ДЕ ДА БЕШЕ НА КИНО…
В началото искам да благодаря на Иван Д. Христов, че ме е включил сред героите си в „Отгласи”. Дали е заслужено, не знам, но умотворението барабар Петко с мъжете не ми излиза от главата…
Макар да бях чел негови разкази, за пръв го видях, когато дойдоха в Павелско с Георги Райчевски на срещата по повод 100-годишнината от рождението на Георги Пашев, която ръководех. Още като влезе в залата, веднага разбрах, че сме от една и съща „кръвна” група, затова с риск да се повторя с някой от изказващите, ще споделя някои мои нескопосани мисли за него и за творчеството му.
Той е един от утвърдените и обичани съвременни автори от родопската кохорта на СБП, които не се нуждаят от специално представяне. Всеки, който го познава, знае, че зад неговия безспорен талант стои един скромен, ерудиран и отзивчив човек, който не афишира своето поведение, който завладява с пословичната си честност и откровеност. В същата светлина Иван Д. Христов застава и пред своите читатели - непринуден, естествен, убедителен.
Не харесвам израза „влизам под кожата” особено когато литературен критик го използва като метафора доколко една творба или автор докосват читателя. Да му се чудиш на акъла, не разбира ли, че тя е не само несполучлива, но обижда и твореца. Защото и най-малките деца знаят, че ако нещо ти влезе под кожата най-често боли или в най-добрия случай сърби. Затова ми идва наум, какво би му казал един от моите герои, ако го срещне в някой сокак: „Абе аланкоолу, на една нива орете, а го вземаш за краста”.
Вярно е, че със своите разкази Иван Д. Христов наистина ти влиза на едно място, но не под кожата, а в душата… И подобно на Паганини, напипал най-тънката й струна, свири ли - свири…
Героите му не са високопоставени държавни служители, които определят съдбините на страната, а най-обикновени селяни, на чието поведение и доблест могат да завидят и най-добрите държавници. Те са полуграмотни овчари, кираджии, селски козари и зевзеци, които не говорят книжовно, начесто псуват, но въобще не се замислят когато оставят костите си по бойните полета на България…
В творчеството си той не натрапва своето послание, не си служи с гръмки думи и епитети, не използва помпозни метафори, но с всяко следващо изречение разказите му завладяват все повече и повече и сърцето и ума на читателя.
А сега нещо и за кусурите, които всички имаме. Въпреки достойнствата си на автор, за които Иван Д. Христов съвсем заслужено е отличаван от Съюза, той все още не е редом до класиците ни, ала знае ли се какво ще стане утре, ако кадърен режисьор като Методи Андонов екранизира някой негов разказ и стане шедьовър като „Козият рог”…
И тъй като сме на премиера и е прието да се задават въпроси към виновника на проявата, без заобикалки ще го попитам: Кога ще поразкършим снаги из северните краища на Чернатица, сетне като ги поуморим, да се курдисаме под някоя борика и извадим кой каквото носи. А екнат ли песните ти в отсрещните баири, белким и аз пропея покрай тебе…
