„Кървава песен”

Панко Анчев

1.

Големият писател, осъзнаващ себе си като властелин на епохата, обича да показва своето естетическо могъщество като власт над литературния процес. Тази демонстрация той прави или активно и целенасочено, или като упорито разработва темите, проблемите и жанровете, идеите и стиловете. И в двата случая той оставя своята дълбока следа в развитието на литературата и литературния процес и определя насоките му. Това става и по съкровеното желание на самата литература, достигнала до определена степен на своите същностни изменения и изпитващ потребност да надмогне обстоятелствата и придобие нов облик. В такива моменти обикновено влиянието на чуждите литератури и доста силно, напомнящо че тя не върви в крак с другите литератури и че няма да е възможно да излезе от състоянието си, ако не се приобщи към общите тенденции на времето.

Ускорението на литературата и културата е обективно явление, породено от необходимостта за съдържателни промени, но и за изменения в езика и изразните средства, за да се изрази адекватно онова, което общественото съзнание е забелязало, установило и се опитва да го обяви и така да свидетелства за него.

Настанало е напрегнато и нервно време, което е изпълнено с нетърпение, но и със съмнения. Нетърпението винаги настъпва, когато макар и с малко се забавя промяната, поради липса на условия и недостатъчно оформени и осъзнати причини. Съмненията са гласът на традициите, които напомнят бедите, идвали често заради нетърпението, с които се е посрещало новото. Още повече че литературният процес, а и литературният живот, е събор на различни явления, тенденции, начини на мислене, стилове, които съжителства едновременно, взаимно си влияят или се отричат, вървят дружно, но и се ненавиждат и вещаят смъртта си. В такива исторически моменти съгласието е не просто трудно постижимо, но направо е невъзможно. А може би и ненужно и вредно, докато не извърви своя път и не изтърпи времето, което му е отредено, за да узрее напълно и се роди живо и здраво.

Писателите обаче са живи хора, увлечени по свои тежнения и амбиции, обзети от мисли и идеи, които често надхвърлят обективната реалност, бързат да я изпреварят и й придадат нови състояния и възможности, каквито тя все още няма. Новаторските страсти обаче често създават драми, от които писателите трудно се освобождават; а тези, които не успяват, се превръщат в мъченици както на времето, така и на своите амбиции. Но усилията на един голям писател, в каквато и посока да са насочени; към каквито крайни цели да са обърнати; колкото и невъзможни и непригодни да са за времето си, понеже други са задачите на литературата тогава, не са напразни. Защото големият писател няма фатални несполуки, които да го провалят и задраскват като автор. Обективно погледнато от гледната точка на историята той дори няма несполуки и провали, защото всичко, което е написал е част от неговия писателски свят, от образа му на творец и от приноса му за литературата като автор. За неговите съвременници подобни несполуки и непремерени амбиции може и да изглеждат нелепи и враговете им да се радват, че са се препънали жестоко или че са паднали, но в историята те придобиват други измерения и получават друга оценка.

Когато писателят живее и твори във време, което бележи края на една епоха, амбициите му са винаги по-големи от годността на литературата тогава да ги приеме, разбере, осмисли и осъществи във всичката им мяра. Никой обаче не избира кога да живее и с кого да твори литература.

Такава драматична фигура в българската литература от края на XIX и първите две десетилетия на ХХ век е П. П. Славейков. П. П. Славейков е забележително явление в следосвобожденската ни литература и култура, творец, мислител и творец от най-висок ранг и с огромно значение за литературния процес и българската култура. И макар епохата, която живее и твори, да не му позволи да изпълни докрай намеренията си и да постигне целите си на обновител, написаното от него е непоклатимо от каквито и да било вкусове, отношения, критически тълкувания.

2.

Голямата амбиция на П. П. Славейков е да създаде епос в българската литература. Когато една национална литература и култура притежава такъв национален епос, тя влиза в други измерения и се превръща в основополагаща за световната култура. Защото е формирала мисионерско съзнание за своята традиция, характер на историческия процес, базови ценности, вечни исторически идеи и увереност в ролята, която има да изпълнява в цялата своя историческа „вечност”. Епосът е началото на цивилизацията.

