоян е гражданин, и Стоян се влачеше често в Ганчовата къща. Защо? А-а-а-а… Защото там имало лесни жени.
- Туй дете не е от твоя Стоян, Магдо! Венка имаше свян от тебе и другите жени в селото.
- Голям свян! - изсмя се подигравателно домакинята.
- Е, стига, аз си тръгвам. Това дете е божи дар за тебе. Хубаво си помисли!
Старицата стана, целуна детето и тръгна навън, без дори да се обърне.
Магда стоеше в ъгъла и гледаше невинното създание в леглото, което мърдаше ръчички през пеленките си. Тя не искаше да се приближи към него, да го докосне, неговото тихо мъркане я подлудяваше. Това малко същество за нея беше само придобилото плът и кръв блудство на съпруга й. В нея се надигна вълна на гняв, омраза и отвращение. Цялото й същество искаше само едно - мъст.
- Какво-о-о? Чаках те аз, за да отгледам вашия маскарлък ли. Никога! - Магда започна да се смее налудничаво. Очите й започнаха да гледат диво, сякаш щяха да излязат от орбитите си. - Ще видите вие коя съм аз! Както от моето сърце сега кръв капе, така вашите сърца нека кучета да ги ръфат.
Лудата се приближи с пяна на уста към малката, грабна я от леглото, погледна я с празен поглед, усмихна се смразяващо и изчезна с нея в мрака като вампир, грабнал плячката си.
* * *
На разсъмване господин Стоянов се прибираше с файтона в богатата си селска къща в добро настроение и с малко тъга на дъното на веселата си преситена душа. Съвестта му, свикнала да му служи добре, отскоро бе започнала да се надига срещу него. На прага на средната възраст той ставаше по-добър и отговорен в решенията си по отношение на своите близки. Може би беше длъжник на Магда, но беше длъжник и на още други две същества. Трябваше да се намери справедливо решение за всички. Прииска му се да запали цигара, но табакерата му се оказа празна.
- Свий към Янковия магазин - подвикна той към файтонджията, - само той отваря толкова рано.
Когато стигнаха пред бакалницата, видяха няколко цигански каруци, спрени пред нея, и чуха необичайна гюрултия за този ранен час. Веселякът влезе в спретнатото помещение и видя група катунари. Те купуваха тютюн и ракия и се пазаряха на висок глас с бакалина.
- Сус, бре! Запрете се бре, аркадаши! - подвикна Стоян в отлично настроение.
Мъжете млъкнаха и насочиха срещу него любопитни погледи. Една пълничка циганка с прошарена коса дундуркаше в ръцете си ревящо бебе. Галеше го нежно и го обгръщаше с блага усмивка.
- Как те викат? - обърна се към циганката новодошлият.
- Зюмбюла.
- Твое е ли е? Много е бяло, ма.
- Не нашу! Не нашу! - викнаха в един глас всички цигани.
- Сус! Един по един говорете - викна през смях господинът.
- Ние намерили него в Дяволско дере, отгоре на една купа пръст. Малко по-долу паднало, станало на качамак - каза с плачевен глас един мършав циганин без зъби с щръкнали черни мустаци.
- Боже! - удари се по челото Янко бакалина. - Тази работа плаче за полиция!
- Полицията какво по-напред да върши - подхвърли веселякът.
- Няма вика полиция, чорбаджи! Аз хубаво гледа на него - побърза да отговори жената.
- Ах, ти зима си беля на глава, Зюмбюла! - изплака мършавият циганин с почти женски глас.
- Това чааве на мой късмет бре, будала!
- Все пак трябва да се повика полиция - авторитетно заяви Янко.
- Защо? Няма дам го на полиция! - смело застана циганката.
- Ашколсун! - засмя се господин Стоянов, извади една едра банкнота и я постави върху главата на детето.
- Ай, голяму късмет! Ай, голяма му работа! - викнаха в един глас циганите.
- Само някой крадне парата на детето, правим на сичкуто вас тука магия.
- И аз ще ви направя магия! - каза през смях веселякът.
- Все пак не бива ли да повикаме полиция? - започна да се почесва по олисялото теме бакалинът.
- Янко, приятелю, трябва ли да търсим такава майка, дето може да хвърли детето си в дерето? То вече си е намерило майката. Хайде, хаирлия да е!
