Иван Есенски

Всеки октомври, на път за есенната сесия на Академията за европейска култура, която по традиция е в Източните Родопи, минаваме през Звездел. И всеки път с Мюмюн Тахир се споглеждаме и едновременно изричаме: „звезден”.

Звездел е звезден - така го е нарекъл в стихотворението си Никола Инджов и това определение най му приляга. Той е там - между подножието и върховете: долу е хлябът, горе са борът и слънцето.

Оттук минавам обикновено веднъж в годината, но винаги когато съзирам изправеното като куршум от манлихера старо минаре на Звездел, се сещам за едно място в другия край на Родопите - Юндола…

Настръхнал, опърничав, непокорен - в оная далечна гимназиална година побягнах от къщи след поредния родителски опит да ме вкарат в правия път… Във Велинград моят приятел - прекрасният поет и невероятен човек Иван Коев изслуша спокойно накъсаната ми тирада, пресегна се към масата, сложи нещо в една книга и ми я подаде.

„Върви - рече с въздишка, - завиждам ти! И на мен толкова пъти ми е идвало до гуша, обаче… Като стигнеш, намери бай Панайот, бригадира - поздрави го от мен, той ще ти помогне. И се пази!”.

Докато ме изпращаше, на двора отворих книгата - вътре синееха три банкноти по десет лева - истинско състояние за ония времена. „Но това са много пари - рекох, - ще трябва да ти ги връщам на части.”

Той махна с ръка, а аз поех към Юндола. На другия ден вече бях дървосекач в горското стопанство - предния следобед бай Панайот ме изслуша мълчаливо, драсна на едно листче бележка за общежитието и рече през облаче цигарен дим: „Утре в седем и триесе тръгваме оттука за участъка”.

Разписах се срещу дочените дрехи, ватенката и екипировката и започнах. Беше ми леко, всеки миг усещах свободата - въздухът наоколо имаше вкус на шампанско, което искри, блика и шуми.

С такова настроение вечерта се зачетох в малката квадратна книжка с твърди корици, в която Иван Коев - сигурен съм, че нарочно - беше сложил парите. Книгата имаше нежното заглавие „Вечерна ръкавица”, но още първите строфи ме оглушиха: светът сякаш избухна, думите ме зашеметяваха, забравях да дишам…

Това беше някакъв непознат, вълшебен, фееричен и многозвучен български език, толкова далече от несръчните ми ученически публикации в „Родна реч” и „Средношколско знаме”. Спирах след всяко стихотворение - безсилен от възторг и учудване, смаян от това неочаквано съкровище…

Не измислям, така беше.

Привечер стоварвахме брадвите и тежките моторни резачки „Дружба” в склада до бараката, бай Илия от Узунджово хвърляше ватенката върху нара на фургона и избоботваше: „Охкане да не чувам, мен борът ми е хлебът!”, после на речитатив изговаряше дъхавата топонимия на цяла върволица родопски села: „Ревен, Дъждовница, Рани Лист, Хвойна, Сърница, Триград, Солище, Побит Камък, Комунига, Стражец, Девесил…”; в събота следобед бай Панайот ни натоварваше на бригадирския джип и отивахме в Ранджа при чичо Юсуф с неговите мечки Цана и Вида - другите пиеха ракия и разговаряха полугласно, аз лежах сред високите уханни треви и се захласвах във вечерната ръкавица.

Мракът се стоварваше изведнъж, гуслата на чичо Юсуф хлипаше под примигващата Керванджийка, мечките дрънчаха със синджирите и се въртяха в ограденото, от високото небе на дълги златни нишки се спускаха рояци звезди и озаряваха нощта.

Заран по поречието на Яденица надолу покрай елаците и стадата от дъб благун слизаха въглищари с черни лица, конете им едва пристъпваха с товара си след тях - от терасата на втория етаж, където спях на открито, увит с две дебели халища, в студеното развиделяване виждах парата от ноздрите на животните и чувах приглушения тропот на копитата и подвикванията на въглищарите; мистичната процесия отминаваше, сънят отново ме унасяше…

Животът тук продължаваше прост и спокоен - прибрали се от сечищата и мините, мъжете от махалата шареха на борина и правеха вино от боровинки, жените нижеха тютюн под заревото на петромакса в сайванта, тъчеха и шиеха, отглеждаха деца, грижеха се за добитъка…

И сега ме вълнуват тези скъпи часове - те плавно прелитаха с копринените си крила край мен и фосфоресцираха с прозрачния загар на стиховете, които шепнех очарован в тъмното.