Не е задължително епосът да е античен. Той просто е стародавен свод от събития, песни, легенди, истории, герои, драми, победи и възходи, който може да бъде записан и по-късно - поне в началото на модерното битие на народа. В такова битие вярва П. П. Славейков, че се намира и българския народ, поради което у него е толкова жива и силна амбицията да го пресъздаде чрез своето творчество.

Епосът е продукт на епическото съзнание, което събира в него представата за вечност, фрагментите на историята, мащаба на отделните времена в мащаб на цялата история; историческата памет трябва не само да възстанови случилото се в нея, но и да му придаде мащаб и значимост, за да ги пренесе в новото време. Общественото съзнание е епическо, когато примирява различните начини на мислене и преодолява тяхната амбиция да започне от тях историята.

Такова съзнание българската литература и българската нация в края на XIX и началото на ХХ век не притежават. Но то вече е започнало да се формира и ще продължи да се формира до средата на ХХ век, когато ще се прояви в големите епически романи. За един писател, който прекалено бърза, този процес е прекалено бавен и се нуждае от ускорение. П. П. Славейков се опитва да ускори литературата към постигане на епическо съзнание.

От историята на българската литература знаем, че е възможно и допустимо подобно ускорение. И че дори почти през цялото българско възраждане то е запазва своя интензитет и скорост. Но то има предел, който е невъзможно да бъде преодолян и не допуска явления, които нямат потвърдена социална основа и достатъчно обективни причини и условия в социалната действителност за тяхното съществуване. Така историята на литературния процес, а и обществено-политическата история се предпазват от пререждане на последователността на явленията и фактите, което може да доведе до нарушаване логиката на процеса и преждевременното му ерозиране и прекъсване.

Тази защитна функция на литературния процес бива понякога бива преодолявана или заобикаляна от някои писатели, натоварени с мисия да обновяват и утвърждават новите явления. Те се принуждават да правят известни компромиси и вместо да настояват за неща, които не могат реално да се изпълнят, да постигат обновлението чрез нов стил, който да подготви социалната почва и предизвика необходимите условия за узряване на епическото съзнание.

Поемата „Кървава песен” е убедителен пример за това как Пенчо Славейков се старае да наложи въпреки всичките препятствия пред себе си един жанр, преди още да се е утвърдило епическото съзнание. Този опит в никакъв случай не бива да се приема за несполучлив, защото не е такъв. Той не постига в пълна мяра поставените цели и е беден откъм исторически идеи, образи и събития, характерни за епоса. Но е значим факт както в творчеството на Славейков, така и за българската поезия.

С „Кървава песен” П. П. Славейков се опитва да ускори историята на литературата и да я доближи до епическото съзнание с чисто литературно-художествени средства, които смята, че ги владее и властта му над тях е достатъчно да ги включи в своите усилия за постигане на целта. Той налага нов стил на изразяване, присъщ на епоса. И така утвърждава, макар и доста по-рано новия жанр на модерния епос.

Всъщност, жанрът не може толкова лесно да бъде наложен и установен, но стилът в поемата е стил на Пенчо Славейков в зрялото му творчество.

3.

Всъщност, постигането на епоса чрез стила в поемата „Кървава песен” е висшата степен, до която достига идеята на Славейков за новия тип поезия; за поезия, която не е спонтанен израз, а дълго и дълбоко осмисляне на чувствата, мислите и настроенията, фино извайване на словото, извеждане на изкуството от битовото ежедневие и включването му в контекста на възвишеното, непостижимото за обикновения човек.

Поемата е посветена на подготовката и провеждането на Априлското въстание от 1876 г., но тя концептуално обхваща цялата история на българите. Защото въстанието е най-яркият и възвишен изблик на чувството за свобода, което се е формирало и е било живо в духа на българите още от стародавните времена. Славейков осмисля сюжета като крайната видима точка на българското битие, която се предхожда от живот в свобода и красота. Затова и епическият разказ за въстанието и неговите проблеми не може да не бъде разказ за това епическо минало, което е повече в природата, легендите, преданията, песните и езика, отколкото в исторически документи и хроники.

