Георги Георгиев

Статистиката е обективна наука. Точна и безпощадна. Тя ни казва, че 95% от книгите живеят до седмата година от издаването им. С други думи само 5% надживяват този кратък период. Някои векуват, други прескачат епохи и хилядолетия.

Поезията на Евстати Бурнаски е вградена във вътрешния духовен мир не само на моето, но и на няколко следващи поколения. Вярвам, че тя ще остане в национално-патриотичната съкровищница на България. Защото е поетична история на живота на мъжете под пагон, и не само на тях.

Още първата му стихосбирка “Песни по пътя” (Военно издателство, 1956 и 1957 г.) внася свой аромат и оригинална музика на стиха.

Сборникът стихотворения и поеми със заглавието “Подземен вятър” представя творби с родолюбиви и граждански мотиви. Обичам не само лириката, но и епичните произведения на поета. Те докосват сърцето на читателя, изострят сетивата, тревожат ума, отварят очите, за да видим живота какъвто е. Бурнаски винаги е бил като барометър, обличал е в поезия вълненията и настроенията на хората.

Защо е така? Защото като изграден офицер, интелектуалец и честен човек, гледаше аналитично и критично несъвършенствата в общественото устройство и живота в армията.

Свидетел съм как се тревожеше не само в тесен кръг, а понякога и пред най-висши началства и генерали, подхвърляше остри реплики твърде неудобни за властта. После вземаше “триста грама гроздова забрава”.

Мога да потвърдя от дългогодишната ни съвместна армейска служба и дружба, че като човек и поет към нищо не беше безразличен.

Никога не остана неутрален към заобикалящата ни действителност, непримирим бе към разложителните процеси в обществото и разпада на държавността днес.

Измъчват го покушенията върху достойнството на човека, унизяван всекидневно и смазван от бедност, безправие и беззаконие.

В сборника “Попътен вятър” е представен пълно стихотворният епос на Евстати Бурнаски, който е определено завоевание на повествованието в мерена реч.

Някога тези по-пространни творби (поемите и романа) предизвикваха обществени настроения, раздвижваха спокойните води на самодоволството в официалните среди. Към тези произведения се насочваха стрелите на пазителите на статуквото. Те попадаха под ударите на отделни критици, изпълняващи стражеви задачи.

Като читател предпочитам широката форма на поемата и романа в стихове. Те дават простор на фантазния талант и художествения анализ, на многоцветното изграждане на образите на главните герои. Затова през 1971 г. посрещнах с интерес “Любовта на лейтенанта”. Тази поема или с други думи повест в мерена реч, ме привлече най-вече с образа на младия офицер Сираков.

Възприех това произведение като успех въпреки отделни скептични гласове. Ние, хората в шинели, припознахме закъснелия бохем Сираков, влюбен в Росица, дъщерята на командира. Този герой съществуваше в живота и приехме неговата драма като своя.

Кой единоначалник - и то командир на полк - ще понесе факта, че любимата му дъщеря му нанася внезапен удар? Тя се влюбва точно в този офицер, когото той не харесва. В житейския сблъсък подполковник Донев пада покосен. Сърцето му не издържа. А нима пред кафенето, в което Евстати Бурнаски посреща приятели сърцето на Росица - дъщерята, би понесло удара, ако баща й я беше разделил с избраника й?

След девет години Бурнаски направи още по-широк опит в епоса с романа в стихове “Подземният вятър”. Сега център бе образът на младия офицер Драгичев. Той до известна степен е съвременен Дон Жуан. Като магнит привлича женските погледи и желания, но съдбата му е сложна, драматична.

В романа не липсва увлечение в словесния поток при мотивация на поведението на главния герой, но и това произведение е безспорен успех на богато надарения български певец, на когото Господ отреди дълъг живот, за да ни радва с вълнуващи творби, които никога не можеш да сбъркаш със стиховете на други наши поети.

И тъкмо затова грешат някои графомани и мераклии за бърза слава, които преписват негови лирически късове. Това веднага проличава, защото са двадесет и четири каратово поетично злато.

Чрез своя роман в стихове Бурнаски дообогати с нови багри и сложни психологически обрисовки образи на мъжете, посветили се на воинския дълг. Неслучайно някои драматични състави към домовете на Народната армия направиха сценични реализации по “Подземен вятър” и “Любовта на лейтенанта”.

Аз лично съм се впечатлявал от умението на поета да превъплъти личните вълнения на героя в единство със служебното и общественото му поведение. Тук е сложността на военната тема, която плашеше други талантливи поети. Норми, устави, дълг и чест, достойнство и дисциплина са бариери, които могат да преодоляват художествено и убедително само най-даровитите.

Професор Симеон Хаджикосев през 1988 г. ми даде обширно интервю за литературата на военна тема. В него обобщава: “Бурнаски е директен, откровено патетичен поет… Той владее отлично класическия стих… Стиховете са оркестрирани с половин октава над обикновените човешки чувства, но това не дразни, защото поетът е много искрен дори когато е патетичен. Най-значителната му сполука като военен поет е доказаното умение да споява в едно интимното и гражданското начало. Безспорно е умението му да превръща конкретния детайл в символ - обобщение на по-значими идеи.”

Всяка своя творба Бурнаски носеше в душата си, както се носи рожба. Той винаги е високоотговорен пред читателя. Никога не се поддаде на външен натиск, не направи компромис с професионализма. Единствен цензор за него е вътрешният му глас, художествените критерии, хуманизмът на творбата.

И в сборника “Подземен вятър” Бурнаски следва кауза, която винаги е отстоявал:

Един войник,
дори да е оловен,
остава в битката до старини!

