ПЪРВИ УРОЦИ ПО ПРЕВОД
Първите ми спомени за Тодор Харманджиев са свързани с една сграда с вито стълбище, по което се срещахме някога почти всекидневно.
В тази сграда се помещаваха няколко редакции: на списание „Септември” - единственото по онова време литературно списание, „Литературен фронт” - единствения литературен вестник, и издателство „Български писател” - най-реномираното издателство за българска литература.
Виждах го да се изкачва или да слиза по това стълбище с енергична походка, която беше характерна за далеч по-младите от него литератори. Работеше в отдел „Поезия” на „Литературен фронт”.
Стая за коректори още нямаше и ние - коректорите на „Септември” и издателството, все търсехме свободна стая, или отнасяхме под мишница коректурите вкъщи и ги връщахме обратно на технически редактор, понякога направо в печатницата. Бях издал първата си стихосбирка.
На съдбата може би, а може би и на някой друг беше му хрумнало, че ще мога да превеждам поезия. Харманджиев ме канеше често при себе си в отдела и аз в свободното от коректури време прекарвах часове при него, заслушан в съветите му, бих казал в неговите лекции дори по преводаческо изкуство, които той обичаше да изнася на начеващите преводачи на поезия.
Разискваше всяка преведена строфа, всеки преведен стих, говореше за преводимостта и непреводимостта на поезията, като цитираше трудни за превод места от стихотворения на Пушкин, Есенин, Блок, за многовариантността в превода на „Я помню чудное мгновение” и „Я вам пишу, чего же боле”…
При него и при Димитър Пантелеев, с когото по-късно правехме антология, струва ми се, първата антология на чешката поезия след 1944 г., съм вземал първите си уроци по превод.
Било е началото на петдесетте години. Бил съм много млад. Те са били с повече от двайсет години по-възрастни от мен. Много пъти след това, когато съм се сблъсквал с трудно преводими или непреводими редове, все съм чувал ехото от гласа на Харманджиев:
„Няма непреводими стихове. Помисли. Поноси в себе си този стих и ще видиш, че един ден ще се прероди в българския си вариант”.
Държеше на точния, на изящния еквивалент, който се постигаше трудно. Цитираше наизуст стихове от Есенин или Пушкин в оригинал и в многовариантните преводи на различните преводачи, постигнали едно за сметка на друго и почти никога непостигнали съвършенството.
Непостижимото съвършенство в превода!
В края на петдесетте и началото на шестдесетте се случи да работим по едно и също време в редакцията на списание „Септември”. Същата енергична походка. Същата словоохотливост, заедно с известен оттенък на назидателност, която му беше останала сигурно от учителските години. Беше туширана, разбира се, от чувството за колегиалност, коректност, ненатрапчивост.
Идваше и в нашата стая. Усмихнат. Шеговит. От тези години съм запомнил неизчерпаемата му памет за анекдоти. Идваше при нас винаги с нов виц, често с един и същ герой - дядо поп. Разказваше го правостоящ или ходещ из стаята.
Не съм го запомнил нито при първите си срещи с него в отдел „Поезия” на „Литературен фронт”, нито след това в „Септември”, седнал зад бюро или на кресло. Говореше винаги прав и винаги в движение.
Имам чувството, че така си и отиде от този свят - вечно забързан и усмихнат - и сякаш, както вървеше по една от най-дългите улици на София и на неговия живот, смалявайки се в нейната далечина, мина неусетно като че ли отвъд нейния хоризонт и по-нататък - отвъд хоризонта на нашия живот, оставил присъствие след себе си, което аз винаги ще свързвам с неговите уроци по превод и лутайки се между преводимостта и непреводимостта на поезията, между сполуката и несполуката, ще звучат в главата ми отново и отново като записани на магнетофонна лента думите на Тодор Харманджиев, които идваха вече от един отвъден свят.
Помня онази късна внезапна вечер, когато ми позвъни председателят на Съюза на преводачите в България и ме помоли да произнеса слово на гроба му.
Направих го с почит към далечните спомени и с уважение към онези първи уроци по превод на поезия, които нося в себе си и досега.