П. П. Славейков „отделя”, така да се каже, актуалния бит заедно с идейните дискусии, с проблемите му и начина му на мислене от легендарната история чрез езика и стила на „Кървава песен”. Това не е просто поема за борбите за свобода и техните герои. „Кървава песен” е с претенцията да бъде българският епос. А епосът е извън времето; той е преди времето и остава и след времето. Затова е написан от митологията и историята, а не от поет на съвременността.

Целта, която Славейков си е поставил, е толкова мащабна, че поразява още в замисъла. Поемата трябва да заговори с езика на цялото време и затова трябва да носи в себе си многозначни думи, изразните средства трябва да са прости и ясни, но да бъдат натоварени с богато съдържание. Всяка дума трябва да е част от историята и легендите.

П. П. Славейков в значителна степен постига тази цел. Но понеже е пръв в българската история, резултатът е не съвсем разбираем за модерния читател. Той не е привикнал на такъв език и трудно навлиза в неговите значения и звучения. А не желае да прояви кой знае какво усилие, за да влезе в неговия смисъл и възприеме спокойно смисъла на модерния епос.

Емоционалният и смислов контекст на този епос е Балканът. Този контекст е очертан в пролога. Балканът е хранителят на легендите, а това означава на предисторическото време, когато се е създавал и българският род. Високо се пази това минало - в непристъпни земи и затова не се губи, а живее вечно.

Виждаме измеренията, с които борави поетът.

Тези измерения са валидни и при основните персонажи в епоса. Всички те са хора с богата биография, обикаляли са по чужди земи, видели са много неща, преживели са бурни събития, известни са навсякъде. Затова и хората в Каменград ги почитат и уважават. Все едно дали са млади или възрастни. В епоса това е типично. В него обикновено героите са млади хора, но много са преживели и са натрупали огромен житейски опит, участвали са във важни дела и са неотменна част от вечността. Виждаме, че светът в поемата не е обикновен - макар животът да е битов, познат и в него все още няма нищо изключително. Но водачите му го правят изключителен и го обричат с исторически изпитания.

Самият град е разположен между Балкана и Средна гора и е като нерушима връзка между тях. Като такава връзка той се и съизмерва с двете планини. Те му дават от своята святост, за да придобие сили, увереност и единство, необходими му за историческата предопределеност да организира и успешно осъществи въстанието.

Нито за Балкана, нито за Каменград, още по-малко за хората, които са натоварени да изпълнят велика мисия и поведат народа към високата цел, не може да се говори с ежедневния език, просто и елементарно. За да се откроят в целия си мащаб и величие, думите за тях непременно ще са от друг стил.

И П. П. Славейков създава (при това успешно) този стил.

4.

Стана дума, че Славейков се опитва подобно Г. С. Раковски да отдели езика на своята поезия от ежедневния език, за да му придаде тържественост, друга природа, архаичност чрез наподобяване на черковнославянския езиков изказ и така да го отдели от говоримия език и подчертае, че поезията е друга реалност. Раковски твори в зората на българския книжовен език и на него му е трудно и дори невъзможно да направи поетическия си изказ органичен, естествен и жив, за да убеди литературата, че това е нейния език и тя него трябва да приеме за свой. По времето на Славейков този проблем вече не се поставя. Книжовния език е факт; той може още да се развива и усъвършенства, но основата му е заложена, създадени са големите образци и не е необходимо да се търси друг модел за съществуването.

Но епосът е нещо различно. Дори и писан в модерната епоха, той носи древно съзнание, изразяващо се по-различен стил. Поради което и езикът би следвало да носи печата на архаичната вечност.

Славейков изчиства всякаква спонтанност. Стиховете трябва да се разчитат, а не просто да се четат леко. Да разчиташ означава, че още докато четеш, ще се връщаш към началото, за да прочетеш отново и отново да вникваш в него, защото при първо четене значенията и смислите не се отдават лесно. Не рядко поетът постига това и с нарушаване на благозвучието и логиката на изречението. Дъхът на архаичното трябва да пренесе в модерното мислене духа на епоса и да покаже величието на миналото и тържеството на силата и красотата на българина. Това не може да се постигне с пряко изказване, с изразяването на спонтанен възторг и възхищение от борците за националното освобождение. То вече е постигнато и достатъчно задоволява обикновения и неподготвен за „голямата литература” читател.

