Димитър Милов

Сънувам си съдбата, свойта светлост скромна -
свенливо синя светлина се стича.
Смутен съм, сякаш счупих слънчевата стомна -
сърцето спира, стягам се самичък.

Събуждат скърцащите стъпки стъпалата -
спокойно ситни съмналата слава.
Стъклата светят, свети стаята самата -
със словото си светлина създавам.

Сред столичния смог, сред сомнамбулна София,
седефените сенки следвам смаян.
Спонтанно сричам сънните си строги строфи,
случайните слушатели скучаят…

Самотник свири, състрадание събира,
стремглаво стичат сде сълзи солени.
Със смаяно сърце старателно се спира
самата скръб съвсем, съвсем сломена.

Събува старец скъсаните си сандали -
съдбата сляпа следва си смирено.
Със славата си скъсва, сигурно скандална,
със суетата, своите съмнения…

Сбогува се сега със слънцето стоцветно,
със самотата си - съпруга своя -
сбогува се със спомените си суетни,
със страстите сред сенчеста секвоя.

Със сянката си смешна старецът се слива.
Страстта, свирнята, спомените - смътни са.
Съзира свещи… Светлината става сива.
Със сълзи следва сетната си спътница…