Поетът сам си отговаря защо това е така. Защото, ако си държал знамето с една ръка, губиш правото да вдигаш двете! Проявявам пристрастие към творчеството на Бурнаски, но тук ще подчертая специално “Вечерница-Деница”. Може би идва от глобалната тема за световния мир и от мечтата на поета обичта между хората да пребъде, да се установи трайно доверие между народите и държавите, въплътено в лично усещане и преживяване на лирическия герой.

Когато вече беше извън военните редици, Бурнаски не демобилизира своя талант. Напротив, създаде новаторски по дух и поетика творби - стихове и публицистика. И остана на поетичния кораб, който въпреки ветровете на промени, следва своя курс.
Още преди години той предупреждаваше:

Тежи над нас убийствена омраза,
отровен облак над света кръжи…

Искаше всичко да опазим, но и себе си да опазим от лъжи. Днес тези му послания важат с още по-голяма сила.

Трябва да кажа, че Евстати беше с настроена лира до последния си ден. Пишеше, но и ние, приятелите, не го оставяхме спокоен. В Шипка решихме да обявим Първи национален конкурс за книга с поетичен епос. На градчето му подхожда тъкмо такъв конкурс. Поемата “Опълченците на Шипка” от Иван Вазов е наша пътеводна звезда.
Кой ще бъде председател на журито?

Определиха Кънчо Стоянов и мен за членове, но за председател единодушно предложиха да бъде Евстати Бурнаски. Спомниха си за посещението му в града и за поемата му “Вечерница-Деница”. Обадих му се веднага по телефона. Той се поколеба, но обеща да помисли. Занесох му три от изпратените за конкурса творби. След седмица ми изпрати следното писмо:

Драги приятелю, Георги,
Съгласих се да стана председател на журито на Първия национален конкурс за книга с поетичен епос, което прилича на НЧ “Светлина-1861″ - гр. Шипка.
Ще уважавам мненията на двама Ви с Кънчо Стоянов, като членове на журито, но имам още сега пристрастие, че награда заслужава Ваня Ангелова от Велико Търново, още повече че плакетът, който се връчва, е Севт III. Прочетох с удоволствие поетичните и епични видения, силуети и сенки, които изпълват физиономичната й книга “Градът на Севт III”. Това са Радко Радковски - песни за долината на Тракийските владетели, за техните могили, предимно около Шипка, но и оди за светите места на националната свобода и възхвала на Долината на розите.
Някога и аз бях удостоен с почетното звание на Казанлък главно заради поемата “Вечерница-Деница”.
Прочетох и гневната поезия на Ваня Ангелова в стихосбирката “Ария за България”, и смятам, че с поетичната си дарба тя е отворила вратите за Съюза на българските писатели.
Разбирате, приятели, че очаквам да прочета и следващите предложени поетични книги с епоси.
25 февруари 2015 г.

Бурнаски прочете и други конкурсни книги. Определихме:

Първа награда за Ваня Ангелова;
Специална награда - Павлина Павлова;
Втора награда за Ивелина Никова.

Запазих за цял живот преклонението си пред таланта и човещината на Евстати, пред мекотата, която налагаше в отношенията с другия. Нямаше случаи да подведе с оценки издателството. Остана дълбоко етичен при всички условия, не се забъркваше в дребнави боричкания, сплетни, бягаше от паяжината на безпринципността.

Наблюдавал съм го как отстоява позиции. Той беше човек на диалога, на равнопоставеността. Знаеше своето място и не допускаше да бъдат засегнати достойнството, способностите и интелектът му независимо от внушенията и обществените условия. Иначе беше скромен. Неведнъж бе уязвяван от завистници. Това му тежеше. Отговаряше им със своите творби, със себедоказването си.

За един от конгресите на писателите ми възложиха да подготвя проект за приветствие от армията към високия форум. Текстът прозвуча от трибуната почти такъв, какъвто го съставих. В приветствието се изтъкваха постиженията на художествената литература на военна тема и на армейския културен фронт. Степенуването на авторските завоевания започваше с Евстати Бурнаски.

След няколко дни той ме срещна, благодари ми някак неловко и вметна, че е можело да не бъде първи в списъка на писателите, творящи на съвременна военна тема. С това още веднъж потвърди максимата, че даровитият човек е почтен.

Веднъж отидохме до вилата му на Ярема. Кацнала сред брезите и боровете, подредена и уютна, тя предоставяше условия за творчество. Но Евстати по същество си остана градски човек. Той написа не едно есе, особено след 1989 г., за запустялата българска земя. Той обича земята ни, но не като обект за присвояване, а като вечно национално богатство. Той е влюбен в природата, но не като “моя” и “твоя”, а като извор на красота и величие. Той обича гората, но не като източник на печалба, а като национално достояние и може би един от последните държавни ресурси.

Ако се вгледаме в годините между 1977 и 1987, ще забележим, че сме издали пет негови книги само във Военно издателство. Всяка от тях отбелязвахме с нарочни обсъждания по гарнизони и поделения, с литературни четения. Това бяха срещи с офицери, сержанти и техните семейства, с войници, които се помнят.

Спомням си премиера на книга с избрани поетични творби във връзка с осемдесетгодишния юбилей на Евстати Бурнаски. Той получи още веднъж признание от многобройните си почитатели, те изпълниха салона на Централния военен клуб.

Джуни Александрова поднесе любими на всички стихове. Поетът произнесе незабравимо слово.

Ще завърша с още една оригинална негова книга, която съдържа седемдесет сонетини - “Рецитал пред ангели”. Това са бисерни стихотворения, всяко от тях е излято в десет стихореда. Съдържат поезия и философия, осмислени житейски мъдрости. В тях се оглежда талантът на Бурнаски, събран като в капка роса.