ЩЕ ПОТЪНА
ЩЕ ПОТЪНА
Ще потъна в мълчанието си
като паричка,
хвърлена от непознат
на дъното на езерото
в парка.
Ще скрия думите си
в джобове дълбоки
от папрат и от лилии водни.
Ще ги събирам
дълго и със стръв,
ще ги оглаждам с пръсти
от стърчащи тайни.
Ще ги натрупвам -
от сълзи и пареща кръв.
И ще мълча невидима
на дъното във тъмнината.
Не ще ги подарявам
на познат и непознат.
Не искам думи чужди
за своите да чуя.
Ще вържа малките им устни
от кожата на водорасли -
със здрава връв.
Единствено боя се
като натежат,
че мен
към бездиханното дълбоко
ще ме повлекат.
Но нищо. Ще ме срещне там,
на дъното самотно
жената-вълк
със името Вирджиния.
И с нея после дълго
ний думичките свои
ще делим.
ЧЕРКВА ПОТОПЕНА
Душата ми е черква потопена
на дъното на язовир.
Дошлият тук
най-първо
кротко се прекръства,
при мокрите светци присяда
тихо и без звук.
Зачакват после
в тишина и мир.
Задуха ли пък бриз,
вълните му повтарят
забравени и заглушени
камбанни гласове.
На светите деца
от мокрите стени
думите неказани.
Във мрака влажен
тихо те бълнуват.
Седни и ти
тук на брега до мен
да чакаме до изгрева
на идващия ден
удавените думи
да изплуват.
18.6.2021
МОРСКО ПОГРЕБЕНИЕ
Днес присъствах случайно
на едно погребение.
Лъжичка по лъжичка
синове и дъщери изваждаха
от урна пепелта.
С бавни движения
я подаряваха на прозрачната вода.
В мълчание си отиваше
изпепелното тяло
в пяска мокър по брега.
Поемаше го в обятията си
синята вода.
Лъжичка по лъжичка
потегляше и душата
във вечността.
Сълзите се смесваха
с пепелта.
Разтваряха се във водата,
понасяха се във всички посоки
към сърцето на света.
МЕТАМОРФОЗА
Разказаха ми
за отдавна напусната
къща в гората
и прогонени стопани.
Видях я после
погълната от дървета,
храсти и мъх.
Дали така
не ще се случи
и с нас?
Ще изчезнем
и на мястото ни
ще расне
просто трева,
някое високо дърво
и стръкчета бъз.
И няма да има дори
зид и стена
да напомня
за нашия земен бяг.
Само гласът на кукувица
глухо ще отброява
годините след нас.
КАРТАТА
Тази вечер ме оставете сама.
У дома.
Много неща трябва отново да видя.
Да преразчета.
Да пипна
с ранени пръсти
мислите си.
Пътят на кръвта.
На желанията
и тъгите
дълбоката вода.
Да пречертая
картата
на свойта самота.
ЗЛОВЕЩИЯТ АВГУСТ 2021
Човечеството гузно гледа.
Човечеството
парализирано мълчи.
Горите гледат
със изцъклени очи
към приближаващия огън.
И носят се в полето
в ужас стада
- безбройни клади живи.
С подпалени криле
пернатите летят
към сводовете сиви.
Но кладенците там
отдавна са пресъхнали.
И ням е Бог,
и пусто е небето.
Какво на пътят огнен
ще застане?
Пощада не вещае
изпепелената природа.
Дали не ще гори светът,
докато нищо не остане.
БРЕМЕННА ЕПОХА
Епохата си настъпи опашката
и синия хоризонт
на буци черни разби.
Потекоха
отровни реки.
В утробите на майките уплашени
с ембрионите
и змията пищи.
Утрото идва,
нечакано,
червено кърви.
Вятър горещ
превива
настръхналите гори.
И писък на орли прогонени
над долината кънти.
Епохата ни бременна
какво ли чудовище ще роди?
А отгоре Някой ни гледа.
И заплашително мълчи.
ПЕТИ ДЕН ОТ СЪТВОРЕНИЕТО НА СВЕТА
Утрин.
В морето.
Самота.
Синева.
Тишина.
Писък на гларус.
Пясък прозрачен.
Дъх на вълна.
Няма те.
Няма ни.
Няма я болката.
Още е пети ден
от сътворението
на света.
ВСЕЛЕНСКА ЛЮБОВ
Да бъда искам
малка мида
на дъното зелено на морето.
Да расне в мен
и да пулсира
топла дума.
Да чака дълго там,
да проговори.
Далече от прибоя.
Докато дойде ден
и в тъмното
проблесне
светла перла -
вселенската любов.
13.7.21