Ето един кратък откъс от поемата, показващ стилистичния вид на „Кървава песен”. Сцената е от песен втора „На Оборище”. Младен току-що е приключил речта си пред събранието, в която оспорва настоятелното искане на Войводата да му бъдат дадени пълномощия за абсолютна власт. Младен приключва, но Войводата е гневен и възразява:

И скокна тук, кипнал

върху Младена сам Войводата, пресипнал

от гняв, към черенът на сабята с ръка

посегнал. Но, беда дозели, веднага

наскочиха отвред събраните - Младена

един, Войводата пък други в цеп сгъстена

обстъпиха. И шум и буйна реч и вик

из тъмния Балкан се отйехтя за миг…

Сам-там отделен звук, отделна дума само

се ясно отзвучи - и дигнати над рамо

размахват се ръце. Завчас на две страни

разтурени, с укор започнаха едни

към други да се там взаимно прекоросват, -

и острите слова по-остри да кръстосват, -

докле зашеметен от буйния раздор,

на две се партии народния събор

разцепи.

В своя епос П. П. Славейков постига обем на пространството до степен да се създаде впечатлението, че действието и персонажите са във вселената, а не на една точка. От друга страна, той се домогва до една протяжност на това действие, което пък е знак, че протича във вечността. То може постоянно да се повтаря, забавя и разказва дълго, защото не е в мига, а именно в митологията и вечността. Затова и всичко, което може да се предаде с малко думи и накратко, е разтеглено в сложен словоред и сложно съставни думи, чрез които се изгражда този обем и протяжността. В действието на отделните сцени почти винаги участват доста хора, но те са фонът, върху който се открояват, говорят и се движат основните персонажи. Никой не бърза, не препира и не се откъсва от цялото - дори и да не е съгласен с него и да е със самочувствието да бъде единствен и най-важен от всички. Принципните сблъсъци на идеи и гледища бързо стихват, за да се продължи епическият ход на времето, в което е и цялото минало заедно с настоящето и мечтата за бъдещето. И повествованието отново се изпълва с него. Думите го обгръщат и се пренагласят, за да го изразят в цялото му величие. Новите думи на Славейков не са самоцелни или изкуствени, а носители на съдържанието, което изразява създадения от него епос.

5.

По времето на П. П. Славейков няма условия, както вече бе уточнено по-горе, за утвърждаване на епическо съзнание и създаване на епос в българската литература. Но литературата ни постепенно и доста уверено и все по-бързо се опитва да постигне мащаб на изображението и пресътворяването на действителността. Вече е недостатъчно да се показва просто животът, неговите проблеми и премеждия, усилията на човека да го промени и направи по-удобен и достоен за своя живот. Българският писател обаче все още не е в състояние да види и покаже този живот като пълноценна част от цялата история на времето, на паметта и традициите. Той още не е осъзнал в пълна степен тази връзка. Човек живее в настоящето, а миналото за него е само един спомен, който той не иска да изгуби. Ала не е в състояние да го осмисли в неговата пълнота и цялост.

Защото литературата, а и обществото не са достигнали до епическото съзнание. Но това вече се преценява като недостатък и чрез писатели от ранга на Пенчо Славейков се правят опити за преодоляването му.

За да се постигне тази нова и висока цел, е необходимо литературата отново да се ускори, за да премине по-бързо през неизбежните етапи, през които преминават всички литератури и постигне в края на краищата това съзнание. Значението на  „Кървава песен” най-малкото е да бъде такова ускорение. Но преди всичко чрез стила, който творбата установява.

Славейков преодолява романтичния подход към историята на национално-освободителните борби, опитвайки се да ги постави в нов социално-исторически, но и стилистичен контекст, за да се усети времето и като начин на изразяване и като начин на мислене чрез думите и художествените средства.

Ала времето на епоса все още не е дошло. Литературата ще трябва да почака до средата на ХХ век.