- Намерило, намерило! - клатеше щастливо глава Зюмбюла.
- Ей, накъде върви тоя свят, накъде върви това село… - зацъка с език Янко.
Стоянов си купи цигари, почерпи всички цигани по едно и тръгна към къщи.
Магда трепна, когато чу файтона да спира пред портата й. Тя си пое дълбоко въздух, пи чаша вода и почти напълно спокойна се приготви да посрещне очи в очи съпруга си. Стоян прекоси двора, тананикайки си една модерна градска песен. Магда го чакаше до масата със сервирана закуска и сериозна физиономия, без дежурната усмивка, както обикновено. Той влезе в стаята и първо хвърли поглед към храната.
- А, браво! Мекици, банички, сладко от малини… Ако се научиш да правиш и кафе като хората…
- Омръзна ми да бъркам чернилки… - каза тя с мрачно, загадъчно изражение.
- Какво се е случило? Защо си така намусена?
- Намерих една бохча с боклук, подхвърлена пред прага ми…
- А, разбрах! Страх те е от магии - каза, смеейки се Стоян, и дори нежно я хвана за ръката. - Я ги остави тия бабини деветини.
Магда не се размекна така бързо, както обикновено. Тя впи в него размътения си от безсъние поглед.
- Ти не се ли сещаш кой може да е подхвърлил туй гнусно нещо пред прага ми?
- Магда, ти знаеш, че никак не се интересувам от вашите женски, селски сплетни.
- Чудех се дали някоя завистница не иска да те открадне от мене, Стояне. Да се сещаш коя може да бъде? - продължаваше да дълбае изпитателно с очи в него жена му.
- Чувствам се поласкан от ревността ти, но не знам да имам някоя тайна обожателка.
- Тъй ли? - гледаше го недоверчиво тя.
- Днес си доста странна, Магдо.
- Пак те питам: сещаш ли се кой може да е подхвърлил онова нещо пред прага ми? Дали не е нещо твое? - Стоян я гледаше объркано и само повдигна рамене. - Някоя жена да си е откраднала нещо от тебе?
- Не ме занимавай с глупости, върви да питаш ходжата!
- Направих, каквото трябва.
- Какво си направила? - попита небрежно Стоян.
- Хвърлих дяволските работи в Дяволското дере.
Той остави ножа, с който мажеше маслото върху хляба си, и се вгледа в жена си със заинтригуван поглед.
- Какво намери пред прага?
- Нали ти казах - миризлив боклук. Даже не го докоснах. Наръсих го със светена вода, набучих го на вилата и го метнах в дерето.
Стоян седеше с наведени очи над трапезата минута-две, без да каже нищо.
- Странно, много странно… Днеска цигани намерили едно бебе, захвърлено в Дяволското дере.
Магда едва се овладя, обърна се за миг настрани, за да скрие погледа си, и изръси злъчно:
- Някоя блудница се е отървала от копелето си…
- Ех, Магдо, Магдо, знам, че си голяма пуританка, знам, че си голяма църковница, ама веднъж няма ли малко жал да размекне това твое сърце.
В същия миг входната врата изскърца бавно и в двора влезе усмихнатата баба Стойна. Магда пребледня, разтрепери се. Този път Житарката не можа да скрие вълнението си и мъжът й го забеляза.
- Какво става? Да не сте се скарали с баба Стойна? Ама какви ги приказвам аз? Кой може да се скара с нея.
Жена му мълчеше като вцепенена и сякаш не го чуваше. Старицата отвори вратата и влезе с благата си усмивка. Тя държеше нещо под престилката си и разглеждаше наоколо, сякаш търсеше някого.
- Ха седни, бабо Стойно! Седни да хапнеш с нас!
- Закусих вече, сполай ви! Дойдох да ви видя как сте, що сте?
Магда стоеше вкаменена, по-бяла от варосаната стена и езикът й сякаш беше отхапан.
- Ами аз дойдох да видя как е малката. Къде е? Спи ли?
Старицата извади изпод престилката си чифт плетени терлички и ги постави грижливо върху коленете си.
- Какво дете? - възкликна Стоян. - Магда, за какво дете говори баба Стойна? - гледаше ужасен към жена си той.
Магда мълчеше като онемяла.
- Ама ти не си ли го видял още? - попита с искрена изненада съседката им.