Съдбата ме беше заселила сред всички тия чудеса и подир толкова прочетени страници това беше първата ми истински изживяна поезия - незабравима и ярка като първата любов.

Никола Инджов сякаш беше преписал на живо този изумителен свят - с петната смола по дланите, с мириса на хвойна, с неподправената топлота, с плахия свян, с прелестите и болките му.

Там, в библиотеката на горското, намерих и „Посвещения”, и „Пътища и любов”, и „Тихол с петела”. После заявих, че съм ги изгубил, платих ги тройно и досега ги препрочитам в мигове на съкровение.

Българската поезия заслужава всяка тичинка, всеки цвят, поставен на пиедестала й. Няма друга земя, в чиято история Словото да е мисия и съдба и да присъства с такава сила и целеустременост - от светите Седмочисленици до Ботев, Каравелов, Вазов, Дебелянов, Вапцаров, П. Пенев…

Съвременната поезия на България е достойно превъплъщение на нейното време. Никола Инджов е сред малцината, на които е дадена дарбата да вдъхват поетичен живец на битовите факти, да превеждат на човешки език хармонията на природното и да узаконяват ефимерните му явления.

Той постига това по един неподвластен на семантичната логика начин, казал бих - фееричен, макар Словото му да притежава великолепна пластика и плътност.

Някъде на доатомно равнище, където е скрита истинската поезия и законите на гравитацията не действат, той е създал личните си формули от звуци и съчетания и те като въглищарски коне пристъпват достолепно в живото пространство на светлината, натоварени с прозрения, неподправена хубост и нелеки истини.

Няма да изброявам за тежест книгите му - есетата, преводите, изваяната като мраморна колона проза, високото напрежение на неговото родолюбиво Слово - тази непристъпна шипченска позиция, това безусловно посвещение на България.

Поетът е друго:

Ако умра - и ще умрете.
И няма кой да отрази
сиянието на ръцете,
просветнали от две сълзи!

РS. Сънувах едно стихотворение. Не ми се беше случвало такова нещо и затова го запомних - в него имаше свещ, бели гробища и жена, чието лице не различавах в снегопада. Темата и настроението обаче познах - беше знаменитото му „Възпоминание за снега”.

Сутринта записах съня си, сложих мемориалното посвещение в негова памет и го показах на Надя Попова. Голямата българска поетеса го прочете и рече: „А днес е четиридесетият ден откакто той си отиде. Случайности наистина няма.”

С него имахме сложни и нееднозначни отношения. Едно беше неизменно - искреното взаимно уважение, дълбоката ми почит към редкия му поетически талант, неговата бащинска снизходителност към моите императивни замахвания.

Виждахме се, напоследък се чувахме често, а още по-често - след като тръгна по болници. За последен път - когато чакаше пред някаква врата в „Пирогов”, а аз пътувах по работа към Благоевград. От пътуването не излезе нищо, а той не излезе жив от оная врата.

Ето и стихотворението:

УРОК ПО СМИРЕНИЕ ИЛИ
ВЪЗПОМИНАНИЕ ЗА МАРТ

В памет на Никола Инджов

През март валеше оше онзи сняг.
Гореше свещ и в гробищата бели
потъна и последният ми враг,
с когото бяхме все на нож живели.
Снегът смирено се стопи в април
и обикалях тайно цяло лято -
да разбера какво е ял и пил,
с коя е спал, с кого е бил приятел.
Но там - без мен - живял бе някой друг -
спокоен, честен, сговорчив и весел…
И се стопи суровият юмрук
в сърцето ми. И онзи ми хареса.

Откритието беше като лек
и някой в мен почти през сълзи каза:
„О, Господи, какъв добър човек!
Защо бе тази глупава омраза?
Върни обратно всичко, слагам кръст
на черното и ще започнем в бяло -
без завист, без сражения, без мъст…
Върни ме при самото ни начало!”
И март се върна… В снежния порой
жената беше като призрак бродещ.
Гореше свещ и тя прошепна: „Той
си знаеше, че ти все пак ще дойдеш…”