Румен Стоянов

Последният е известен като неолиберализъм: че да онагледява за безброен и не секващ път чуждопоклонство; раболепство; О, неразумний и юроде; три в едно, да ни е сладко, братко. Въпросното философско-стопанско учение върло брани оцелостеността (по български глобалността) и отрича осезаемото участие на държавата в обществения живот: свободен пазар, чиче, свободна търговия са достатъчни да ръководят стопанската дейност, държавата следва да бъде сведена до държаба и в най-добрия случай да си гледа кефа в кенефа.

Новолиберализмът на държабата дума къш, на гробализма дръж. Она че събира данъци, такси, а и още туйцък, онуйцък, малко ли е, какво повече сакат людете (по новолиберясал български популацията)?

Страстно влюбената двойка Търсене и Предлагане (педрунгели, джендъри?) ще определят цените и толкоз, пей, сърце.

Държабата прехвърля свои собствености в частни/честни ръчинки, тоест отървава се от тегобата да участва в ръководене, производство, отговорност, слъжителите й клатят си кой какво има, не се бърка в стопански дейности, тaм нещата се натаманясват чудодейно, няма нужда от управленска намеса, вън планиране, още по-малко изпълнение, нали другариятът планира, планира и до къде стигна: 10-и с дивейш капитализъм.

Прословутата ни плановост, гордост на соцкомунизма, планираше всичко, даже всенародната възторженост, а загуби с нокаут от безплановия капитализъм, да се чудиш и маеш, чак гас пикаеш.

Ала не знам как и още по-малко защо, взе да се чува, дека новолибералщината закъсва, не работи, необходимо е по-осезаемо държавно участие в куп стопански дела, че да оправи това и онова, туй и онуй, па и още еди кое, па еди що.

В кратце и со кротце: държабата да стане пак държава, стопанството не е крава, пусната на свободна паша (чети натирена), пък ти само я дой.

Кой добър собственик завежда си добичето на ливада и повече не се интересува от него, както постъпват новолибералите?

И ни дойде прословутият втор акъл на българина, дето късно идва: абе нали държава имаме, нека вземе работещи мерки и оправи бакиите.

Хубавото на лошото (закъсвация) е, че препраща към езика наш насущний. С прискърбие трябва да кажа, че подир славния и героичен 10-и он тоже демократяса, значи новолибераляса, тоест пуснат на волна паша, досъщ като стопанството: изоставен на пълен произвол, да се оправя самин сам: какви другоземни слова ще го пъплят гаче бълхи пес, са ли действитено потребни, щом имаме тям равностойни съответки или можем да ги създадем, то си е негова работа.

Някои страни вардят своите езици посредством нарочен закон, парламентарно гласуван и прилаган с изрично защитна цел, да го предпазва поне частично от потопа с англицизми.

У нас такъв щит няма и в обозримо бъдеще няма да има, въпреки лицемерни уверения на политици, властовици и прочие с кокоши ум човекоподобни птици, че любят отечеството.

Понятно: с такъв закон не можеш по никакъв начин се облажи парично, кой ще ти пусне облагица някаква, че в негова подкрепа да лобираш/лобясваш, всяко подобно начинание бива претегляно с хищното и неозаптимо мерило „А за мен? Щом няма нищо за мен, оти да го поддържам, каква ми е ползата? Пълнели езика ни словеса дошляци, чудо голямо, такова е времето, аз ли съм виновен, отворено общество (на английски оупън гъз), свободно движение на човеци, стоки, идеи, което включва неизбежимо и думи. А мани ми се с тоя закон: има ли зад него евро(в)фонд? Не? Че за какво ми е тогава, щом не мога нищо чопна, я ми се разкарай  от главата”.

Вярно, ала защо, защо при тая съща постановка Франция, пък и не само тя, разполага със закон, вардещ нейната реч?

До нейде разбирам нашите депутати, не случайно народът ласкаво ги нарича дупедати: при бая налични възможности да гушват платежни знаци или друг вид благинки, защо да губят ценно време по някакъв там закон досежно там някакъв език?

Но Институтът за български език?

Нали той, той, па он, бил е основан с изричната цел да обгрижва родната ни реч омайна, сладка, и нему ли не пука на дудука за бързотечното поангличанване на словесността ни?

Уви, съдейки по рибешкото негово мълчание, хич биля не му дреме.

Цял езиков разред, съществителни, завършващи на -ка, означаващи занятие у жена (учителка, писателка…) бе най-доброволно, скорострелно, безжалостно и противобългарски премахнат, без никой, още по-малко ИБЕ, зъб да обели.

Щом вече избягваме родителка, съучастнически вървим към изхвърляне на майка и въвеждане на умопомрачителните родител 1 и родител 2.

Затуй народът е рекъл и отсякъл: каквото сам си направиш, и дяволът не може ти го направи.