- Какво да съм видял?
- Ами такова… нищо… Аз да си ходя…
- Няма да ви пусна да мръднете от мястото си и двете, докато не ми кажете всичко! Ще повикам, ако трябва, и кмета, свещеника, полицията!
Старицата се изплаши от внезапния гняв на младия си съсед и побърза да обясни:
- Чакай, сине! Чакай! Ще ти кажа всичко… Снощи, както си хапвахме, чухме нещо как изплака навън. Като излязохме, що да видим! Бебе! Прибрахме го, окъпахме го, нахранихме го. Толкоз…
- Върви си, бабо Стойно - каза мрачно Стоян.
Старицата бързо стана от стола си и се затътри към дома си, като изплашено се обръщаше назад, преди да излезе от двора.
- Къде е детето? - Магда мълчеше. - Питам те какво си направила с…
- Пратих го в сиропиталище…
- В кое сиропиталище? Кога успя да го изпратиш? - питаше Стоян с презрение пред очебийната й лъжа.
- Няма да намериш копелето си! - изсъска с пяна на устата Житарката.
- Господи! Ти си хвърлила онова детенце в дерето…
- Нищо, друго ще направиш на Вена Самарджийката!
- Тя ли е майката? Горката…
- Май че и ти не знаеш, че си й надул гайдата! - смееше се злъчно Магда.
Стоян махна отчаяно с ръка, присви очи, наведе глава и зацъка с език.
- Как с тая уста целуваш икони? Не те ли страх, че като поемаш светото причастие, ще се превърне на червей върху езика ти? - попита я с болезнена тъга Стоян и след минута продължи: - Аз не съм докосвал това момиче!
- Лъжеш!
- Мислех, че си разбрала, Магдо.
- Какво?
- Че аз на деца не посягам…
- Хайде бе, а защо изтърсиха нейното копеле пред нашия двор?
- Защото някой наивник е помислил, че имаш сърце, но и аз не съм те познавал…
- Е, ако детето не е от тебе, защо на чужд гроб ревеш…
- Защото съм човек, Магдо! Повече не искам да те виждам! - каза той след кратък миг мълчание. Стоян скочи от мястото си, отиде в съседната стая и бързо започна да събира вещите си.
- Чакай, Стояне, къде тръгваш?
- При децата си!
- Какво-о-о? Какви деца? Лъжеш!
- Отивам при децата си и… - повтори нейният съпруг - и при жената, при която трябваше да остана - спокойно довърши той.
- Какво-о? Туй не е истина.
- Истина е! Имам две деца. Васил на четири години и Иван на два месеца…
Магда Житарката прежълтя и се свлече на канапето като посечен клас.
- Помисли си пак, Стояне!
- Само като си помисля, че за малко щях да ги пренебрегна заради теб.
- Виждаш ли, виждаш ли! Ти знаеш, че без мене не можеш! - надигна се от канапето Житарката, събрала някаква надежда, и за миг лицето й просветна. Тя протегна плахо ръка към него, но той й даде категоричен знак да стои на разстояние.
- Мислех, че имам дълг към тебе, но вече знам, че нямам.
Житарката отново рухна на мястото си като камък, откъснал се от надвиснала скала над пътя. Съпругът й беше застанал до вратата с пълния куфар. Остави тежката вещ за момент, за да погледне часовника си, в това време Магда скочи и се спусна към него. Тя се свлече на колене, вкопчи се в крака му и започна да ръмжи през сълзи:
- Не ме оставяй, Стояне! Ще ида в Дяволското дере, ще го изровя онова дете. Ще го донеса тука и ще го гледам като писано яйце. И твоите деца ще гледам, кълна се в Господа Бога наш! Само не ме оставяй!
Той се освободи с усилие от схватката й на октопод, отърси се като при допир до влечуго и с бързи стъпки, почти тичешком, напусна двора на омразната му вече къща.
От ухо на ухо историята се разчу. Хората започнаха да отбягват Житарката. Тя започна да се разхожда из селото само нощем, като бродница. Една сутрин селският свинар я открил в Дяволското дере - паднала по гръб, с широко отворени от ужас очи. Краят на кафтана й се бил заплел в един трънак. Сама в мрака, може би тя си е помислила, че ръката на дявола я тегли към ада.
